Решение № 4544 от 31.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9565/2010 г.

Решение № 4544 от 31.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9565/2010 г., V о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Булгнайс" ООД, гр. Ивайловград против решение № 1637 от 25.05.2010 г. по адм. дело № 4643/2009 г. на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против т. 3.1 от заповед № 991/12.06.2009 г. на председателя на Държавната агенция по горите, с която е определена сумата, която дружеството дължи за компенсаторно залесяване. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно като постановено в противоречие със закона и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли да бъде отменено и да се постанови друго по същество, с което заповедта в оспорената част да бъде отменена. Ответникът по касационната жалба - изпълнителният директор на Изпълнителна агенция по горите (чл. 1 от ПМС № 246/15.10.2009 г.) оспорва касационната жалба и моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Като взе предвид изложеното в касационната жалба и доказателствата по делото, настоящият състав на Върховния административен съд констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от легитимирана страна, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения: Решението на Административен съд - София град е постановено в съответствие с материалния закон. Правилно първоинстанционният съд приема, че не са налице основания за отмяна на административния акт в оспорената част. Заповедта е издадена в съответствие с правомощията на председателя на Държавната агенция по горите съгласно чл. 14г, ал. 1 от Закона за горите (ЗГ) в ред. ДВ, бр. 54/2008 г., при спазване на изискванията за форма и на административнопроизводствените правила. Правилно е и заключението, че при постановяване на административния акт в оспорената част са спазени и материалноправните предпоставки, предвидени в закона. Съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗГ при изключване на гори от горския фонд се извършва компенсационно залесяване върху незалесена площ не по- малка от засегнатата. В конкретния случай по искане на дружеството - касатор (искане вх. № 27-543/16.06.2008 г.) от горския фонд са изключени имот № 000372 в землището на с. Кобилино и имот № 000111 в землището на с. Черни рид с обща площ от 66 749 дка за изграждане за площадка за кариера за гнайсови плочи (т. 1 от заповед № 991/12.06.2009 г.). Изключването на посочените имоти от горския фонд поражда задължението за компенсационно залесяване, поради което законосъобразно първоинстанционният съд приема, че условията на чл. 17, ал. 2 от ЗГ са изпълнени и дружеството дължи заплащане на стойността на компенсационното залесяване, изчислена съобразно засегната площ и цената на 1 дка компенсационно залесяване, определена с предходна заповед от председателя на агенцията. Провеждането на компенсационното залесяване е задължително при изключване на гори от горския фонд (чл. 17, ал. 2 от ЗГ) и е предвидено в изпълнение на изискването на чл. 17, ал. 1 от ЗГ за недопускане на намаляване на съществуваща лесистност на територията на страната. Това задължение възниква по силата на закона с цел поддържане на лесистността и е независимо от мероприятията по рекултивация на предоставения на дружеството терен, предвидени в концесионния договор. В този смисъл условията на договора на концесия са ирелевантни, а доводите на касатора, според които с рекултивацията на съответните площи, отпада задължението за компенсационно залесяване, респ. за заплащане на стойността на такова залесяване, са неоснователни. Ето защо като приема, че заповедта в оспорената част е издадена в съответствие с материалноправните норми и на това основание отхвърля жалбата, първоинстанционният съд постановява акт в съответствие със закона. Доводът на касационния жалбоподател за неприложимост на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗГ също е неоснователен. Цитираният текст е въведен с изменение на Закона за горите, обнародвано в ДВ, бр. 43 от 29.04.2008 г. Това е редакцията на текста, действаща към датата на подаване на заявлението на дружеството за изключване на имоти от горския фонд и към момента на постановяване на административния акт, релевантен за преценка на съответствието на заповедта с материалния закон (чл. 142, ал. 1 от АПК), която следва да намери приложение. Поради това съвсем аргументирано административният съд приема, че законът е приложен правилно и заповедта в оспорената част е издадена в съответствие с нормативната уредба. Ето защо възражението на касатора, че заповедта следва да се съобрази с предходната редакция на закона, е неоснователно. Касационният довод за допуснати съществени нарушени на съдопроизводствените правила също е неоснователен. В съответствие с изискванията на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът извършва цялостна проверка на законосъобразността на административния акт в оспорената част на основанията, посочени в чл. 146 от кодекса. Решението съдържа подробни съображения, обосноваващи направените от съдебния състав изводи и е постановено след обстойно обсъждане и преценка на представените по делото доказателства. Условията на договора за концесия, който дружеството предстои да сключи, са ирелевантни за изясняване на спора, поради което събирането на доказателства в тази насока не е необходимо. Както вече се посочи съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, а освен това задължението за компенсационно залесяване възниква по силата на закона, поради което не зависи и не се определя от задълженията, предвидени в договора за концесия. Ето защо приключването на делото в първата инстанция без на жалбоподателя да е предоставена възможност да представи договор за концесия, не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че решението на административния съд е валидно, допустимо и правилно и не са налице предвидените в чл. 209, т. 3 от АПК и посочени от касатора основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК Върховният административен съд, пето отделение,