Решение № 1918 от 22.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6061/2015 г.

Решение № 1918 от 22.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6061/2015 г., VI о., докладчик председателят Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от директора на дирекция "Социално подпомагане" /СП/ - Лозенец против решение № 2706/17.04.2015 г., постановено по адм. дело № 10851/2014 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отменена заповед № Т 654/21.08.2014 г. на директора на дирекция "СП" - Лозенец. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът излага съображения, че съдът неправилно е отменил обжалваната заповед, като е приел, че са изпълнени всички условия за отпускане на интеграционната добавка по чл. 42, ал. 2, т. 4 от Закона за интеграция на хората с увреждания /ЗИХУ/, въпреки че обектът, в който е проведена рехабилитацията в случая, не отговаря на изискването, предвидено в чл. 28, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за интеграция на хората с увреждания /ППЗИХУ/ - да съответства на стандартите по Наредба № 30/2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Физикална и рехабилитационна медицина". По съображения, изложени в жалбата, касаторът моли решението на бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против оспорения административен акт. При условията на евентуалност оспорва решението в частта за присъдените разноски в полза на другата страна, като поддържа, че размерът на адвокатското възнаграждение е прекомерен и съдът е следвало да го намали. Ответната страна по касационната жалба - Ваня Петрова Василева, като майка и законен представител на Калина Светославова Василева, чрез пълномощника адв. Христо Маргаритов, оспорва жалбата. В писмен отговор от пълномощника се излагат подробни съображения за правилност на решението. Претендира се присъждане на направените разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдът е следвало да намали присъденото адвокатско възнаграждение предвид фактическата и правна сложност на делото. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд София - град е отменена по жалба на Ваня Петрова Василева, като майка и законен представител на Калина Светославова Василева, заповед № Т 654/21.08.2014 г., издадена от директора на дирекция "СП" - Лозенец, потвърдена с решение № 489/9.10.2014 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане София - град. Съдът е върнал преписката за ново произнасяне по подаденото заявление-декларация вх. № Т 654/30.07.2014 г., съобразно указанията, дадени в съдебното решение. Осъдил е Регионална дирекция "Социално подпомагане" - София - град за заплати на жалбоподателката сумата 510 лв. за разноски по делото. За да постанови това решение съдът е приел, че с оспорената заповед незаконосъобразно е отказано изплащане на добавка за социална интеграция по чл. 42, ал. 2, т. 4 ЗИХУ за детето Калина Василева, тъй като са били изпълнени всички предпоставки за изплащане на добавката, предвидени в чл. 42г и чл. 42, ал. 1 и 2 ЗИХУ. Съдът е изложил съображения, че по време на летния лагер, организиран от Националната асоциация на децата с диабет и проведен в хотел "Орфей", кк "Пампорово" през периода 20.07 - 27.07.2014 г., детето е ползвало услуги за социална рехабилитация, съгласно определението на това понятие, дадено в чл. 15, ал. 4 ЗИХУ, и доколкото социалната рехабилитация не е изключена от предоставяните услуги по чл. 42, ал. 2, т. 4 ЗИХУ, се дължи възстановяване на заплатените средства. Посочил е също, че за провеждането на социална интеграция не съществува изискване в ЗИХУ и ППЗИХУ да се провежда в специализирани лечебни заведения, регистрирани като такива по Закона за лечебните заведения, затова въвеждането на такива условия в оспорения акт, противоречи на материалноправната разпоредба на закона и не съответства на целта на закона. Така постановеното решение е правилно. По делото не съществува спор от фактическа страна. Спорът е правен и е свързан с отговора на въпроса дали в случая е налице пречка за отпускане на интеграционната добавка по чл. 42, ал. 1, т. 4 ЗИХУ предвид изменението на чл. 28, ал. 1 ППЗИХУ, в сила от 4.07.2014 г. От фактическа страна по делото е безспорно установено, че детето Калина Светославова Василева има степен на увреждане 80 %, определена с експертно решение № 2323/4.10.2011 г. на ТЕЛК при II МБАЛ гр. София, с водеща диагноза "инсулинозависим захарен диабет", за срок от 3 години. От Ваня Петрова Василева, като майка и законен представител на детето, е подадена молба-декларация с вх. № Т 654/30.07.2014 г. до директора на дирекция "СП" - Лозенец с искане за отпускане на добавка за социална интеграция за балнеолечение и рехабилитационни услуги. Към молбата е представено медицинско направление изх. № 128/27.07.2014 г., издадено от детски ендокринолог, за провеждане на санаториално лечение в кк "Пампорово", СПА хотел "Орфей", в което, в графата, означена като: "Резултати, заключения и препоръки на специалистите от приемащото здравно заведение" е удостоверено, че е проведено санаториално лечение за периода от 20.07.2014 г. до 27.07.2014 г. за създаване на умения за самостоятелен живот чрез обучение от специалист детски ендокринолог за правилен хранителен режим, корекция на инсулиновите дози и двигателна активност, предоставяне на психологическа подкрепа; измерване на гликиран хемоглобин. С молбата са представени също две фактури от 26.07.2014 г., издадена от "Вая тур" ЕООД гр. Бургас, съответно - за предоставена услуга на Калина Светославова Василева - проведена рехабилитация за периода 20.07.2014 г. - 27.07.2014 г. - нощувки, храна, и рехабилитация в кк "Пампорово", хотел "Орфей", на обща стойност 252 лв., с включен ДДС, както и за предоставена услуга на Ваня Петрова Василева, като придружител на Калина Светославова Василева - нощувки и храна за същия период и на същото място, на обща стойност 301 лв., с включен ДДС. С подадената молба-декларация от майката е декларирано, че поисканата добавка за социална интеграция не е ползвана на друго основание през тази година, както и че детето не е настанено на пълна държавна или общинска издръжка в лечебно заведение или в специализирана институция. Наред с това, в административното производство е установено и не спори, че хотел "Орфей" в кк "Пампорово" не е регистриран като лечебно заведение по реда на чл. 39 и сл. от Закона за лечебните заведения /ЗЛЗ/ и няма сключен договор с такова заведение за осъществяване на медицински дейности, включени в специалността "Физикална и медицинска рехабилитация". От правна страна, в чл. 42, ал. 1 ЗИХУ е предвидено, че хората с трайни увреждания имат право на месечна добавка за социална интеграция според индивидуалните им потребности съобразно степента на намалена работоспособност или вида и степента на увреждането, а ал. 2 е посочено, че добавката по ал. 1 е диференцирана и представлява парични средства, които допълват собствените доходи и са предназначени за покриване на допълнителни разходи за изброените в т. т. 1-7 цели, сред които по т. 4 са посочени балнеолечение и рехабилитационни услуги. Според чл. 42г, ал. 1 ЗИХУ, право на добавката по чл. 42, ал. 2, т. 4 имат лицата с трайни увреждания с над 90 на сто намалена работоспособност, децата с определени вид и степен на увреждане и военноинвалидите, като добавката се предоставя веднъж годишно при наличие на медицинско предписание от лекар специалист. В чл. 28, ал. 1 ППЗИХУ, в редакцията съгласно изменението в ДВ, бр. 55/2014 г., в сила от 4.07.2014 г., е регламентирано, че добавката по чл. 42, ал. 1, т. 4 ЗИХУ се изплаща при извършено балнеолечение или рехабилитационни услуги в обекти, отговарящи на стандартите по Наредба № 30 от 2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Физикална и рехабилитационна медицина" /изр. първо/; разходооправдателният документ за извършеното балнеолечение или рехабилитационни услуги в едномесечен срок от крайната дата на ползването им в дирекция "Социално подпомагане" по постоянен адрес /изр. второ/, а в ал. 2 е предвидено, че добавката е в размер до трикратния размер на гарантирания минимален доход, но не повече от действително направения разход съгласно представените документи. В чл. 15, ал. 1 ЗИХУ е предвидено, че хората с трайни увреждания имат право на медицинска и социална рехабилитация. Наред с това, в случая следва да бъдат съобразени легалните определения на понятията "рехабилитация", "медицинска рехабилитация" и "социална рехабилитация", на които се е позовал и първоинстанционният съд. Според определението, дадено в чл. 1, т. 5 ДР ЗИХУ, "рехабилитация" е последователен и непрекъснат възстановителен процес, който подпомага човека с увреждане да достигне оптимално физическо, интелектуално, психическо и социално равнище на дейност, като му се осигуряват възможности за промяна на живота към по-висока степен на независимост; според определението, дадено в чл. 15, ал. 2 ЗИХУ "медицинска рехабилитация" е лечебна дейност, осъществявана от мултидисциплинарни екипи при условията и по реда на Закона за лечебните заведения и Закона за здравното осигуряване, която включва: 1. поддържаща медикаментозна терапия; 2. физикална терапия; 3. говорна и зрителна терапия; 4. кинезитерапия; 5. ерготерапия; 6. психотерапия; 7. трудово лечение; 8. назначаване на помощни средства, приспособления и съоръжения и медицински изделия за хората с увреждания; според определението, дадено в чл. чл. 15, ал. 4 ЗИХУ, "социална рехабилитация" е създаване на умения за водене на самостоятелен живот чрез рехабилитация на зрението, слуха и говора, двигателна рехабилитация, психологична помощ, предоставяне на социални услуги и други дейности. Предвид събраните по делото доказателства, обоснован и правилен е изводът на първоинстанционния съд, че при пребиваването на детето в летния лагер, организиран от Националната асоциация на деца с диабет в хотел "Орфей" в кк "Пампорово" е проведена социална рехабилитация на детето. По време на престоя на детето в хотела, в рамките на обявената програма на лагера за деца, болни от диабет, са осъществени дейности като срещи с лекар-специалист по детска ендокринология, обучение за създаване на специален хранителен режим и корекция на инсулинови дози, измерване на гликиран хемоглобин, стимулиране на двигателната активност, психологическа подкрепа, които са насочени към подобряването на здравословното състояние на детето и промяна на живота му към по-висока степен на независимост, поради което тези дейности представляват по естеството си рехабилитационни дейности и по-конкретно - дейности за социална рехабилитация по смисъла на чл. 15, ал. 4 ЗИХУ. Между страните не съществува спор за това, че осъществените дейности по време на лагера представляват по своята същност социална рехабилитация. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че добавката за социална интеграция по чл. 42, ал. 2, т. 4 ЗИХУ може да се предоставя както за медицинска рехабилитация, така и за социална рехабилитация, според смисъла на тези понятия, посочен, съответно в чл. 15, ал. 2 и 4 ЗИХУ, тъй като на първо място социалната рехабилитация представлява вид рехабилитационна дейност, а на следващо - социалната рехабилитация не е изключена нито изрично, нито по подразбиране от дейностите, за които се предоставя интеграционна добавка, а нещо повече - в чл. 15, ал. 1 ЗИХУ изрично е посочено, че хората с трайни увреждания имат право на медицинска и социална рехабилитация. Несъмнено е също така, че съдържанието на двата вида рехабилитация - медицинска и социална, не е идентично, различни са и методите на въздействие върху човешкия организъм в рамките на цялостния възстановителен процес, насочен към промяна на живота на лицето с увреждания към по-висока степен на независимост. Поради това, не може да бъде поставен знак на равенство между дейностите, които се включват в двете понятия и съответно - които могат да бъдат осъществени за постигане на целите на съответния вид рехабилитация. Тълкуването на чл. 28, ал. 1 ППЗИХУ, което е направено от административния орган в оспорената пред съда заповед и което се поддържа и в касационната жалба, поставя точно такъв знак за равенство между медицинската и социалната рехабилитация. С чл. единствен на Наредба № 30/19.07.2004 г., към която препраща изменената разпоредба на чл. 28, ал. 1 ППЗИХУ /изр. първо/, е утвърден медицински стандарт "Физикална и рехабилитационна медицина", а самият стандарт представлява приложение към този член. В Раздел I, т. 1 от стандарта е дадена обща характеристика на медицинската специалност "Физикална и рехабилитационна медицина", като е посочено, че тя представлява клинична медицинска специалност с преобладаваща терапевтична насоченост, която изучава биологичното въздействие на естествените и преформираните физикални фактори върху човешкия организъм и ги прилага за нуждите на профилактиката, диагностиката, терапията, медицинската рехабилитация, цялостното психо-соматично възстановяване и/или стабилизиране на пациента. В т. 6 от раздел VII "Медицинска/лечебна дейност" от стандарта е предвидено, че медицинската дейност в областта на медицинска специалност "Физикална и рехабилитационна медицина" може да бъде упражнявана само в лечебни заведения, разкрити и акредитирани по съответния законов ред, от правоспособен, професионално компетентен персонал и по реда на субординация съгласно раздел V; в т. 6.2 е предвидено, че самостоятелни обекти независимо от начина им на финансиране /балнео- и спацентрове, почивни станции или др./, презентиращи в дейността си използване на фактори с цел повлияване на здравето /лечение/, причислени в медицинските дейности на физикалната и рехабилитационната медицина, следва да разкрият на територията си лечебно заведение за ФРМ по реда на ЗЛЗ или да имат сключен договор с редовно регистрирано такова, което да ги осъществява съгласно т. 6. От съдържанието на т. 6 и т. 6.2. от медицинския стандарт се налага извода, че изискването за провеждане в лечебни заведения /разкрити и акредитирани по съответния ред/ или в центрове, които имат разкрито лечебно заведение или договор с такова заведение се отнася само за медицинските дейности в областта на медицински стандарт "Физикална и рехабилитационна медицина", включително за дейностите, в които се включва използване на фактори с цел повлияване на здравето /лечение/ и които се причисляват в медицинските дейности по тази специалност. Дейностите, които се включват в социалната рехабилитация не представляват медицинска дейност по принцип и в частност - такава, която да попада в обхвата на медицинската специалност "Физикална и рехабилитационна медицина". Затова механичното пренасяне на изискването дейностите за социална рехабилитация да са извършени /предоставени/ в лечебни заведения или в центрове, в които има разкрити лечебни заведения за физикална и рехабилитационна медицина или които имат сключени договори с такива заведения, не отговаря на същността на социалната рехабилитация и на нейното предназначение. Налага се извода, че условието, което е предвидено в чл. 28, ал. 1, изречение първо ППЗИХУ с изменението, което е в сила от 4.07.2014 г. се отнася само за медицинската рехабилитация. Макар това да не е посочено изрично в разпоредба, то следва от естеството на медицинската и социалната рехабилитация и различните способи за въздействие и подпомагане в цялостния възстановителен процес и повишаване независимостта на живота на човека с увреждания. Този извод се налага и от общото правило, че с подзаконов нормативен акт, който се издава по прилагането на закона, не може да се стеснява приложното поле на предоставено от закона право. В този смисъл, ако се възприеме тълкуването на чл. 28, ал. 1 ППЗИХУ, което е направено от административния орган, се прави невъзможно или значително се ограничава възможността за ползване от правоимащите лица на добавката за социална интеграция, предвидена в чл. 42, ал. 2, т. 4 ЗИХУ и по-конкретно за ползване на тази добавка за социална рехабилитация. Поради изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба в частта, с която се обжалва първоинстанционнното решение в частта за присъдените разноски по своята същност представлява молба за изменение на решението в частта на разноските и намира правно основание в чл. 248 ГПК, приложим в съдебно-административното производство по силата на чл. 144 АПК. Разпоредбата предвижда, че в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или измени постановеното решение в частта му за разноските. Компетентен да се произнесе по такава молба е съдът, който е постановил съдебното решение и едва актът, който се постановява по молба за изменение на решението в частта за разноските подлежи на обжалване пред по-горната инстанция, съгласно чл. 248, ал. 3 АПК. Поради това, съдържащото се в касационната жалба на директора на дирекция "Социално подпомагане" - Лозенец искане за изменение на решението в частта за разноските следва да бъде изпратено по компетентност на първоинстанционния съд. При това произнасяне първоинстанционният съд следва да прецени дали в диспозитива на решението в частта, с която са присъдени разноски не е допусната очевидна фактическа грешка относно органа, комуто са възложени разноските, доколкото този орган не е бил страна в първоинстанционното производство и евентуално да поправи тази грешка по реда на чл. 175 АПК. В случай, че съдът не приеме, че е допусната фактическа грешка, следва да прецени дали директорът на дирекция "СП" - Лозенец има правен интерес от искането за изменение на решението в частта за разноските. Наред с горното, първоинстанционният съд следва да допусне по реда на чл. 175 АПК поправка на очевидна фактическа грешка във втория диспозитив на решението - в частта на решението, с която е върнал преписката за произнасяне, като е изписал, че връща преписката на директора на дирекция "Социално подпомагане" - Младост, вместо дирекция "Социално подпомагане " - Лозенец, която е била надлежната страна в производството. Предвид изхода на настоящия правен спор, искането на ответника по касационната жалба за възлагане на разноски по делото, е основателно. По делото се установяват направени разноски за касационната инстанция в размер на 450 лв. за изплатено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 13.05.2015 г. Поради това следва да бъдат присъдени разноски за тази инстанция в размер на 450 лв. Възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за касационната инстанция не е направено в настоящото производство, а съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, приложим субсидиарно на основание чл. 144 АПК, съдът може да се произнася само по възражение за прекомерност на възнаграждението с оглед фактическата и правна сложност на делото /според израза на закона "...по искане на насрещната страна"/, поради което този въпрос изобщо не се обсъжда. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение