Решение № 1953 от 16.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11378/2020 г.

Решение № 1953 от 16.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11378/2020 г., VI о., докладчик съдията Таня Комсалова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) Образувано е по касационна жалба от Г. Зекрие от [населено място], община Минерални бани, Област Хасково, подадена чрез адв. В. Челебиев, против Решение № 543/28.08.2020 г., постановено по адм. дело № 497/2020 г. по описа на Административен съд - Хасково, с което е отхвърлена жалбата й срещу Решение № Ц1012-26-144-1 от 11.06.2020 г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ – Хасково, с което са потвърдени Задължителни предписания № 3 Д-1-26-00745823 от 14.04.2020 г., издадени от контролен орган при ТП на НОИ – Хасково. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и отмяна на задължителните предписания като незаконосъобразни. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът- директорът на ТП на НОИ- Хасково, не се представлява и не ангажира становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба като развива съображения в подкрепа правилността на първоинстанционното решение. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. С процесния съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на Г. Зекрие срещу Решение № Ц1012-26-144-1 от 11.06.2020 г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково, с което са потвърдени Задължителни предписания № 3 Д-1-26-00745823 от 14.04.2020 г. на контролен орган при ТП на НОИ – Хасково. За да постанови този резултат, съдът е приел, че не следва да се счита за "регистриран земеделски стопанин" по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО земеделски стопанин, който е регистриран по реда на Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/ и Наредба № 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани /наричана по-долу само Наредба № 3/29.01.1999 г./, който е собственик на животновъден обект, но не го е регистрирал по реда на чл. 137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност /ЗВМД/ и този обект е лично стопанство, т. е. не произвежда продукция за пазара. В този порядък е приел, че жалбоподателката не е самоосигуряващо се лице, тъй като не попада сред изброените в чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО лица. По съображения в този смисъл е приел, че подадените от нея данни съответно с Декларация Обр. ОКД-5, с Декларация образец № 1, като самоосигуряващо се лице, регистриран земеделски стопанин, са некоректни и следва да бъдат заличени, както и в този порядък се следва подаване на нови удостоверения Приложение № 9 и Приложение № 11 от НПОПДОО с код ЗАЛИЧАВАНЕ съответно на цитираните болнични листи, и относно парично обезщетение по чл. 50 и чл. 53 от КСО, в какъвто смисъл са процесните задължителни предписания. Върховният административен съд – шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Установено е от фактическа страна, че във връзка с определяне правото на парично обезщетение за временна неработоспособност от фондовете на ДОО е извършена проверка като са изискани информация относно животновъдния обект, в който се отглеждат животните на Г. Зекрие – регистрирана като земеделски стопанин, отглеждаща домашни птици в [населено място]. Изискал е справка дали животновъдният обект е такъв, в който се отглеждат животните с цел добив на суровини и храни за лична консумация – тип лично стопанство, или с цел предлагане на пазара – тип ферма, регистрирана по реда на чл. 137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност (ЗВМД). След извършена справка към 9.04.2020 г. в Интегрираната информационна система – ИС на ВетИС на БАБХ е установено, че Зекрие няма вписан/регистриран животновъден обект. По повод сигнала е извършена проверка и от старши инспектор по осигуряването – контролен орган в ТП на НОИ – Хасково са издадени Задължителни предписания № 3 Д-1-26-00745823 от 14.04.2020 г., с които на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО, на Зекрие е предписано в срок от 14 работни дни от получаването им, да подаде в ТД на НАП Пловдив, офис Хасково, Декларация образец № 1 "Данни за осигуреното лице" за самоосигуряващото се лице Г. Зекри, съдържащи заличаващи данни за периодите от 14.06.2016 г. до 16.12.2018 г. и от 8.01.2020 г. до 29.02.2020 г. като се посочи в т. 12 (вид осигурен) – код 13 и подадените данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за лицето следва да бъдат заличени. В мотивите на задължителните предписания са цитирани относими нормативни разпоредби и е посочено, че за да бъде Зекрие осигурено лице за риска "общо заболяване и майчинство" е необходимо да бъдат изпълнени кумулативно следните условия: – да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и е регистрирано по установения ред; – да е подала декларация по чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ; – да е започнала упражняване на трудова дейност по чл. 4 от КСО от датата, от която се декларира, че ще се осигурява за риска "общо заболяване и майчинство" и – да е внесла дължимите осигурителни вноски. Установеното, че Г. Зекрие няма вписан/регистриран животновъден обект съгласно чл. 8, ал. 2 от Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, което доказвало, че последната не попада в обхвата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, поради което не подлежи на осигуряване. От получения отговор от БАБХ било очевидно, че Зекрие не произвежда животинска продукция, предназначена за продажба, предвид което същата не отговаря на визираната в § 1, т. 5 от ДР на КСО дефиниция за регистрирани земеделски стопани по смисъла на КСО. Посочено е също, че предвид това лицето няма основание за осигуряване по реда на чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО и направената регистрация по реда на Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, както и подадените по реда на чл. 5, ал. 4 от КСО данни, като самоосигуряващо се лице – регистриран земеделски стопанин (с код за вид осигурен – 13) и внесените в приход на бюджета на ДОО осигурителни вноски са неоснователни и не пораждат права за лицето по КСО. Прието е, че към датите на настъпване на риска "общо заболяване", риска "бременност" и риска "майчинство", и за получаване на парично обезщетение за бременност и раждане за остатъка до 410 календарни дни по чл. 50, ал. 1 и ал. 5 от КСО, и за получаване на парично обезщетение за отглеждане на малко дете по чл. 53 от КСО - същата не е осигурено лице по КСО. При последвалото оспорване на задължителните предписания пред горестоящия административен орган, директорът на ТП на НОИ - Хасково, на основание чл. 117, ал. 3 от КСО, е отхвърлил жалбата на Зекрие, като е възприел констатациите на контролния орган от извършената проверка и е изложил съображения, че земеделският стопанин няма вписан/регистриран животновъден обект съгласно чл. 8, ал. 2 от Наредба № 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани. Това доказвало, че жалбоподателката не попада в обхвата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, тъй като няма право да предлага на пазара произведените суровини и храни по аргумент на чл. 13, ал. 4 от Закона за животновъдството, поради което не подлежи на осигуряване. Решаващият състав обосновано е приел, че оспорените административни актове са издадени от компетентен орган, в предписаната от закона форма, подписан от издателя си и не се установяват други съществени пороци, които да обосновават нищожност на акта, противно на твърдяното в касационната жалба. Обжалваното решение съдържа изложени фактически и правни основания за издаването си, което го прави мотивиран административен акт и дава възможност да бъде преценена законосъобразността му. Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО, е дефинирано легално в § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби на кодекса, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5.... " В чл. 10, ал. 1 от КСО е регламентирано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. В чл. 4, ал. 1 от КСО са изброени лицата, задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по този кодекс, а в чл. 4, ал. 3 са изброени задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, между които в т. 4 и "регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители". Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО, лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. Легално понятието "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" по смисъла на КСО е определено в § 1, ал. 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на същия кодекс, като "физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред". Освен това в чл. 5, ал. 2 от КСО е регламентирано, че самоосигуряващ се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка, а според ал. 3 и ал. 4 на същата норма, регистрацията на самоосигуряващите се лица в Националния осигурителен институт се извършва служебно въз основа на данните в регистъра и базите данни на Националната агенция за приходите по чл. 80, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, както и са изброени данните, които самоосигуряващите се лица периодично представят в Националната агенция за приходите. В чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване – включително регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Според ал. 2, при започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност самоосигуряващото се лице подава декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП до компетентната териториална дирекция на НАП, подписана от самоосигуряващото се лице, в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството, а според ал. 3, самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО определят вида на осигуряването си с декларация по образец, утвърден от изпълнителния директор на НАП. По делото няма спор, че жалбоподателката е регистрирана като земеделски стопанин в Регистъра по чл. 7, ал. 1 от ЗПЗП, воден в МЗХГ по реда на Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани от 6.06.2016 г. Съгласно чл. 2 от Наредба № 3 от 29.01.1999 г., Регистърът на земеделските стопани служи за набиране на информация за земеделските стопани и за дейността им с цел: 1. контрол върху ползването на земеделските земи; 2. събиране на информация за отглежданите през съответната стопанска година култури и заетите с тях площи, както и за отглежданите животни; 3. подпомагане на земеделските стопани и развитието на селските райони; 4. прилагане на схемите за директните плащания. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредбата предвижда, че на регистрация подлежат юридически лица, еднолични търговци и физически лица, навършили 18 години, които стопанисват земеделска земя и/или осъществяват производство на земеделска продукция. Като безспорни между страните по делото са установени и обстоятелствата, че жалбоподателката е отглеждала посочените в анкетните карти брой и вид домашни животни (35 бр. птици – кокошки и бройлери). По смисъла на КСО обаче, наличието само на регистрация в Регистъра на земеделските стопани, не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй като не е налице идентичност между качеството "регистриран земеделски стопанин" по смисъла на ЗПЗП и осигурено лице по смисъла на КСО. По аргумент от § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в случая – че е произвеждало животинска продукция, предназначена за продажба (производството за лични нужди повече от очевидно е, че покрива изискването за трудова дейност), и е регистрирано по установения ред, не може да има качеството осигурено лице, независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. Следователно изискването на законовата разпоредба, съдържаща определението за "осигурено лице" по смисъла на КСО е лицето реално да осъществява дейност като земеделски производител, като произвежда продукция, предназначена именно за продажба и при наличието на надлежна регистрация. Предвид видът на извършваната от жалбоподателката дейност – отглеждане на птици, в настоящия случай са приложими и разпоредбите на Закона за животновъдството (ЗЖ), с който закон се уреждат организацията и управлението на животновъдството, производството, развъдната дейност и предлагането на пазара на селскостопански животни, както и правата и задълженията на физическите и юридическите лица, свързани с тези дейности. В чл. 13, ал. 1 от ЗЖ е предвидено, че производството обхваща дейностите, свързани с отглеждането, храненето и възпроизводството на селскостопански животни и с производството на животински продукти, предназначени за продажба. Според ал. 3 на чл. 13, обектите за отглеждане на селскостопански животни се регистрират по реда на ЗВМД и подлежат на вписване в Системата за идентификация на животните и регистрация на животновъдните обекти на БАБХ с уникален номер. В чл. 13, ал. 4 от ЗЖ е регламентирано, че животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация, се определят като лично стопанство и собствениците им нямат право да предлагат на пазара произведените в обекта суровини и храни, а според ал. 5, животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се предлагат на пазара, се определят като ферми. Според легалните дефиниции в § 1, т. 46 и т. 47 от ДР на ЗЖ, "ферма" е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за предлагане на пазара, а "лично стопанство" е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация. Съгласно чл. 7, ал. 3, т. 1 от ЗВМД, в БАБХ се водят публични регистри на животновъдните обекти. В чл. 137 от ЗВМД (в приложимата към казуса редакция) бе предвидено, че собствениците или ползвателите на животновъдни обекти, подават заявление за регистрация по образец до директора на съответната ОДБХ, въз основа на което директорът на ОДБХ вписва животновъдния обект в регистър и издава удостоверение за регистрация, когато обектът отговаря на определените изисквания, като регистрацията на животновъдния обект е безсрочна. Следва да се посочи и че и по сега действащата редакция на чл. 137 от ЗВМД задължението за подаване на заявление за регистрация е за всички собственици или ползватели на животновъдни обекти, вкл. и за тези чиито стопанства се дефинират като "лични" /виж и ал. 11/. По делото е безспорно установено, че жалбоподателката няма вписан/регистриран в БАБХ животновъден обект съгласно изискванията на чл. 137 от ЗВМД. В този смисъл, както правилно е посочил и съдът, при липса на доказателства, че нейният животновъден обект представлява "ферма" по смисъла на закона, то не може да се приеме за доказано, че произвежданата в него животинска продукция е предназначена за продажба, а и че е на лице регистрация по установения за това ред /в случая регистрацията по реда на ЗПЗП сама по себе си не е достатъчна/, т. е. изпълнение на кумулативно изискуемите по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО условия – лицето да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба (т. е. осъществява трудова дейност) и е регистрирано по установения ред. Или в обобщение посоченото изискване – за регистрация по съответния за това ред, е изискване на КСО, но повече от очевидно е, че реда и начина за посочената регистрация са предмет на уредба от нормите, регулиращи съответния кръг от обществени отношения, в случая тези на ЗПЗП, ЗВМД и ЗЖ и подзаконовите актове по тяхното прилагане. Във връзка с изложеното и приложимите разпоредби на чл. 4, ал. 3, т. 4 и ал. 4 от КСО, се налага извод, че в кръга на задължително осигурените по КСО лица попадат само земеделски стопани, за които, на първо място, се предвижда да произвеждат продукция, предназначена за пазара, както и на второ - са спазили специфичните изисквания за регистрация по установения ред във връзка с извършването именно на тази дейност, т. е. продукцията да се произвежда в съответен вид стопанство, за което законът изрично регламентира възможност да бъде предлагана на пазара. В случая е неотносимо обстоятелството дали продукцията от личното стопанство в действителност е била спорадично продавана, доколкото в тази хипотеза извън всичко останало както нееднократно се посочи вече, не може да се приеме, че е извършвана "трудова дейност" по смисъла на КСО. Съображенията за противното изложени в касационната жалба не се споделят, като посочените по-горе горе предпоставки следва да са на лице в условията на кумулативност и по общите правила на чл. 154 от ГПК следва да бъдат установени от лицето, което претендира благоприятни за себе си правни последици – в случая от Зекрие, което същата не е сторила в хода на процеса. Не се установи съдът да е обсъждал и кредитирал "недопустими към съдебния спор доказателства", както бланкетно се сочи в касационната жалба. Достигайки до същите изводи административният съд е изяснил правилно съществото на спора и е постановил законосъобразно съдебно решение при точно тълкуване и прилагане на материалния закон. Или в обобщение първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено. При този изход на спора неоснователна е претенцията на касатора за присъждане на разноски, а от ответника по касация такива не са поискани, поради което и съдът не присъжда такива. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение