Решение № 405 от 20.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5069/2007 г.

Решение № 405 от 20.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5069/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Таня Митова Производството е по чл. 218а ГПК (отм.). Образувано е по две касационни жалби: Ц. Л. С. от София, чрез пълномощника си адв. В. Б. от АК-София, обжалва решение № 123 от 30.05.2007 г. по гр. д. № 2368/2006 г. на Софийския апелативен съд в частта, с което е отменено първоинстанционното решение от 12.10.06 г. по гр. д. № 1736/05 г.на Софийски градски съд, 3 състав и вместо него е постановено друго, като е отхвърлен иска й за обезщетение по чл. 121, ал. 1, т. 3 от Закона за държавния служител /Здсл/ за разликата над 11970 лева до 37923, 15 лева. Касаторката поддържа, че при постановяване на решението са допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Конкретните доводи са във връзка с размера на претендираното обезщетение, като са развити съображения за неговата дължимост за целия срок на оставане без държавна с. в хипотезата на незаконното прекратяване на служебното правоотношение, поради дисциплинарно уволнение. Касационна жалба срещу същото решение е постъпила и от Н. с. по з. и фуражите, София, с искане за отмяната му в частта, с която размера на присъденото обезщетение е определено на максимална база за заеманата от ищцата длъжност преди уволнението, но към момента на признаване на уволнението за незаконно. Счита, че съдът е трябвало да вземе предвид брутното трудово възнаграждение в заповедта, с която тя е възстановена работа, което съответства на получаваното от нея брутно трудово възнаграждение към датата на уволнението. Касаторите взаимно си оспорват касационните жалби. Жалбите са постъпили своевременно в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и са процесуално допустими. За да се произнесе по основателността им Върховният касационен съд, като взе предвид изложените касационни основания, становищата на страните и данните по делото, намира следното: За да отхвърли иска на Ц. С. за разликата до претендирания пълен размер от 37 923, 15 лева, който съответства на заплатата, която би получила за целия период, през който тя не е била на държавна с. /от незаконното дисциплинарно уволнение до явяването й на работа, за да заеме предишната държавна с. след възстановяването й на длъжността/, съставът на въззивния съд е приел, че следва да намери приложение разпоредбата на чл. 104, ал. 1 Здсл. Тази правна норма определя максимален срок за дължимост на обезщетението от 10 месеца, съответно лимитира времевите предели, в които може да се търси и присъди обезщетение за претърпени имуществени вреди. Софийският апелативен съд е обосновал този извод с обстоятелството, че посочената правна норма /независимо от заглавната й част/ се прилага във всички случаи на прекратяване на служебното правоотношение, което след това е отменено - било от органа по назначаването, било от съда, без оглед на приложеното правно основание. Това следвало от редакцията на текста, при която от значение за присъждане на обезщетението е отмяната на акта, с който е прекратено служебното правоотношение, а не основанието, на което е извършено прекратяването. По отношение на базата при изчисляване на размера му е посочил, че отново ще се приложи чл. 104, ал. 1, предл.1 Здсл и ще следва да се има предвид брутната заплата към момента на признаването на уволнението за незаконно. Тъй като ищцата е служител с ранг VI старши, при максимална възможност за VII старши, е съобразил горната граница на трудовото възнаграждение за длъжността към момента на постановяване на съдебното решение. Решението е правилно, а доводите в него се споделят от касационния състав с известни уточнения. Действително разпоредбата на чл. 104, ал. 1 Здсл, като систематика и заглавна част, насочва към общите основания за прекратяване на служебното правоотношение, уредени в чл. 103 с.з. Липсва уредба, която да определя периода и базата за изчисляване на обезщетението при незаконно прекратяване на служебното правоотношение от страна на работодателя без предизвествие - чл. 107, ал. 1 Здсл, в който текст попада и хипотезата на дисциплинарно уволнение /т. 3/. Налице е очевиден законодателен пропуск, който трябва да се отстрани по разписания нормативен ред. За да реши спора, съдът правилно се е отнесъл към разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове /ЗНА/. Липсата на материалноправна норма, която да урежда размера на обезщетението при незаконно прекратяване на служебно правоотношение, в хипотезата на дисциплинарно уволнение, чиято принципна дължимост е прогласена в чл. 121, ал. 1, т. 3 Здсл, трябва да се търси в най-близката правна норма, която да отговаря на целта и смисъла на закона, както и на правилата на морала. Принципът за ограничаване на времето за получаване на обезщетение при незаконно уволнение /в най-общия смисъл на това понятие/ е залегнал както в КТ, така и в Закона за отбраната и въоръжените сили, Закона за МВР, Закона за съдебната власт?? Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 Здсл е не само най-близка, но е и най-благоприятна за служителя. Присъждането на обезщетение за 10 месеца е в максимално уредения срок по Здсл, с изключение на случаите, в които правоотношението е прекратено, тъй като служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст или е починал /при тях обаче, се касае не до обезщетения за вреди, а до възнаградителни плащания или гратификации/. Приемането на обратното становище би довело до насърчаване бездействието на служителя да започне друга работа, тъй като той има възможност да предяви иска по имуществения спор в 3-годишен давностен срок, а и продължителността на съдебното разглеждане не може да се определи. Очевидно не това е целта на закона. Неоснователна е и касационната жалба на Н. с. по з. и фуражите, София. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 3 Здсл установява, че брутната заплата за определяне на обезщетението е определената му /на държавния служител/ брутна заплата към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. Независимо от непрецизната и неясна редакция на текста, може да се приеме, че той обслужва две хипотези - когато служителят се яви на работа в двуседмичния срок по чл. 122 Здсл или когато не заеме службата в същия срок. В първия случай размерът на обезщетението се съизмерява с брутната заплата към момента на признаването на уволнението за незаконно /чрез отмяната му от органа по назначаването или от съда с влязъл в сила административен акт или съдебно решение/, а във втория - към момента на неявяването на служителя да заеме службата. Разграничението е лишено от практически смисъл, тъй като между посочените два момента лежи само двуседмичния срок по чл. 122 Здсл, в рамките на който е малко вероятно да настъпи промяна на заплатата. Още по-малко съдът може да определи нейния евентуален и конкретен размер, който по щат варира в определени граници/от..до../. Затова като е изходил от ранга на служителката, който тя е имала към момента на дисциплинарното уволнение и другите обстоятелства, от които зависи брутната заплата, съдът е изпълнил задължението си да търси справедливия й размер /чл. 130 ГПК (отм.), съответно действал е в съответствие с духа на закона и го е приложил правилно. По изложените съображения и на основание чл. 218ж ГПК Върховният касационен съд, състав на трето г.о.