Решение № 155 от 9.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3112/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от Й. Й., гражданин на Р. Турция, роден на [дата], [ЛНЧ], с адрес град Кърджали, [адрес], чрез процесуален представител адв. Шивикова, срещу Решение 50 от 10.01.2024 г., постановено по адм. дело 365 по описа за 2023 г. на Административен съд Кърджали. Касационният жалбоподател излага доводи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че решението е постановено без да са налице сочените предпоставки за прилагането на чл. 41, т. 4 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, че не са съобразени съображения 8 и 11 от Директивата за връщането, че не е отчетено правото на чужденеца по чл.8 от ЕКЗПЧ, както и че не е съобразено съображение 22 от Директива 2008/115/ЕС и чл.5 от същата. Предвид изложеното прави искане решението да бъде отменено и се постанови ново, с което се отмени Заповед 292з - 1820 от 29.08.2023 год., издадена от Директора на ОД на МВР Кърджали и преписката се върне за ново разглеждане от административния орган със задължителни указания по прилагането на закона. Ответникът Директорът на ОД на МВР - град Кърджали, не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Кърджали е отхвърлил жалбата на Й. Й., гражданин на Р. Турция срещу Заповед 292з - 1820 от 29.08.2023 год., издадена от директора на ОД на МВР - Кърджали, с която, на основание чл. 41, т. 4 и чл.. 44, ал. 1 вр. чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ, на чужденеца е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ Връщане до страната на произход - Република Турция . След анализ на относимите разпоредби на ЗЧРБ и Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите - членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115/ЕО), съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от материално и териториално компетентен административен орган, при спазване на изискуемата се от закона писмена форма, с необходимото съдържание, съгласно чл. 59, ал. 2 от АПК, при спазване на административнопроизводствените правила при издаването й и в съответствие с материалния закон. Посочил е, след като по отношение на чуждия гражданин жалбоподател е налице влязло в законно сила решение за отказ за предоставяне на международна закрила, са налице очертаните в чл. 41, т. 4 ЗЧРБ основания за прилагане на мярката. Пояснил е, че настъпилия правопрекратяващ юридически факт отхвърляне на молбата му за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут и ненапускането от негова страна на Република България, след непризнато право на статут по ЗУБ, обосновава хипотезата на приложената норма. Съдът е изложил съображения и досежно приложението на чл.8 от ЕКЗПЧ, като е счел че наложената ПАМ не е в противоречие с посочената разпоредба, тъй като не се засяга правото му на семеен живот и лични отношения. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд е установил вярно фактическата обстоятелства и правилно е приложил релевантните правни норми. Доводите му са логични и последователни и в съответствие с приложимото право, като към същите настоящата инстанция препраща при условията на чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК. Правилни са изводите му, че оспорената заповед е издадена от материално и териториално компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и съдържание по чл. 59, ал. 2 от АПК, като при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Настоящият състав споделя и изводите на решаващия съд за съответствие на оспорената заповед с приложимите материалноправни разпоредби. Същата е издадена на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, мярката "връщане" се налага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище или по отношение на когото производството по Закона за убежището и бежанците е прекратено с влязло в сила решение, освен ако прекратяването е постановено спрямо чужденец, за когото има решение за обратно приемане в Република България и производството не е било възобновявано. Не е спорно по делото, че по отношение на чуждия гражданин, с Решение 8008 от 27.06.2022 год. на председателя на Държавна агенция за бежанците при МС, е било отказано предоставянето на международна закрила в Република България, като постановения отказ е бил обжалван по съдебен ред и с Решение 337 от 27.10.2022 год., постановено по адм. д. 419/2022 г. по описа на Административен съд-Кърджали, оставено в сила с Решение 2250 от 02.03.2023 год., постановено по адм.д. 11916/2022 г. по описа на ВАС, оспорването е било отхвърлено. Правилен в тази връзка е изводът на първоинстанционния съд, че за лицето е настъпил правопрекратяващият факт - отхвърляне на молбата му за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут, което от своя страна създава задължение за неговото връщане, поради незаконното му пребиваване на територията на страната. В тази хипотеза компетентният административен орган действа при условията на обвързана компетентност, след като констатира основание за прилагане на ПАМ. Нормите, регламентиращи мерките за административна принуда и процедурата по налагането им са императивни и задължителни за органа. За прилагането им е необходимо само установяване на визирания в хипотезата на нормата юридически факт, а именно, влязлото в законно сила решение за отказ за предоставяне на международна закрила, който факт е безспорно доказан в административното производство. Наред с изложеното, правилно решаващият съд е посочил, че в съответствие с разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ при налагането на ПАМ административният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Несъстоятелно е и твърдението в касационната жалба, че първоинстанционният съд не се е съобразил с Директивата за връщането. При издаване на административния акт не са нарушени разпоредбите на общностното право, като наложената мярка е съобразена със забраната за връщане предвидена в чл. 5 от Директива 2008/115/ЕО. По отношение на чужденеца не са налице обстоятелства попадащи в обхвата на изключенията предвидени в чл.6, § 2-5 от Директива 2008/115/ЕО, при наличието на които държавата - членка не следва да издава решение за връщане. Настоящият състав споделя и изводите на първоинстанционния съд, че наложената ПАМ не е в противоречие с разпоредбата на чл.8 от ЕКЗПЧ. Предвид изложеното, първоинстанционният съд обосновано е приел, че са налице основанията за налагане на мярката по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ. Извършеният от първоинстанционния съд анализ на доказателствата по делото е задълбочен, приетата за установена фактическа обстановка напълно кореспондира със същите, а правните изводи са изложени аргументирано и подробно, поради което неоснователни са и твърденията на касатора за необоснованост на съдебния акт. С оглед изложеното и при липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1, пр. 1 от АПК , Върховният административен съд, Трето отделение,