Решение № 11077 от 16.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4082/2019 г.

Решение № 11077 от 16.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4082/2019 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Мулешков от [населено място], чрез пълномощника му адв. Тинчев против решение № 1212 от 30 януари 2019 г., постановено по адм. дело № 540/2018 г., по описа на Върховния административен съд, тричленен състав на второ отделение, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № ЗС-343 от 12 декември 2017 г. на министъра на отбраната. Със същото решение е осъден да заплати на Министерство на отбраната сумата от 100, 00 лв. (сто лева), представляваща възнаграждение за юрисконсулт. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт и присъждане на направените по делото съдебно-деловодни разноски, с оглед депозирания списък по чл. 80 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК. Ответникът – министърът на отбраната, чрез пълномощника му юрисконсулт Въргова изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), петчленен състав, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в срока по чл. 211 от АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред Върховен административен съд, тричленен състав на второ отделение, е образувано въз основа на жалба от А. Мулешков против заповед № ЗС-343 от 12 декември 2017 г. на министъра на отбраната, с която на осн. чл. 80а от Закона за държавната собственост (ЗДС) е иззет от Мулешков недвижим имот – частна държавна собственост, включен в жилищния фонд на Министерство на отбраната (МО), находящ се в Област [област], [община], Район [район], [жк], [жилищен адрес] представляващ апартамент [номер], състоящо се от три стаи, столова, бокс кухня, баня и с прилежащо избено помещение № [номер]. За да отхвърли жалбата на А. Мулешков, решаващият съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган (по арг. на чл. 80а, ал. 1 от ЗДС), в писмена форма с посочване на фактическото правно основание за изземване на имота и при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с целта на закона. Също така е посочил, че заповедта е издадена в съответствие материалноправните изисквания на чл. 80а от ЗДС – процесният имот безспорно представлява частна държавна собственост, въз основа на акт за държавна собственост № 1521 от 18 септември 1995 г., с предоставени права за управление на МО, същият се държи и обитава от Мулешков без правно основание, тъй като договорът, с който имотът е предоставен на него и на семейството му под наем, е прекратен на осн. чл. 23, ал. 1, т. 4 от Наредба № Н-22/2010 г., по реда, предвиден в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), към който препраща чл. 24, ал. 1 от ЗДС - с едномесечно писмено предизвестие, инкорпорирано в писмо изх. № 12099 от 14 септември 2017 г., получено лично от г-жа Мулешкова на 16 септември 2017 г. След изпълнение на процедурата по прекратяване на наемния договор, жилището не е било освободено от наемателя. Последният държи имота на отпаднало основание, поради което инстанцията по същество е приела, че заповедта е законосъобразна, с оглед изпълнение на изискванията по чл. 80а от ЗДС. Решението е правилно, валидно и допустимо. С оглед приобщения и неоспорен доказателствен материал по делото, тричленният състав на Върховния административен съд, обосновано е приел, че заповедта за изземване е издадена в съответствие с материалноправните предпоставки, уредени в чл. 80а от ЗДС. Според ал. 1 от цитираната разпоредба, имот – държавна собственост, предоставен за ползване и управление на Министерство на отбраната, Българската армия и структурите на подчинение на министъра на отбраната, който се владее или държи без основание или на отпаднало основание от друго физическо или юридическо лице, или който се ползва не по предназначение, се изземва въз основа на заповед на министъра на отбраната. В разглеждания случай, както правилно решаващият съд е установил, предмет на спора е изземването на апартамент – частна държавна собственост, предоставен за ползване и управление на Министерство на отбраната, който се държи на отпаднало правно основание от А. Мулешков, тъй като договорът, с който имотът му е предоставен е въз основа на договор за отдаване под наем на държавен жилищен имот, собственост на Министерство на отбраната от 21 юни 1994 г., сключен с началника на поделение 18780 (виж л. 11 от адм. дело № 540/2018 г., по описа Върховния административен съд, трето отделение). С писмо изх. № 12099 от 14 септември 2017 г. лицето е уведомено от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно – почивно дело", че договорът му за наем се прекратява с едномесечно предизвестие, едностранно и на следните основания: чл. 27, т. 6 от Наредба № 3 от 19 август 1998 г. и чл. 23, ал. 1, т. 4 от Наредба № Н-22/2010 г. и чл. 27, т. 6 от Наредба № 3 от 19 август 1998 г. - поради прекратяване на договора за кадрова военна служба, на служебното или трудовото правоотношение наемателят е загубил качеството си на военнослужещ. Следователно прекратяването на наемните правоотношение е извършено при съобразяване реда, определен със Закона за задълженията и договорите (вж. чл. 228- чл. 239 от него), с оглед препращащото действие на Закона за държавната собственост и Наредба № Н-22/2010 г., но имотът не е освободен и Мулешков продължава да го ползва на отпаднало правно основание. За това и изискванията на чл. 80а от ЗДС са изпълнени, налице са условията за изземване на апартамента. Ето защо, правилен е изводът на инстанцията по същество, че при издаване на заповедта за изземване е спазен материалният закон, административнопроизводствените правила и е в съответствие с целта на закона. Неоснователно е оплакването на касатора, че наемният договор е възобновен, тъй като след получаването на предизвестието за прекратяване на договора, наемодателят не се е противопоставил на ползването на обекта. Със специалният закон – ЗДС, на който са подчинени имотите държавна собственост, договорът за наем не може да бъде продължен с мълчаливото съгласие на наемодателя поради специалния правен режим на управление на имотите – по арг. на чл. 19 от ЗДС, при условията на чл. 236 от ЗЗД, поради което твърдението за наличие на валидно наемно правоотношение не се споделя от настоящия съдебен състав. Също така не е засегната и разпоредбата на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (Конвенцията), подписана, ратифицирана от Република България и обнародвана, поради което по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ е част от вътрешното право и се прилага при условията на примат над вътрешното право. С нея се защитава и гарантира правото на личен и семеен живот, на жилище и тайната на кореспонденция. Посочените, в цитираната норма, права не са абсолютни. Те могат да бъдат ограничавани при наличие на предпоставките в чл. 2 от същата, а именно-ограничението да е предвидено в закона, да е необходимо в едно демократично общество и да преследва една от изброените цели. Процесната разпоредба съдържа материалноправни разпоредби, които следва да се съобразяват от съда при преценката му относно материалноправната законосъобразност, в разглеждания случай на заповедта за изземване на частен държавен имот. Жилището е обитавано от Мулешков и семейството му, при условията на наемни отношения, но не са засегнати неговите права, с оглед цитираната норма от Конвенцията. Обстоятелството, че те живеят и обитават този апартамент от 1994 г. до настоящия момент (повече от 25 години), не го прави тяхно "жилище" по смисъла на чл. 8 от Конвенцията и зачитане на правото на личен и семеен живот не е нарушено. В този смисъл, неоснователно е възражението на касатора, че правата му са защитени от посочената разпоредба, тъй като лицето не отговаря на условията на Закона държавната собственост и не е служител на Министерство на отбраната, на Българската армия и структурите на пряко подчинени на министъра на отбраната, поради което са налице и условията на чл. 80а от ЗДС за издаване на заповедта за изземване на жилището. В този смисъл, релевираните от касатора отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, са неоснователни. Атакуваното решение е правилно и обосновано, и като такова следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора, претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция е основателна и следва да се уважи на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК, с оглед препращащата разпоредба на чл. 144 от АПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 100, 00 лв. (сто лева). Посочената сума следва да се възложи в тежест на А. Мулешков от [населено място]. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во, във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав при втора колегия,