Решение № 3449 от 8.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10383/2011 г.

Решение № 3449 от 8.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10383/2011 г., VI о., докладчик съдията Румяна Папазова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Директора на Районно управление "Социално осигуряване", гр. Пловдив, против решение № 1102 от 20.06.2011 г. по адм. дело № 95 по описа за 2011 г. на Пловдивския административен съд, с което е отменено издаденото от касатора решение № 03/05.01.2011 г., поправено с решение № 152/22.03.2011 г., и потвърденото с него разпореждане № 0-15-000-00-00360358/13.12.2010 г. на ръководителя на контрола по изплащането на обезщетенията и помощите, като е постановено изпращане на преписката на административния орган за ново решаване на въпроса по същество съобразно дадените от съда задължителни указания. Посочените пороци въвеждат касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК - необоснованост, неправилно прилагане на материалноправните норми на чл. 4, ал. 1, т. 1 и чл. 10, ал. 1 от КСО, на § 1, т. 3 от ДР на КСО и на чл. 162 от Кодекса на труда. Ответницата Стоилка Пенчева Попова от с. Радиново, обл. Пловдив, не е взела становище. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение за правилност на обжалваното съдебно решение с предложение за оставянето му в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е НЕОСНОВАТЕЛНА. Предмет на оспорване в производството пред Пловдивския административен съд е решение № 03/05.01.2011 г. на Директора на Районно управление "Социално осигуряване" (РУСО), гр. Пловдив, поправено с решение № 152/22.03.2011 г., и потвърденото разпореждане № 0-15-000-00-00360358/13.12.2010 г. на ръководителя на контрола по изплащането на обезщетенията и помощите, с което на Стоилка Пенчева Попова от с. Радиново, обл. Пловдив, е отказано изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност по болничен лист № 0586629 А 2010 за периода 01.10.2010 г. - 03.11.2010 г. с мотив, че към датата на настъпване на събитието лицето не е било осигурено по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КСО. С постановено решение Пловдивският административен съд е уважил жалбата, след като законосъобразно е приел, че към момента на настъпване на временната неработоспособност Стоилка Пенчева Попова е имала качеството "осигурено лице" по смисъла на легалното определение на допълнителната разпоредба на § 1, ал. 1, т. 3 от Кодекса за социално осигуряване. До 30.09.2010 г. тя е била в трудови правоотношения като "работник каравана" с ЕТ "Радинес груп 2 - Галя Чипегирова", а от 01.10.2010 г. е била в трудови правоотношения като "домакин склад" с "Лозана 62" ЕООД. Лицата, задължени да извършват трудова дейност в изпълнение на сключени трудови договори, подлежат на задължително осигуряване на основание чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО. Реалното полагане на труд поне през един работен ден по сключения трудов договор с "Лозана 62" ЕООД не е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на парично обезщетение по чл. 40 КСО. Съдът е приложил правилно разпоредбата на чл. 61, ал. 1 от глава пета "Възникване и изменение на трудовото правоотношение" на Кодекса на труда, която определя като правопораждащ юридически факт за възникване на трудовото правоотношение сключването на трудов договор между работника и работодателя. От момента на валидното възникване на трудовото правоотношение работникът може да упражни даденото му от закона субективно право по чл. 162, ал. 1 от същия кодекс да ползва отпуск поради временна неработоспособност. В този случай е неприложима законовата фикция, по силата на която трудовото правоотношение се смята за невъзникнало. По време на законно ползвания отпуск за временна неработоспособност работникът е осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, а по силата на чл. 9, ал. 2, т. 2 от КСО същото време се зачита за осигурителен стаж без да се внасят осигурителни вноски. Изложените в касационната жалба доводи за необоснованост и за неправилно прилагане на материалноправните норми на чл. 4, ал. 1, т. 1, чл. 10, ал. 1 от КСО, както и на § 1, т. 3 от ДР на КСО, са неоснователни. Не се установяват нарушения и при прилагането на чл. 162 от Кодекса на труда. При установяване на наличието на основание за осигуряване, както и на осигурителния стаж на лицата, наети на работа по валидно сключени трудови договори, материалноправните разпоредби на чл. 10, ал. 1 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО следва да се тълкуват при съобразяване с всички разпоредби на Кодекса на труда, относими към осигурителните правоотношения по чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО. Към 01.10.2010 г. Стоилка Пенчева Попова е изпълнявала и двете кумулативно предвидени условия за изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност: тя е била осигурено лице на основание чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО и е притежавала изискуемия осигурителен стаж с продължителност шест месеца. При редовно сключен трудов договор с "Лозана 62" ЕООД за работничката е възникнало правото да ползва отпуск за временна неработоспособност по чл. 162, ал. 1 от КТ въз основа на издадения болничен лист от компетентния медицински орган. Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от КТ с наименование "начало на изпълнението" на трудовия договор се отнася за случаите, когато работникът не е постъпил на работа без да е уговорил друго с работодателя. От съществено значение в случая е обстоятелството, че работодателят "Лозана 62" ЕООД коректно е изпълнил задълженията си по чл. 62, ал. 4 от КТ и е подал в срок уведомление за сключения трудов договор до териториалната дирекция на Националната агенция за приходите. Към 01.10.2010 г. ответницата по касация Попова е изпълнявала условията за изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност по чл. 40, ал. 1 от КСО. Оспорените административни актове, с които изплащането на обезщетението е отказано, са незаконосъобразни и като ги е отменил, Пловдивският административен съд е постановил правилно решение. Посочените касационни основания за отмяна не са налице и обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,