Решение № 13171 от 30.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6236/2018 г.

Решение № 13171 от 30.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6236/2018 г., IV о., докладчик председателят Нина Докторова Производството е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба от С. Н., гражданин на Китай, подадена чрез адв. Христов и адв.. Иванов, срещу решение № 1962 от 26.03.2018 г., постановено по адм. дело № 11046/2017 г. от Административен съд – С. град. С него е отхвърлена жалбата на касатора срещу решение № 15250 от 04.08.2017 г. на председателя на ДАБ с постановен отказ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. В касационната жалба се твърди неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на решението. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - председателят на Държавната агенция за бежанците в открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, юрк. Илиева, оспорва жалбата като неоснователна. Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че изводът на съда за законосъобразност на оспорения пред него административен акт е основан на обективна преценка на доказателствата по делото. Правилно в тази връзка съдът приел, че по отношение на търсещия международна закрила не са налице предпоставките на чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима. Тя е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу неблагоприятен за страната съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – С. град е било образувано по жалба на С. Н., гражданин на Китай, против решение № 15250 от 04.08.2017 г. на председателя на ДАБ, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 ЗУБ му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. С обжалваното пред настоящата инстанция решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган. Спазени били националните и съюзни стандарти за приемането на чужденеца като кандидат за международна закрила. Дадена му била изискуемата от чл. 58, ал. 6 ЗУБ безплатна правна и процедурна информация относно реда, по който ще се разгледа молбата му за закрила, на език, който разбира, в срок, позволяващ му да упражни правата си, гарантирани му като кандидат за международна закрила и да изпълни задълженията си в това си качество. В хода на производството с чужденеца било проведено интервю, отразено в протокол, съдържащ всички поставени въпроси и дадени отговори. Не били допуснати нарушения на чл. 35 и 36 АПК. Оспореното решение било издадено в писмена форма и било мотивирано с фактическите и правни основания за отхвърляне на молбата. В съответствие с чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗУБ били обсъдени, както личното положение на кандидата за международна закрила, така и ситуацията в държавата му по произход. Съдът се е мотивирал с бежанската история на чужденеца относно причините за нежеланието му да се завърне в родината си и обстоятелствата, изложени от него, като е анализирал понятието "преследване" по чл. 8, ал. 4 ЗУБ и действията на преследване според чл. 8, ал. 5 ЗУБ. Развил е съображения, че по отношение на жалбоподателя не се установява наличието на материалноправните предпоставки на чл. 8, ал. 1 ЗУБ. Конкретно е установил, че С. Н. се позовава на преследване поради принадлежността си към религията [вероизповедание]. Ползвайки сведенията от различни информационни източници по въпроса за спазването на човешките права в Тибетския автономен район (ТАР), в това число и на събраните в хода на съдебното производство свидетелски показания, които безпротиворечиво сочели, че практикуването на [вероизповедание] е с неблагоприятни последици за жителите на автономния район, съдът е приел, че по отношение на жалбоподателя такива последици не са налице. Поради това религиозните убеждения на С. Н. не били източник на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 3 и 4 ЗУБ. Съдът подробно е разгледал и материалноправните основания за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут, като изхождайки от актуалните данни за обществено-политическата обстановка в Тибетския автономен район към датата на постановяване на акта си е приел, че не са налице и материалноправните предпоставки по чл. 9 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут – липсвали данни чужденецът да е изложен на реална опасност от тежки посегателства в трите й проявни форми по чл. 9, ал. 1, т. 1-3 ЗУБ. Първоинстанционният съд е счел, че липсват и предпоставките по Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. (отм. с Директива 95/2011/ЕО) и тълкуванието по чл. 15, буква в) от нея, дадено с решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/2007 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Съдът е счел, че жалбоподателят е "мигрант" – лице, което е напуснало страната си на произход по причини, различни от тези, изброени в дефиницията за "бежанец", в контекста на Г. II, § 62 от Наръчника по процедури и критерии за определян на статут на бежанец. Обжалваното решение е правилно. Правилно първоинстанционният съд, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства, подробно анализирани от него, е приел, че не са налице фактическите основания за предоставяне статут на бежанец на молителя, изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 1 ЗУБ - изнесените от жалбоподателя причини да напусне страната си не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата си на произход. Като мотив чужденецът е изтъкнал липсата на свобода да изповядва религията си. На фона на информацията, съдържаща се в приобщените към делото справки, може да се направи извод за наличие на съществени ограничения при изповядване на тибетския [вероизповедание]. Това се потвърждава и от представената пред настоящата инстанция справка от 04.05.2018 г. В същото време обаче обстоятелството, на което С. Н. базира своята бежанска история е, че на 06.07.2008 г. е бил арестуван заедно с още 60 души – монаси, защото публично празнували рождения ден на Д. Л. и носели негови снимки. На другия ден бил освободен, като изтъква, че върху него не е упражнявано насилие. С оглед на това и предвид отдалечеността на този случай във времето, същият не може да се цени като релевантен за предоставянето на бежански статут факт. Следва да се отбележи също, че сам в интервюто кандидатът за закрила посочва, че не е членувал в политическа партия или организация, не е бил съден или осъждан. Като причина да напусне страната си и да не желае да се завърне в нея посочва, че в Тибет няма свобода, не може свободно да изповядва религията си и че всички тибетци имат проблем с изповядването на [вероизповедание], но той лично не е имал проблем, с изключение на случая, когато бил арестуван на рождения ден на Д. Л. на 06.07.2008 г. По този начин не може да се направи извод, че жалбоподателят е посочил конкретно обстоятелство, което да предполага, че той изпитва основателни опасения от преследване. По силата на ал. 4 на чл. 8 ЗУБ преследване е нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост. Не се твърди от жалбоподателя подобни действия да са извършвани спрямо него и те да са основани на някой от визираните в чл. 8, ал. 1 ЗУБ признаци. Обосновани са изводите на административния съд и за това, че не са налице материалните предпоставки за уважаване молбата на С. Н. за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1-3 ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя, е приел, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е разгледал подробно данните от официалните справки за обстановката в Тибетския автономен район. Обосновано е приел, че въпреки данните за преследване и ограничаване религиозните права на тибетците, няма данни лично С. Н. да е изложен на реална опасност от тежки посегателства от вида на законовоопределените в чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Също правилно първоинстанционният съд е оценил ситуацията в Тибетския автономен район в контекста на решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/2007 г. по тълкуването и прилагането на член 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с чл. 2, буква д) от същата директива. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава - членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Базирайки се на информацията в приложените по делото официални справки, както и на представените в касационното производство доказателства, следва да се приеме, че не се доказва в Тибетския автономен район наличие на такъв вътрешен или международен конфликт на цялата или на част от територията, който да се обхваща от разширенията, дадени в решението от 17.02.2009 г. на Съда на Европейските общности (СЕО) по тълкуването на чл. 15, б. в) от Директива 2004/83 ЕО (отм.);. Изложените в цитираните доказателства факти, както и бежанската история на чужденеца, обосновават извод, че не са налице "тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт" по смисъла на тълкуванието, дадено в горецитираното решение на СЕС. П. тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд - С. град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, искането на процесуалните представители на касационния жалбоподател за присъждане на разноски като неоснователно следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,