Решение № 2711 от 17.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 503/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Национална агенция за приходите, чрез неговия пълномощник, срещу решение 1455/12.11.2024 г. по адм. дело 310/2024 г. на Административен съд Кърджали. Счита обжалваното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се потвърди заповед 2378/02.07.2024 г., издадена от изпълнителния директор на Национална агенция за приходите като законосъобразна. Претендира се и присъждане на разноски, представляващи заплатена държавна такса по сметката на ВАС и следващото се юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прави се алтернативно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна. Ответникът П. З. О., чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмено становище. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция и представя списък по чл. 80 ГПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от П. З. О. срещу заповед 2378/02.07.2024 г., издадена от изпълнителния директор на Национална агенция за приходите, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното му правоотношение като държавен служител на длъжността инспектор по приходите в сектор Проверки 10 ИРМ Кърджали в отдел Проверки, в дирекция Контрол в Национална агенция за приходите, с придобит ІІІ младши ранг, считано от датата на връчване на заповедта. Като причина за прекратяване на служебното правоотношение е посочена: обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения. Определено е на основание чл. 61 ЗДСл на служителя да бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 3 дни. С обжалваното решение съдът е отменил оспорения административен акт. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи: Оспорената заповед е издадена от компетентен орган - изпълнителния директор на Национална агенция по приходите, който по силата на чл. 13 от Закона за НАП, се явява и орган по назначаване на държавните служители в НАП. Първоинстанционният съд е приел, че в нарушение на изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК не е посочено въз основа на кои факти и обстоятелства органът е приел, че служителят е обективно възпрепятстван да изпълнява задълженията си по служба. В издадената заповед органът по назначаване не е изложил фактическите обстоятелства, които обосновават обективната невъзможност за изпълнение на оспорващия на служебните му задължения. Съдът посочва, че в случаите по чл. 107, ал. 1, т. 5, какъвто е настоящият, такова задължение за посочване на фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност, е изрично вменено на органа и с разпоредбата на чл. 108, ал. 1, изр. 2-ро ЗДСл. Съдът е приел също, че в акта липсват мотиви за приложение на посоченото правно основание за прекратяване на служебното правоотношение, в частност за наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл да е създадена нова фактическа обстановка, която да води до невъзможност служителят да изпълнява служебните си задължения по длъжностна характеристика и причините за тази невъзможност да не зависят от него. В тази връзка съдът посочва също, че задържането на лице за срок от 24 часа на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР не води до трайна, обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения и не обуславя обективна невъзможност за изпълнение на длъжността по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Предвид изложеното, съдът обосновава извод, че заповедта е незаконосъобразна като издадена при неспазване на установената от закона форма, както и поради противоречие с материалния закон. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146, т. 2 и т. 4 АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Спрямо релевантните за спора факти съдът правилно е приложил материалния закон: Правилен е изводът на първоинстанционният съд, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, но посочените в нея фактически и правни основания не удовлетворяват изискването по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК за мотивиране на акта. В издадената заповед органът по назначаване не е изложил фактическите обстоятелства, които обосновават обективната невъзможност за изпълнение на оспорващия на служебните му задължения. Изрично в разпоредбата на чл. 108, ал. 1, изр. второ ЗДСл е предвидено, че при прекратяване на служебното правоотношение на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл се посочват и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения. В случая като фактическо основание за издаване на оспорената заповед е възпроизведено само съдържанието на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, без обаче да са посочени конкретни фактически основания, от които да е видно в какво се изразява възприетата от органа по назначаване обективна невъзможност на служителя да изпълнява функционалните си задължения и задачи. Липсата на точно и ясно посочени фактически основания, освен че нарушава правото на защита на засегнатото от издадения административен акт лице, така също и затруднява възможността за осъществяване на реален съдебен контрол във връзка с фактическите и правни основания за постановяване на оспорения акт. Разпоредбата на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл е бланкетна и във всеки отделен случай органът по назначаването следва да посочи конкретни факти, които изпълват съдържанието й, каквито в процесния случай безспорно не са изложени. В акта липсват мотиви за приложение на посоченото правно основание за прекратяване на служебното правоотношение, в частност за наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Според цитираната разпоредба органа по назначаваното може да прекрати без предизвестие служебното правоотношение, когато е налице обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите на чл. 103, ал. 1, т. 3 ЗДСл - поради болест, довела до трайна неработоспособност или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертна лекарска комисия. Визираната норма изисква промяна в обстоятелствата, възникнала независимо от волята на страните по служебното правоотношение, която води до невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си по конкретната длъжност. Тази обективна невъзможност следва да е дълготрайна и касае само случаи на трайно препятстване на изпълнението на задълженията, както правилно посочва първоинстанционният съд. Видно от приложената по делото заповед с рег.292зз-21/20.06.2024 г., издадена от служител в сектор ПИБ при ОД на МВР-Кърджали, на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, във връзка с регистрирано ДП ЗМ 76/24 г. по описа на ОДМВР-Кърджали на 20.06.2024 г. П. З. О. е бил задържан за срок от 24 часа. В тази връзка правилен е изводът на първоинстанционния съд, че задържането на лице за срок от 24 часа на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР не води до трайна, обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения и не обуславя обективна невъзможност за изпълнение на длъжността по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Освен това правилен е изводът на съда, че към момента на издаване на оспорената заповед на 02.07.2024 г., не е била налице невъзможност служителя да изпълнява служебните си задължения поради задържането му от 11:30 ч. на 20.06.2024 г. до 10:50 часа на 21.06.2024 г. Обоснован е изводът на съда, че не са били налице предпоставките на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл за едностранно прекратяване на служебното правоотношение. От горепосоченото следва, че заповедта е издадена при нарушение на изискванията за форма на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и на специалната разпоредба на чл. 108, ал. 1, предл. 2 ЗДСл, изразяващи се в липса на фактическо основание за издаване на заповедта, довело и до несъответствието й с материалноправните разпоредби. Поради това оспореният административен акт правилно е приет от съда за незаконосъобразен. Поради всичко изложено, настоящата инстанция приема, че не са налице посочените в касационната жалба основания за отмяна на съдебния акт. Решението на Административен съд Кърджали е постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон и е обосновано, поради което следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото и своевременно направеното искане в тази връзка на ответника П. З. О. следва да се присъдят направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева, своевременно претендирани и доказани. Възражението, съдържащо се в касационната жалба за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,