Решение № 14939 от 27.11.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1699/2012 г.

Решение № 14939 от 27.11.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1699/2012 г., V о., докладчик съдията Диана Добрева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Таню Стилиянов Танев от гр. Бургас против решение № 1456 от 22.11.2011 г., постановено по адм. дело № 957/2009 г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 231/19.06.2009 г. на командира на поделение № 32920 гр. Бургас. Жалбоподателят навежда доводи за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост, като моли за отмяната му. Ответникът - командирът на поделение 32920 гр. Бургас, не е изразил становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за отмяна на решението. Касационното оспорване е процесуално допустимо при подадена в срок и от надлежна страна жалба. За да се произнесе по съществото й, настоящият състав на Върховния административен съд взе предвид следното: Касае се за оспорване на заповед № 231/19.06.2009 г., издадена от командира на поделение 32920 гр. Бургас, в частта й, с която на основание чл. чл. 292, ал. 4, поправено със заповед № 253/13.07.2009 г. на чл. 260, ал. 1 и 4 от Закона за отбраната и въоръжените сила на Република България (ЗОВСРБ), е наредено да се удържи на Танев сумата 8112.60 лева от обезщетението, което военнослужещият има право да получи при прекратяване на договора му за кадрова военна служба и отчисляване от списъчния състав на поделението. Това са направените разходи за издръжка, обучение и квалификация пропорционално на неизпълнението на срока на военна служба. Решението е недопустимо. По несъмнен и безспорен начин по делото е установено, че договорът за военна служба, сключен между министъра на отбраната и жалбоподателя е прекратен на основание чл. 128а, ал. 1 и 2, чл. 125, т. 2 и чл. 130, ал. 2 от ЗОВСРБ (отм.) - с писмено предизвестие от военнослужещия до министъра на отбраната. С процесната заповед жалбоподателят е отчислен от списъчния състав, като в последната й част е разпоредено удържането на сумата 8112.60 лева, които Танев дължи за направените разходи за издръжка, обучение и квалификация пропорционално на неизпълнението на срока на военна служба. Изводът на съда, че оспорената заповед е индивидуален административен акт, поради което подлежи на контрол за законосъобразност, е неправилен. Обжалваната заповед е издадена в изпълнение на заповедта на министъра на отбраната за прекратяване на договора за военна служба, т. е. тя е последица от постановен индивидуален административен акт, поради което не подлежи на самостоятелен съдебен контрол. Освен това съгласно чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ (в сила от 12.05.2009 г.) военнослужещите, освободени от военна служба на основание чл. 163 преди изтичането на първоначалния срок на военната служба по чл. 142, ал. 5, чл. 143, ал. 1 и чл. 144, ал. 3 и на удължения срок по чл. 145, ал. 1, дължат възстановяване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението. Разпоредбата е аналогична на чл. 300 от отменения ЗОВСРБ - кадровите военнослужещи, чиито договори са прекратени на основание чл. 128, т. 8, чл. 128а и чл. 128в преди изтичането на предвидения в договора срок или на удължения срок на договора по чл. 124, дължат обезщетение, като възстановяват разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението. Очевидно е, че не е налице промяна в законовата уредба, която императивно вменява на военнослужещите задължение за възстановяване на тези разходи при прекратяване на договора за КВС на посочените правни основания. Правилото на чл. 260, ал. 4 от ЗОВСРБ (ред. ДВ, бр. 35 от 2009 г.), приложим към датата на издаване на заповедта, сочи, че сумата по ал. 1 се удържа изцяло от обезщетението и другите вземания, които задълженото лице има право да получи, а ако дължимата сума не може да се събере по този начин, вземането се събира по реда на ГПК въз основа на извлечение от счетоводните книги. От изложеното следва, че същата в оспорената й част касае имуществени отношение с гражданскоправен характер, поради което не е налице подлежащ на оспорване индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. Поради това, като е разгледал жалбата по същество, вместо да прекрати производството съгласно чл. 159, т. 1 от АПК, първоинстанционният съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да се обезсили, а съдебното производство да се прекрати. По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение,