Решение № 2344 от 22.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11283/2016 г.

Решение № 2344 от 22.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11283/2016 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Агенция за социално подпомагане - (АСП) срещу Решение № 5140 от 18.07.2016 г., постановено по адм. дело № 141/2014 г. на Административен съд С.-град (АССГ). В жалбата се поддържат твърдения за недопустимост, неправилност и необоснованост на съдебното решение, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Счита, че съдебното решение е постановено в нарушение на предпоставките за допустимост на иска, поради което се явява процесуално недопустимо. Твърди, че изводите на адм. съд за неправомерно бездействие на адм. орган са необосновани и не са подкрепени с надлежни доказателства. Посочва, че АСП не е доставчик на социална услуга, ползвана от потребителите и няма качество на надлежна страна в процеса. Намира за неправилни, бланкетни и необосновани изводите на съда относно наличието на вреда. Твърди, че не е доказано, че твърдените вреди са действително настъпили. Моли да се обезсили решението на АССГ като процесуално недопустимо и при условията на алтернативност моли да се отмени решението като неправилно. Претендира и разноски по делото. По делото е постъпила и касационна жалба на Г. И. Ц. срещу решение, постановено по адм. дело № 141/2014 г. на Административен съд С.-град, в неговата отхвърлителна част и в частта за разноските. Счита решението в тази част за неправилно и незаконосъобразно и моли да бъде отменено и вместо него предявения иск да бъде изцяло уважен. Намира присъденото обезщетение за несправедливо. Моли за отмяна на решението в отхвърлителните му части. По делото е постъпил отговор на депозираната от Г. Ц. касационна жалба, подаден от Агенция за социално подпомагане, с който се моли същата да се остави без уважение и да се остави в сила съдебното решение в неговите отхвърлителни части. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба на АСП. Намира оспореното решение на АССГ за неправилно- постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необосновано и счита, че същото следва да бъде отменено на основание чл. 221, ал. 1, пр. 2 от АПК, като делото бъде решено по същество. Намира касационната жалба на касатора Г. И. Ц. за неоснователна. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. С обжалвания съдебен акт на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е ОСЪДЕНА АСП да заплати на Г. И. Ц. сумата 20 000 (двадесет хиляди) лева, обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконосъобразно бездействие на ответника в периода 30.07.2002 г. - 1.12.2007 г., заедно със законна лихва в размер на 500 (петстотин) лева за периода от 1.12.2007 г. до предявяване на исковата молба и законна лихва от предявяване на иска до окончателно изплащане на задължението и е ОТХВЪРЛЕНА исковата претенция в останалата част до пълния предявен размер от 100 000 (сто хиляди лева). На следващо място е ОТХВЪРЛЕН иска с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, предявен от Г. И. Ц. срещу АСП, представлявана от изпълнителния директор, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 (десет хиляди) лева, претърпени от незаконосъобразно бездействие на ответника в периода 1.12.2007 г. - 12.11.2008 г. и е ОТХВЪРЛЕН иска, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 (десет хиляди) лева, претърпени от незаконосъобразно бездействие на ответника в периода 1.01.2012 г. до датата на предявяване на исковата претенция - 20.11.2013 г. Освен това е ОСЪДЕН Г. И. Ц. да заплати на АСП, сумата 2930 (две хиляди деветстотин и тридесет) лева - разноски по адм. дело № 141/2014 г., по компенсация и да заплати по сметката за вещи лица на АССГ, сумата 80 (осемдесет) лева за съдебно-техническа експертиза. За да достигне до този резултат АССГ намира, за основателна претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца от незаконосъобразно бездействие на АСП да изпълни вменените й от закона задължения. След анализ на нормативната уредба - чл. 5, ал. 4, чл. 6, чл. 31, ал. 2 от ЗСП е достигнат извод, че законът е вменил като задължение именно на АСП да осъществява цялостната политика по предоставяне на социални услуги и да следи и контролира законосъобразно и целесъобразно осъществяване на социалните услуги, включително и по отношение спазване правата и свободите, декларирани в ЕКПЧОС. Намира, че ответникът не е ангажирал доказателства, че той е положил дори и минимална грижа за настанените лица в ДВУИ - П. в това число и за ищеца и да е предприел необходимите общи мерки по опазване на правата на човека и основните свободи. АССГ предвид петгодишният период, в който са търпени физически и душевни болки и страдания, обстоятелството, че бездействието на ответника е оставило трайни следи върху психиката на ищеца и предвид социално икономическите условия в страната, намира, че предявеният иск за неимуществени вреди следва да бъде уважен за сумата от 20 000 (двадесет хиляди) лева, а за разликата до пълния предявен размер от 100 000 (сто хиляди) лева искът следва да бъде отхвърлен. Касационната жалба на АСП е основателна, а тази на Г. И. Ц. е неоснователна. Решението в осъдителната част е НЕПРАВИЛНО, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърденията за недопустимост на съдебното производство са неоснователни, тъй като касационната жалба е допустима, редовна и подлежала на разглеждане. Доколкото се претендира вредите да са настъпили от незаконосъобразни действия и бездействие на ответника, съгласно приложимата норма на чл. 204, ал. 4 АПК незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Съществуват, обаче допуснати нарушения материалния закон, които обуславят основателност на касационната жалба на АСП. В случая е предявен иск по чл. 204, ал. 4 от АПК за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразно действие и бездействие на административния орган. По делото следва да се установят всички елементи от фактическия състав на отговорността на държавата, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, с оглед на посочените твърдения в исковата молба. Първоинстанционният съд, неправилно е достигнал до извод, че са налице всички елементи от състава на обективната и безвиновна отговорност по ЗОДОВ, за да се ангажира отговорността на АСП по иска, с който се претендира обезщетение. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Преки са вредите, които са нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които са адекватно следствие от увреждането. В тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ. В случая не е налице доказана причинена неимуществена вреда, която да подлежи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ. С мотивите си съдът е приел, че претърпените от касатора Ценов неимуществени вреди произтичат от незаконосъобразно бездействие на АСП да изпълни вменените й от закона задължения: да осъществява изпълнението на държавната политика по социално подпомагане; да осъществява дейност по предоставяне на социални услуги; да контролира спазването на утвърдени критерии и стандарти за извършване на социални услуги; да разрешава откриването и закриването на специализирани институции за социални услуги. Цитираните правомощията на АСП са общи, целеви и не обосновават неизпълнение на конкретно административно правно задължение. Необосновано е приетия от адм. съд извод за незаконосъобразни актове, действия или бездействия, допуснати от страна на нейни органи в дадения случай. В тази връзка на изследване подлежи правния характер на правоотношението с предмет предоставяне на социални услуги. Съгласно приложимата норма на чл. 40а, ал. 1 от Правилника за прилагане на закона за социално подпомагане (ППЗСП) (в приложимата редакция ДВ, бр. 40 от 2003 г., в сила от 01.05.2003 г.) настаняването в специализирани институции и предоставянето на социални услуги в общността, когато са делегирани от държавата дейности, се извършват със заповед на директора на Дирекция "Социално подпомагане", съгласно приложение № 11 или приложение № 12, издадена въз основа на доклад по чл. 40, ал. 4. Настаняването в специализирани институции и предоставянето на социални услуги в общността, когато са общинска дейност, се извършват със заповед на кмета на съответната община или на упълномощено от него длъжностно лице. Съгласно чл. 40б от Правилника за прилагане на закона за социално подпомагане (ППЗСП) (в приложимата редакция ДВ, бр. 40 от 2003 г., в сила от 1.05.2003 г.) отказът на органите по чл. 40а за настаняване в специализирана институция или за предоставяне на социални услуги в общността се обжалва по реда на Административнопроцесуалния кодекс. С оглед приложимата нормативна уредба спрямо установената фактическа обстановка, следа да се посочи, че предоставянето на социална услуга е административна дейност, която се реализира, посредством издаването на административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. В случая няма данни за отменен административен акт или мълчалив отказ по реда на чл. 40б от ППЗСП. Представените по делото Заповед № РД01/1037 от 8.10.2007 г. на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" с която е предоставена социална услуга в общността център за социална рехабилитация и интеграция по смисъла на чл. 36, ал. 2, т. 6 ППЗСП, със Заповед № РД05/005 от 2.09.2011 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" С., с която е предоставена социална услуга резидентен тип в Център за временно настаняване не са обжалвани и съответно не са отменени. В процесния случай не се установява и наличие на незаконосъобразно действие или бездействие от рода на визираните в чл. 204, ал. 4 от АПК. Отказът за предоставянето на социална услуга не представлява бездействие по смисъла на чл. 256 АПК, чиято незаконосъобразност може да се установи в производството по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, вр. с чл. 204, ал. 4 АПК. Не е налице бездействие на административен орган по смисъла на чл. 256 от АПК в случаите на неизпълнение на задължение за произнасяне с волеизявление, т.е. за издаването на административен акт. При условие, че адм. процедура по чл. 40а от ППЗСП завършва с адм. акт не може да се приеме, че е налице фактическо бездействие. В случая няма данни за служители на администрацията, които със своите действия да са попречили на правото на ищеца да използва социална услуга, нито са проявили бездействие, изразяващо се в неизпълнение на задължение по закон да осъществи това си право. По делото не e установено дължимо поведение на администрацията, чието неизпълнение може да се третира, като незаконосъобразно действие или бездействие по смисъла на АПК. С това в конкретния случай не са налице в кумулативна даденост всички изброени предпоставки за реализиране отговорността на държавата, чрез органа от чийто незаконосъобразни актове са причинени вредите. Съгласно изричната норма на чл. 204, ал. 1 и ал. 2 АПК искът за вреди може да се предяви след отмяна на адм. акт или едновременно с оспорването му, а в случая не е налице отменен отказ на АСП за предоставяне на заявена от ищеца социална услуга, от който незаконосъобразен акт да са претърпени претендираните неимуществени вреди. Останалите, посочени от страна на съда функции на АСП с предмет социални услуги, предвид установената фактическа обстановка не обуславят извод за допуснато от страна на касатора незаконосъобразно действие или бездействие или постановен незаконосъобразен акт, вследствие на който касаторът Ц. да е претърпял твърдяните от него неимуществени вреди. С това не е налице незаконосъобразно действие на ответната администрация по иска по ЗОДОВ, което да е извършено, без да се основава на закона. Липсата на първата предпоставка от чл. 1 от ЗОДОВ, представлява самостоятелно основание за отхвърляне на иска, без да е необходимо да се изследват останалите предпоставки от посочената норма, вкл. наличието на твърдените вреди. Последица от липсата на доказване на всички предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е отхвърляне на иска и в уважената от АССГ част. За производството по чл. 203 - 207 от АПК законодателят изрично е посочил срещу кого трябва да се насочи искът, като в този случай изискванията за пасивна материалноправна легитимация, съвпадат с тези за пасивната процесуална легитимация. Съобразно разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от ЗСП, социални услуги се извършват от държавата, общините, български физически лица, регистрирани по ТЗ, и юридически лица и т.н. Съгласно разпоредбата на чл. 18а, ал. 1 от ЗСП, кметът на общината управлява социалните услуги на територията на съответната община, които са делегирани от държавата дейности и местни дейности, и е работодател на ръководителите на тези услуги с изключение на случаите на възлагане на управлението по ал. 3. Съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. В случая ищецът е насочил иска срещу ответник, който не носи пряка отговорност за фактите възпроизведени в исковата молба, относно условията в ДВУИ П., който е към Столична община. Ответникът по настоящето дело - АСП - е ненадлежна страна по спора, тъй като не е страна по материалното правоотношение. С оглед на горното и поради факта, че иска е предявен против ненадлежна страна същият само на това основание следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Решението в осъдителната част е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Съобразно този изход е неоснователна и претенцията за лихви върху обезщетението. Предвид горното касационната жалба на Г. И. Ц. е неоснователна. Решението в частта, с която е ОТХВЪРЛЕНА исковата претенция за неимуществени вреди в останалата й част за разликата от 20 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева е правилно и следва да бъде ПОТВЪРДЕНО. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,