Решение № 215 от 9.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5321/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на И. П. Б. от гр. Луковит, [ЕГН], чрез процесуален представител адв. Г. Братулева от САК срещу Решение 359 от 20.02.2024 г., постановено по адм. д. 35/2022 г. по описа на Административен съд - Ловеч, в частта, с която е отхвърлен иска на И. П. Б. от гр. Луковит, [ЕГН] срещу Агенция за социално подпомагане /АСП/, за присъждане на сумата от 8 335,58 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от отменени като незаконосъобразни Заповед РД 01-1465/24.09.2015 г., с която на И.Б. е било наложено дисциплинарно наказание уволнение и Заповед ЧР-2 55/24.09.2015 г., с която е било прекратено служебното му правоотношение и двете, издадени от името на изпълнителния директор на АСП, при условия на заместване и отменени с влязло в сила съдебно решение /Решение 40 от 03.05.2016 г., постановено по адм. дело 217/2015 г. по описа на Административен съд - Ловеч, оставено в сила с Решение 5953 от 12.05.2017 г., постановено по адм. дело 7318/2016 г. по описа на ВАС/, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на влизане в сила на решението, с което са отменени - 12.05.2017 г. до окончателното ѝ заплащане. Касационният жалбоподател поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. Счита за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че наличието на изплатено обезщетение по специалния ред по чл.104, ал.1 от Закона за държавния служител /ЗДСл./ необуславя неоснователност на исковата претенция за имуществени вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, тъй като обхватът на отговорността на държавата е определен в чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ и включва всички имуществени и неимуществени вреди. Излага съображения, че И.Б. следва да бъде обезщетен и за имуществените вреди, настъпили в резултат на незаконното му уволнение и за период извън законноустановените 6/шест/ месеца, независимо че е упражнил правата си по чл.104, ал.1 от ЗДСл. Иска решението в обжалваната му част да бъде отменено и се постанови ново, с което се присъди претендираното обезщетение. Претендират се и направените по делото разноски, в т.ч. адвокатско възнаграждение. Ответната страна Агенция за социално подпомагане /АСП/, чрез процесуалния си представител юриск. Петрова, в с.з. поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Иска решението в обжалваната част като правилно да бъде оставено в сила. Претендира направените по делото разноски, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита решението за правилно и обосновано. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението в обжалваната част е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението в обжалваната част за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд се е развило по предявен от И.Б. срещу АСП иск за присъждане на обезщетение в общ размер на 13 335,58 лева за претърпени вреди, от които имуществени в размер на 8 335,58 лева и неимуществени в размер на 5 000 лева, от отменени като незаконосъобразни Заповед РД 01-1465/24.09.2015 г., с която на И.Б. е било наложено дисциплинарно наказание уволнение и Заповед ЧР-2 55/24.09.2015 г., с която е било прекратено служебното му правоотношение и двете, издадени от името на изпълнителния директор на АСП, при условия на заместване и отменени с влязло в сила съдебно решение /Решение 40 от 03.05.2016 г., постановено по адм. дело 217/2015 г. по описа на Административен съд - Ловеч, оставено в сила с Решение 5953 от 12.05.2017 г., постановено по адм. дело 7318/2016 г. по описа на ВАС/, ведно със законната лихва върху сумата от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което са отменени незаконосъобразните актове - 12.05.2017 г. до окончателното ѝ заплащане. Претендираните от Б. имуществени вреди съставляват обезщетение са пропуснати ползи в размер на 8335,58 лв. за период от септември 2015 г. до май 2017 г., през който ищецът е останал без работа, извън платеното обезщетение за период от 6 месеца по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. в размер на 6 брутни заплати в размер на 5880 лв. за същия период. С решението в оспорената му част, съдът е отхвърлил предявения иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 8335,58 лева, като неоснователен. Посочил е, че независимо, че Заповед РД 01- 1465/24.09.2015г. и Заповед ЧР-2 55/24.09.2015г. на изпълнителния директор на АСП са били отменени, като незаконосъобразни, с влязло в сила съдебно решение, специалният закон ЗДСл. съдържа ограничения за имуществената отговорност на държавата като работодател в случаите на незаконно уволнение на държавни служители и пълната имуществена отговорност не може да се изведе по правилата на общ закон, който се прилага за всички физически лица, без оглед на техния статут. Обосновал е извода, че след като специалният закон /ЗДСл./ съдържа ограничения за имуществената отговорност на държавата като работодател в случаите на незаконно уволнение на държавни служители, то държавният служител няма право на обезщетение за оставането си без работа за различен период от време. Решението в обжалвана част е валидно, допустимо и правилно. Правилно административният съд е обсъдил доказателствата по делото по отделно и в тяхната съвкупност, изяснил е кои от тях кредитира и кои не, изложил е подробни мотиви по допустимостта и основателността на исковата претенция за претендираните имуществени вреди, които се споделят от настоящата инстанция и не е необходимо да се преповтарят. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила, мотивирано е и не противоречи на материалния закон. Правото на обезщетение на лицата на държавна служба, които са били незаконно уволнени, се урежда от специални закони, които не предвиждат отговорност на съответната администрация за всички имуществени вреди, съставляващи пряка и непосредствена последица от увреждането. Според чл. 11, ал. 2 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, особен закон може да предвиди отклонения от общата уредба на дадена материя, когато това се налага от естеството на обществените отношения. Нормативният акт, уреждащ обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, регламентира правото на служителя да получи лимитирано по размер обезщетение за ограничен период от време. След като специалният закон съдържа ограничения за имуществената отговорност на държавата като работодател в случаите на незаконно уволнение на държавни служители, то пълната ѝ имуществена отговорност не може да се изведе по правилата на общ закон, който се прилага за всички физически лица, без оглед на техния статут. Държавният служител няма право на обезщетение за оставането си без работа за различен период от време, тъй като специалният закон е ограничил периода, за което може да се изплати такова обезщетение. Както правилно е установил решаващия съд, в случая е налице едновременно уреждане на правото на обезщетение на имуществените вреди и от ЗДСл, и от ЗОДОВ, с оглед на което е приложимо правилото на чл. 11, ал. 2 ЗНА, обосноваващо изключване на реда по ЗОДОВ, като общ и прилагане единствено реда по специалния закон като особен. Това е така, тъй като и двете групи правни норми - на специалния ЗДСл и на ЗОДОВ съвпадат по предметен обхват относно имуществените вреди. Наличието на изплатено обезщетение по специалния ред по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. обуславя неоснователност на исковата претенция за имуществени вреди, доколкото държавният служител няма право на обезщетение за оставането си без работа за различен период от време /повече от предвидените в чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. 6 месеца/, след като специалният закон е ограничил периода, за което може да се изплати такова обезщетение. В този смисъл е и Тълкувателно решение 4 от 06.11.2023 г. по тълкувателно дело 2/2021 г. по описа на Върховния административен съд, задължително по силата на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт. По изложените съображения, постановеното от първоинстанционния съд решение в обжалваната част, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на правния спора и съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ в полза на Агенция за социално подпомагане следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение по чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ, в размер на 100 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,