Решение № 7770 от 09.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4446/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Х. Д. А., гражданин на Сирия, чрез процесуален представител адв. О. Муслах, против решение № 5401 от 10.02.2026 г., постановено по адм. дело № 11919/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 513з-12281/17.10.2025г. за отказ за предоставяне право на продължително пребиваване в Република България, издадена от началника на отдел „Миграция“ – СДВР. Касаторът релевира отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати при постановяването му нарушения на съдопроизводствените правила, материалния закон и необоснованост, и моли настоящата инстанция да го отмени. Претендира разноски. Ответникът –началник на отдел „Миграция“ – СДВР, не изразява становище по касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежни страни, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: От фактическа страна първоинстанционният съд е приел, че на 07.10.2025 г. жалбоподателят е подал заявление с вх. № 103779 за предоставяне на право на продължително пребиваване на чужденец в Република България, на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ – чужденци, които са представители на чуждестранно търговско дружество. С обжалвания административен акт е постановен отказ за издаване на виза. Като правно основание на постановения отказ за продължително пребиваване в Република България е посочено, че основание чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. На 15.10.2025г. служители на отдел „Миграция” – СДВР са извършили проверка на адреса посочен от чужденеца - гр. София, [жк], [адрес]. Чужденецът не е намерен на посочения адрес. При проверката е проведен разговор със съседи, които заявили, че ап.110 е необитаем и че никога не са виждали лицето Х. Д. А.. Приобщена е и справка, че през последната година чужденецът е влизал три пъти на територията на Република България, като общият му престой е бил само 5 дни. Последното му регистрирано пътуване било на излизане на 07.10.2025г. през ГКПП – Капитан Андреево, следователно към 17.10. 2025г. чуждият гражданин се намирал извън територията на страната. Поради това съдът приел, че представения нов договор за наем от 15.10.2025г. не доказва надлежно изпълнение на изискването на чл.14, ал.1, т.3 ППЗЧРБ според което към заявлението се прилагат доказателства за осигурено жилище. Така постановеното решение е правилно. С постановения акт решаващият съд правилно и точно е изложил фактическата обстановка като подробно е анализирал и обсъдил всички твърдения и възражения на страните и представени по делото доказателства. На база изяснената фактическа обстановка и относимата правна уредба са изложени обосновани правни изводи. Мотивите в съдебното решение са формирани след анализ на възприетите факти като настоящата инстанция напълно ги споделя, поради което не следва да ги преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2 АПК. С оспорения пред административния съд отказ на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ е отказано предоставяне право на продължително пребиваване в Република България на Х. Д. А., тъй като е декларирал неверни данни. Според чл. 26, ал. 1 от ЗЧРБ се отказва предоставяне право на продължително пребиваване в посочените случаи, сред които е този по чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ - когато чужденецът е декларирал неверни данни. В производството по заявление за предоставяне на право на продължително пребиваване на чужденец в Република България, чужденецът следа да представи доказателства за осигурено жилище съгласно чл.14, ал.1, т.3 от ППЗЧРБ. От събраните по делото доказателства се установява, че чужденецът е декларирал неверни данни относно адреса си на пребиваване, а именно: гр. София, [жк], [адрес]. При извършената от служители на отдел „Миграция“ към СДВР проверка на място чужденецът не е намерен. Направеният въз основа на този факт извод на административния орган- че чужденецът е декларирал неверни данни относно адреса, на който ще пребивава в България, се подкрепя и от събраните сведения от К. К. (живуща в ап. 111) и Ж. М. (бивш касиер на етажната собственост). Същите заявяват, че не познават Х. Д. А. и че посоченият апартамент не се обитава от никого. Извършената справка в информационните масиви на МВР също потвърждава, че Х. Д. А. е пребивавал на територията на Република България само пет дни, като е регистрирано негово излизане от страната на 07.10.2025 г. през ГКПП „Капитан Андреево“. Следователно към 17.10.2025 г. чуждият гражданин се е намирал извън пределите на страната. Тези безспорно установени факти изцяло опровергават писмените изявления на чужденеца, съдържащи се в процесното заявление, както и приложените към него договори за наем от 02.10.2025 г. и от 15.10.2025 г. Последният е представен пред административния орган на 27.10.2025 г. – в период, последващ постановяването на отказа за продължително пребиваване. При тези обстоятелства правилно административният орган и първоинстанционният съд са приели, че чужденецът не пребивава на посочения в заявлението адрес в страната, следователно е декларирал неверни данни, като е заявил адрес, на който физически не пребивава и е налице хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Макар ЗЧРБ и ППЗЧРБ да не съдържат изискване за непрекъснато пребиваване на адреса за определен период, чужденецът е длъжен да установи, че към момента на получаване на разрешението има реална възможност и годно правно основание да обитава жилището. В случая е установено само формалното изпълнение на изискването по чл. 14, ал. 1 ППЗЧРБ за осигурено жилище на чужденеца. Това изискване е опровергано от доказателствата по делото и договорът за наем от 15.10.2025г., който не е приложен към заявлението за продължително пребиваване. Данните по преписката сочат, че лицето нито е посещавало имота, нито живее на него. В тази връзка, неоснователни се явяват основните оплаквания в касационната жалба. Целта на наложеното нормативно изискване за наличие на жилище за чужденеца, кандидатстващ за получаване на право на продължително пребиваване или продължаване на срока на пребиваване в Република България е по време на престоя си той да не натоварва социалната и финансова системи на страната, в която връзка са въведени и изискванията за представяне на съответни доказателства. Фиктивното изпълнение на въведените от законодателя изисквания противоречи на целта на закона, като във всеки различен случай административният орган следва да извършва обстойна, задълбочена и обоснована преценка на тези обстоятелства. Обжалваното решение не страда от релевираните в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, четвърто отделение