Решение № 5356 от 10.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13413/2017 г.

Решение № 5356 от 10.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13413/2017 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на С. И., [населено място], [адрес] срещу Решение № 160 от 17.10.2017 г. на Административен съд, гр. Я., постановено по административно дело № 249/2017 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на г-н Иванов срещу Заповед № 17-0813-000317 от 31.07.2017 г. на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Я., с която на основание чл. 171, т. 2 а от Закона за движението по пътищата му е приложена принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" – лек автомобил, марка "Шкода", регистрационен [регистрационен номер], за срок от една година.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – С. И., счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. Съдът не е извършил проверка за законосъобразност на оспорения акт в съответствие с разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК, както и не е преценил упражнил ли е органът оперативната си самостоятелност в рамките на закона. За последното се позовава на Постановление № 4 на Върховния съд от 22.09.1976 г. по гражданско дело № 3/1976 г. и на Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на Върховния административен съд по дело №ТР-4/2004 г.

Сочи, че съдът не е изслушал показанията на разпитаните свидетели в цялост и е допуснал единствено въпроси, касаещи случилото се по време на самата проверка, което касае изложените в жалбата възражения. Отказът на съда да допусне относими и допустими доказателства, както и необсъждането на доводите и възраженията му счита за съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Позовава се на посочения час на започване и на приключване на съдебното заседание.

П. П. за прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство №ДП-514/2017 г., рег. № 1739/2017 г. от 12.01.2018 г., образувано за престъпление по чл. 343 б, ал. 3 от Наказателния кодекс (НК).

Моли съда да отмени обжалваното решение и да реши спора по същество, алтернативно – да върне делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Касаторът се представлява от адв. И. Славова, Адвокатска колегия, гр. Я..

1. Ответникът по касационната жалба – началникът на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Я., не взема становище.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Въз основа на доказателствата по делото обосновано е прието, че касаторът е осъществил състава на чл. 171, т. 2 а от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и обжалваната заповед е законосъобразна.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима, подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 29.07.2017 г., около 01, 00 часа в [населено място]С. И. е управлявал лек автомобил, марка "Шкода", регистрационен [номер], като при проверка от контролните органи в 1, 37 часа с техническо средство за употреба на наркотични вещества – "D. D. 5000 STK6", с №ARJM-0045, е отчетена положителна проба на метамфетамин и канабис. Н. г-н Иванов е издаден талон за медицинско изследване [номер] и е съставен акт за установяване на административно нарушение № 038354.

1. На 31.07.2017 г., със Заповед № 17-0813-000317, издадена на основание чл. 171, т. 2 а ЗДвП, началникът на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Я., прилага на г-н Иванов принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" за срок от една година.

1. В хода на съдебното производство органът представя Заповед № 326 з-1397 от 23.06.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Я., с която е оправомощил длъжностни лица, в т. ч. и началника на сектор "Пътна полиция", да издават заповеди за прилагане на принудителни административни мерки по чл. 171 ЗДвП, в т. ч. и по т. 2 а.

1. В хода на съдебното производство съдът разпитва свидетелите:

а) М. Иванов – брат на жалбоподателя, С. И. – баща на жалбоподателя, и Т. Иванов – приятел на жалбоподателя по искане на жалбоподателя;

б) Н. Алтънов – очевидец на нарушението, М. Донков – очевидец на нарушението, и П. Петров – актосъставител, по искане на органа.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Съдът приема, че заповедта е и в съответствие с материалния закон. Съдът сочи, че спорът по делото е относно факта управлявал ли е г-н Иванов моторното превозно средство към момента на проверката. Съдът дава вяра на показанията на свидетелите Алтънов и Донков, които са непротиворечиви, незаинтересовани и взаимно допълващи се. Въз основа на техните показания приема, че г-н Иванов е управлявал моторното превозно средство като полицейските служители са осъществили визуално наблюдение на управлявания от г-н Иванов автомобил и са осъществили контролна проверка. Съдът излага мотиви защо не приема показанията на свидетелите М. Иванов и С. И. – брат и баща на жалбоподателя, като сочи, че те не са присъствали при извършване на проверката и не са имали пряка видимост. Съдът излага мотиви защо не кредитира и показанията на свидетеля Т. Иванов, приятел на жалбоподателя, като сочи, че неговите показания също не са резултат на пряко наблюдение на проверката, а и не дават информация за периода на търсене на телефона в автомобила.

Въз основа на изложеното съдът приема, че оспорената заповед е законосъобразна и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Доводите които излага в подкрепа на двата твърдяни порока са само за порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Доводи в подкрепа на твърдяния порок нарушение на материалния закон касаторът не сочи, но с оглед на чл. 218, ал. 2 АПК съдът служебно е длъжен да извърши проверка за съответствието на съдебното решение с материалния закон.

Касаторът твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е извършил проверка на оспорената заповед в съответствие с разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК. Този довод на касатора е неоснователен.

Видно от мотивите на обжалваното решение съдът е извършил проверка на оспорената заповед в съответствие с разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК като не се е ограничил с обсъждане на основанията, посочени от касатора, а е извършил проверка за законосъобразност на заповедта на всички основания по чл. 146 АПК. Съдът е събрал необходимите доказателства и е установил, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Правилен, с оглед на самата заповед, е и изводът му за спазена от органа форма на оспорения акт. От доказателствата по делото се установява, че органът не е допуснал нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на оспорената заповед. Съдът е извършил и проверка за съответствието на оспорената заповед с материалния закон и с неговата цел като е изложил подробно мотиви защо приема, че оспорената заповед не противоречи на релевантната материална разпоредба – чл. 171, т. 2 а ЗДвП, редакция към датата на издаване на оспорената заповед.

Горното прави доводите на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради нарушение на чл. 168, ал. 1 АПК неоснователни.

Позоваванията на касатора на Постановление № 4 от 22.09.1976 г. на Върховния съд и на Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на Върховния административен съд, в контекста на задължението на съда за преценка на законосъобразността на акта с оглед на вида на компетентността на органа – оперативна самостоятелност, макар и по принцип вярно, е неадекватно на релевантната нормативна уредба, която с влизане в сила на Административнопроцесуалния кодекс – 12.07.2006 г., изрично визира задължението на съда при оспорване на административен акт, издаден при оперативна самостоятелност. Съгласно чл. 169 АПК съдът, при оспорване на административен акт, издаден при оперативна самостоятелност, проверява дали административният орган е разполагал с оперативна самостоятелност и спазил ли е изискването за законосъобразност на оспорения акт.

Следва да се посочи, че оспорената заповед не е издадена при оперативна самостоятелност на органа. Компетентността на административния орган да приложи принудителната мярка по чл. 171, т. 2 а ЗДвП е при условията на обвързана компетентност – винаги, когато органът установи визираните в разпоредбата факти е длъжен да приложи принудителната мярка. При условията на оперативна самостоятелност е единствено срокът на мярката, а видно от определения със заповедта срок на мярката, той е в рамките на законово определения.

С оглед на горното доводите на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради неприлагане на разпоредбата на чл. 169 АПК са неоснователни.

Касаторът твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е допуснал и събрал относими за предмета на спора доказателства, а именно не е допуснал въпроси към свидетелите относно факти и обстоятелства, случили се преди проверката. Видно от доказателствата по делото касаторът, чрез своя пълномощник, е декларирал, че няма въпроси към свидетелите, в т. ч. и към свидетелите М. Иванов, С. И. и Т. Видев. Касаторът не е поискал поправка на съдебния протокол поради неправилно отразяване на извършените от съда процесуални действия в хода на съдебното производство. С оглед на това доводите на касатора не съответстват на доказателствата по делото.

Наред с горното следва да се посочи, че съдът не е длъжен да събира всякакви доказателства, а само тези, които са относими към предмета на спора. В случая, спорният по делото въпрос е управлявал ли е касаторът моторното превозно средство, тъй като не се спори, че той е употребил наркотици. Именно с оглед на този спорен въпрос съдът е допуснал и обсъдил всички относими и поискани от страните доказателства. Съдът е разпитал исканите от страните свидетели. Фактът, че изводите на съда от събраните доказателства, не съответстват на изводите, които касаторът счита, че следва да бъдат направени, не обосновава извод за съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В мотивите на решението съдът подробно и прецизно е изложил показанията на всички разпитани свидетели и е изложил аргументи защо кредитира или не кредитира показанията на всеки от свидетелите. С оглед на това доводът на касатора за съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на възраженията и доводите му е неоснователен. Съдът не е длъжен да обсъжда подробно всеки един довод на жалбоподателя, а само тези, които са относими към предмета на спора. Касаторът не сочи кои негови доводи и възражения съдът не е обсъдил, а видно от съдържанието на жалбата, с която съдът е бил сезиран, всички доводи на касатора са били не само надлежно обсъдени от съда, но и именно с оглед на тях съдът е събирал допълнително доказателства.

Що се отнася до довода на касатора, свързан с посочения час на приключване на съдебното заседание – 10, 20 часа, при започнато съдебно производство в 10, 00 часа, очевидно е допусната фактическа грешка. Съдебният протокол е изготвен на седем страници като в него са отразени освен всички процесуални действия на съда, подробно са отразени и показанията на разпитаните шест свидетели, отразени са и пледоариите на пълномощниците на страните. Очевидно е, че за двадесет минути това обективно не би могло да бъде извършено. Следва изрично да се посочи, че в съдебното заседание са присъствали пълномощникът на касатора и процесуалният представител на органа, чието участие в съдебното производство също надлежно е отразено. Поради това от посочения в протокола час на приключване на съдебното заседание не може да се обоснове доводът на касатора за несъбиране от съда на релевантни доказателства.

С оглед на горното доводите на касатора за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила са неоснователни. Съдът е събрал всички искани от страните доказателства, надлежно ги е обсъдил, като е изложил подробно мотиви защо и кои доказателства цени и кои не.

Съдът не е допуснал и нарушение на материалния закон – правилно е преценил приложимата материална разпоредба, както и правилно е определил фактическия състав, при осъществяването на който е приложима принудителната мярка. От доказателствата по делото е направил обоснован извод за осъществени и двете кумулативни предпоставки на чл. 171, т. 2 а ЗДвП. Доводите на касатора, че към момента на проверката не управлявал моторното превозно средство, а само бил слязъл до колата да вземе забравения си от преди това телефон, когато управлявал автомобила, не съответстват на доказателствата по делото, а в съответствие с разпоредбата на чл. 220 АПК в касационното производство съдът не може да прави нови фактически установявания.

Що се отнася до представеното от касатора в касационното производство Постановление за прекратяване на наказателното производство за повдигнато на касатора обвинение по чл. 343 б, ал. 3 НК съдът счита за необходимо да посочи, освен забраната на чл. 220 АПК, следното:

Движението по пътищата е човешка дейност, която има потенциала пряко да рефлектира върху живота и здравето на участниците в него, както и на имуществото на лицата, поради което законодателят е въвел строги регламентации на правилата за движение, в т. ч. на правата и задълженията на участниците в движението.

Една от забраните, които е въведена пряко с цел опазване на живота и здравето на участниците в движението и на имуществото на лицата, е забраната на водач на пътно превозно средство да го управлява след употреба на наркотични вещества – чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП. Отчитайки въздействието на наркотичните вещества върху способността на човек да упражнява правно регламентираната дейност управление на пътно превозно средство законодателят е регламентирал нарушението на забраната като престъпление – чл. 343 б, ал. 3 НК. Но това разделение е относимо за отговорността – административна или наказателна.

Принудителната административна мярка, макар също като наказанието – за административно нарушение или за престъпление, да е по своята същност държавна принуда има друга цел. Тя не е насочена към личността на дееца – да санкционира неправомерното му поведение, а е насочена към правните последици от неправомерното поведение – да се предотврати и преустанови административното нарушение – чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Субект на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2 а ЗДвП, редакция към датата на издаване на оспорената заповед, е всеки собственик на моторно превозно средство, който го управлява след употреба на наркотични вещества. Следователно, за да бъде едно лице адресат на принудителна мярка по чл. 171, т. 2 а ЗДвП е необходимо да бъдат доказани кумулативно и двата елемента на фактическия състав на мярката – управление на моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества.

От доказателствата по делото е установено по безспорен начин, че на посочената в заповедта дата и час контролните органи са установил управление на моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества. Фактът, че прокурорът в районна прокуратура, гр. Я., преценява, че не са налице доказателства за извършено от касатора престъпление по чл. 343 б, ал. 3 НК, не води до автоматичен извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и обжалваното съдебно решение и това е функция на характера на постановлението като акт на прокурор и на правното действие на този акт.

Съгласно чл. 127, т. 3 от Конституцията прокуратурата привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер каквото е обвинението за престъпление по чл. 343 б, ал. 3 НК. Прокурорът е единственият орган в държавата, който може да повдигне обвинение за извършено престъпление от общ характер. Следователно, per argumentum a contrario, когато прокурорът установи, че са налице предпоставките на чл. 24, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) или че обвинението не е доказано – чл. 243, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, той не повдига обвинение и никой не може да осъди това лице за твърдяното престъпление.

Но правомощията на прокурора се ограничават до преценката има ли престъпление и от соченото лице ли е извършено. С оглед на това постановлението на прокурора, с което приема, че обвинението не е доказано и поради това на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК прекратява наказателното производство, т. е. дори не е в хипотезата на чл. 24, ал. 1 НПК, не може да преклудира правомощието на административния орган да прецени деянието представлява ли правонарушение.

Постановлението на прокурора не се ползва със сила не пресъдено нещо. То безспорно е задължително за всички субекти – държавни органи и всякакви лица, защото е влязъл в сила акт на държавен орган, но първо, задължителен е неговият диспозитив – отказът на държавата да осъществи наказателно преследване по отношение на лицето.

Второ. Мотивите на постановлението не обвързват по задължителен начин административния орган още по-малко съда досежно преценката на елементите на фактическия състав на правонарушението.

Трето. Постановлението на прокурора по чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК макар и да е влязъл в сила акт поради необжалването му, в случая, от страна на лицето, по отношение на което е образувано досъдебното производство и липсата на други правни субекти, имащи право да го обжалват, е акт, който не е преминал през съдебния контрол по чл. 243, ал. 5 – 8 НПК. То може да бъде отменено по реда на чл. 243, ал. 10 НПК. Освен едногодишният срок за тази отмяна съществува и правомощие на главния прокурор, който може да отмени постановлението и след този срок.

И четвърто. Влязлото в сила постановление на прокурора, с което прекратява наказателното производство, т. е. установява по надлежния начин, че държавата няма да осъществи наказателно преследване по отношение на касатора, прави възможно търсенето на административнонаказателна отговорност за същото деяние, тогава, когато законодателят е предвидил такава възможност.

Безспорно е, че съгласно чл. 22 ЗАНН принудителните административни мерки се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административно нарушение. Административно нарушение, съгласно чл. 6 ЗАНН, е това деяние, действие или бездействие, което нарушава установения ред в държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание. По своите правни белези административното нарушение е правонарушение – виновно неправомерно юридическо действие, което е причинило общественоопасни вреди и е породило юридическа отговорност. Точно такова по своята правна същност е и престъплението. Разликата е единствено в степента на обществената опасност на деянието.

Поради това тогава, когато едно лице е извършило правонарушение, което законодателят третира като престъпление, органът е длъжен да приложи принудителната административна мярка на още по-голямо основание. Дали ще се реализира наказателната отговорност на лицето е въпрос на преценка на компетентните органи. Независимо от реализирането или не на наказателната отговорност за принудителната мярка е релевантно, че е налице правонарушение. Per argumentum a contrario щом с цел да се преустанови и предотврати едно административно нарушение законодателят е допуснал прилагането на държавна принуда под формата на принудителна административна мярка, на още по-голямо основание той следва да допуска това за деяние, което е престъпление. По-високите общественоопасни последици на престъплението правят не само допустимо, но задължително прилагането на принудителна административна мярка. В случая, касаторът е нарушил абсолютната забрана на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП като е управлявал моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества, поради което приложената от органа принудителна административна мярка е законосъобразна.

С оглед на горното представеното по делото постановление на прокурора за прекратяване на образуваното наказателно производство не води до промяна на извода на първоинстанционния съд за законосъобразност на оспорената заповед за прилагане на принудителна административна мярка, още повече с оглед на забраната на чл. 220 АПК за нови фактически установявания в касационното производство.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд