Решение № 227 от 14.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 160/2008 г.

Решение № 227 от 14.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 160/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а, б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/2007 г./ Образувано е по жалба на С. Б. Н. против въззивно решение № 319 от 25.07.2007 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по гр. д. № 1257/2006 г. След подаване на касационната жалба, на осн. чл. 120 ГПК (отм.) касаторът е заменен от своите наследници по закон Ф. С. Н., Г. Р. К., Р. Г. К. и С. Г. К. Те поддържат твърденията в касационната жалба за неправилност на атакувания съдебен акт, като излагат съображения за противоречие с материалния закон и необоснованост. Искат отмяна на въззивното решение и решаване на спора по същество от касационната инстанция, която да уважи иска. Ответникът по касация "А" О., гр. Б. в съдебно заседание чрез адв. Н излага съображения за неоснователност на жалбата. Областният управител на област с административен център Б., ответник по касация, не взема становище по реда чл. 218г ГПК (отм.), нито по-късно в хода на съдебното производство. Съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 108 ЗС. С обжалваното решение, въззивният съд, като е отменил частично това на първостепенния Благоевградски окръжен съд, е отхвърлил исковете. За да постанови този резултат, съдът е приел за установено от фактическа страна, че С. Б. Н. е подал заявление по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване собствеността върху нива в м. "К", Б. С решение от 1995 г. е възстановена собствеността върху реална част от 2,560 кв. м., като е постановен отказ за разликата до 5 дка. С решение на Благоевградския районен съд от 3.08.2004 г. по гр. д. № 427/2003 г. отказът е отменен частично, като на Н. е възстановена собствеността още и върху реално обособена земя с площ от 1160 кв. м. Тя попада в терен, отреден през 1990 г. за дейности по Указ № 56/1989 г. На колективна фирма "А", регистрирана по указа, е отстъпено право на строеж върху държавна земя на сервиз за услуги на населението. Издадено е строително разрешение № 297/2 от 20.07.1990 г. Съдът е приел, че при предявяване на иска - 2005 г. земята е застроена. Тя е включена в парцел **** кв. 8 по сега действащия план, който е актуван като частна общинска собственост на 8.07.1998 г. С договор от 16.07.1998 г. областният управител на Софийска област е продал парцела на "А" О., Б., правоприемник на колективна фирма "А", Б. От правна страна е прието, че ищецът не може да се легитимира като собственик на спорния имот, тъй като решението, с което собствеността му е възстановена, е непротивопоставимо на ответниците. Освен това, земята е загубила земеделския си характер - застроена е с мероприятия, които не позволяват реституция. Такава не е допустима още и спрямо субект, който е придобил правомерно собствеността върху имота, както е в случая с ответника - търговско дружество. Последното владее земята на правно основание. Атакуваната по чл. 26, ал. 1 ЗЗД сделка от 16.07.1998 г. е валидна. Съдът е изложил съображения, че продажбата на чужда вещ е валидна, но непротивопоставима на действителния собственик. Насрещните страни по договора са изразили съгласие за сключването му, така, че не е налице и липса на съгласие. В заключение, исковете са отхвърлени. Решението е частично неправилно. По иска с правно основание чл. 108 ЗС: Вярно е, че решението, с което се възстановява собствеността върху отнетата земеделска земя по ЗСПЗЗ е непротивопоставимо на третите лица, които не са участвали в административното производство. Специалният закон изключва участието на заинтересовани лица и те нямат възможност да противопоставят своите доводи и възражения на реституционните претенции, нито да атакуват административното решение дори по реда на отмяната. Това, обаче, не изключва неговото действие, а при спор, задължава гражданския съд да провери не само валидността на административното решение, но и неговата законосъобразност. В случая, спорът е за това дали характеристиката на земята е позволявала реална реституция. Въззивният съд не е установил тези обстоятелства, като също така и не е изяснил коя е приложимата материално-правна норма в случая - чл. 10б или чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. В тази връзка, не е уточнено колективната фирма към датата на отстъпеното право на строеж с какво имущество е била - държавно, кооперативно или на частни лица. Разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ има предвид осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, който може да бъда, както в строителните граници на населените места, така и извън тях. Такива хипотези на осъществено мероприятие са и случаите, когато земята е била отредена за задоволяване на посочените в чл. 24, ал. 2, 3 и 4 ЗСПЗЗ държавни и обществени потребности. При тях не е нужно терените да са застроени, нито има значение предназначението на земята. Друга специална хипотеза на застрояване на терена, при която не се възстановява собствеността, а се получава обезщетение, е уредената в чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ - тя обхваща само земеделски земи, включени впоследствие в строителните граници на населеното място, което да е факт към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ, като запазва правата на физическите лица, построили сграда при спазване на всички нормативни изисквания или ако е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж към 1 март 1991 г. е започнал. Във всички случаи, за предназначението и характеристиката на земята е релевантен не момента на подаване на исковата молба, съответно на решението по иск за собственост, а този, определен в материалната норма и това е датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ. В нарушение на материалния закон, в обжалваното решение въззивният съд е правил правни заключения въз основа на данните за застроеност на земята и включването й в строителните граници към 2003 г. и датата на предявяване на иска - 2005 г., В нарушение на чл. 157, ал. 2 ГПК (отм.) и указанията, дадени в ТР 1/2000 г. от 4.01.2001 г. ОСГК ВКС, съдът не е поставил въпроси към съдебния експерт за изясняване на посочените релевантни обстоятелства, което от своя страна е довело и до постановяване на решение при неизяснено дело. По изложените съображения, решението на въззивния съд по чл. 108 ЗС се явява неправилно, което е основание за касирането му. Относно предмета на иска и описанието на вещта в диспозитива, съдът намира за нужно да посочи, че според исковата молба, поправена в процедура по чл. 100, ал. 1 ГПК (отм.) се търси ревандикация на УПИ * пл. № 8* в кв. 8 - "Е" по сега действащия ЗРП на Б., идентичен с пл. № 85 по помощния кадастрален план на ж.к. "Е". При положение, че ответникът владее само част от този имот и са налице предпоставките по чл. 108 ЗС, то тогава съдът ще следва да постанови ревандикация на реално владяната част от общия терен, индивидуализирана чрез скица от вещо лице, а не на идеална част, образувана от завладяната площ, отнесена към тази на целия парцел. По облигаторните искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и чл. 26, ал. 2, изр. 2, предл. 1 ЗЗД за нищожност да договора от 8.07.1998 г, с който спорният имот е продаден: Правилно въззивният съд е приел, че изложеното в исковата молба като основание за нищожност на договора е по съществото си твърдение, че продажбата е извършена от несобственик - държавата в лицето на областният управител на Б. област се е разпоредила с частния имот на ищеца. Не е налице хипотезата на противоречие в закона по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, нито липса на съгласие по чл. 26, ал. 2, изр. 2, предл. 1 ЗЗД. В случая, продавач по договора не е С. Н., за да се твърди, че той не е правил волеизявление за прехвърлянето на имота при посочените условия. С вещта се е разпоредил друг правен субект, който е изразил по сделката собствената си воля. Ако не е бил собственик, то няма как да прехвърли и права, които не притежава. Обосновано и законосъобразно въззивният съд е посочил, че продажбата на чужда вещ е валидна - тя обвързва страните по нея, но няма вещно- прехвърлителен ефект и поради това е непротивопоставима на действителния собственик. В заключение, в тази част решението следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение