Решение № 1550 от 5.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14086/2016 г.

Решение № 1550 от 5.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14086/2016 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството по делото e по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН), подадена от процесуалния му представител юрисконсулт Георгиева, против решение № 98 от 02.11.2016 г., постановено по административно дело № 231/2016 г. по описа на Административен съд - Л.. Изложени са съображения за недопустимост на първоинстанционното решение, както и за неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Иска се на основание чл. 221, ал. 3 от АПК процесното съдебно решение да се обезсили като недопустимо и делото да се върне за ново разглеждане, а в условията на евентуалност, на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 от АПК решението да се отмени като неправилно и да бъде постановено друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на Г. Т. Т. до първоинстанционния съд. Възведена е и претенция за присъждане в полза на ГДИН на направените разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 300 лева. В писмено становище, депозирано по делото от другия касаторов пълномощник - главен юрисконсулт Луканова, са наведени доводи в подкрепа на касационната жалба, която се поддържа така, както е предявена, като е направено и възражение за прекомерност на претендираното от другата страна адвокатско възнаграждение. Ответникът по касация Г. Т. Т. от гр. Л. в писмен отговор и в съдебно заседание лично и чрез повереника си адвокат Петков (в пледоарията му) аргументира теза за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение. Моли решението на съда да бъде потвърдено, а подадената срещу него жалба да се отхвърли, респ. да се остави без уважение, като претендира и присъждане на сторените разноски за производството пред касационната инстанция. Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 от АПК прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея решение. За да постанови решението си, Върховният административен съд, шесто отделение, съобрази следното: С обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол, Ловешкият административен съд е: 1) отменил като незаконосъобразен отказ за издаване на справка за осигурителен стаж, натрупан в резултат на реално положен извънреден труд, обективиран в писмо с рег. № 6363/07.07.2016 г. на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. С.; 2) наредил връщане на преписката на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за ново произнасяне по молбата на Г. Т. Т. от гр. Л. с вх. № 9039/28.06.2016 г. по описа на ГДИН, при спазване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на съдебното решение; 3) определил едномесечен срок за издаване на исканата справка, считано от получаване на преписката след влизане в сила на съдебното решение; 4) осъдил Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" да заплати в полза на Г. Т. Т. направените по делото и доказани разноски в размер на 560 лв. Първоинстанционният съд е приел, че подаденото от Г. Т. искане за извършване на административна услуга от сезирания административен орган - издаване на справка за осигурителен стаж, създава задължение за осигурителя, който действа при условията на обвързана компетентност и дължи исканата услуга. В мотивите на проверяваното решение на база заключението на вещото лице по назначената експертиза е обоснован извод, че има непълната в първичните документи по чл. 40, ал. 3 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), като не е отразен пълния размер на положения от Т. извънреден труд през целия процесен период и не му е начислено възнаграждение за този труд, но това не следва да води до неблагоприятни правни последици за добросъвестно положилото извънреден труд лице при реализирането на правата му, нито представлява основание за отказ да му се издаде исканата справка. Съотнасяйки относимата правна уредба към установената фактическа обстановка, решаващият съд е намерил, че съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 7 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) осигурителят е длъжен да издаде искания документ, а преценката какво точно ще отрази в него следва да бъде извършена съгласно разпоредбите на чл. 38, ал. 16-17 от НПОС, чл. 40, ал. 1 от НПОС и при съобразяване на Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време. По изложените съображения съдът е приел обжалвания изричен отказ, обективиран в писмо рег. № 6363 от 07.07.2016 г. на главния директор на ГДИН, за постановен при неправилно приложение на материалния закон. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Атакуваният с нея съдебен акт е валиден, допустим и правилен, като не страда от твърдяните от касатора пороци, съществуването на които би обусловило наличие на отменителните основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Решаващият съд е изпълнил задължението си по чл. 168 от АПК, като е извършил съответния съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите, посочени в чл. 146 от АПК. Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. Първоинстанционният съд е установил точно и съобразно доказателствата релевантните за предмета на спора факти, които настоящата инстанция възприема така, както са изложени в проверявания съдебен акт, без необходимост да ги преповтаря. Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне на съда по въпрос извън предмета на спора, а именно какво трябва да бъде съдържанието на документа, който административният орган е отказал да издаде, тъй като в първоинстанционното съдебно решение е посочено, че издаването на удостоверение обр. УП-3 е законово задължение за административния орган съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 7 от КСО, а преценката относно наличието и размера на осигурителен стаж за процесния период в резултат на реално положен извънреден труд е предоставена на осигурителя и нейната законосъобразност може да бъде преценена в административно производство. Преценката за това какво точно ще бъде отразено в документа, заявен от Т., е предоставена на органа, който следва да я съобрази с нормативните изисквания на чл. 38, ал. 16-17 и чл. 40, ал. 1 от НПОС и Директива 2003/88/ЕО. В случая административният орган е бил сезиран от осигуреното лице с искане за извършване на административна услуга - издаване на справка за осигурителен стаж, изчислен по реда на чл. 38 и чл. 39 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж. При искане като процесното административният орган действа при условията на обвързана компетентност и дължи исканата услуга съгласно чл. 5, ал. 7 от КСО. Обстоятелството, че касаторът е посочил, че нарядните ежедневни ведомости и месечни графици не попадат в хипотезата на чл. 40, ал. 3 от НПОС и не са разходооправдателни документи, не го освобождава от задължението, регламентирано в чл. 5, ал. 7 от КСО при поискване от осигуреното лице да издава в 14-дневен срок от заявяването безплатно документи за осигурителен стаж и осигурителен доход, както и да удостоверява факти и обстоятелства, свързани с тях. Процесният изричен отказ попада в хипотезата на чл. 21, ал. 3, предложение последно от АПК, а Г. Т. правомерно е упражнил процесуалната възможност за защита чрез оспорването му по съдебен ред в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК и жалбата му до първоинстанционния съд е била процесуално допустима, поради което правилно съдът я е разгледал по същество. Горното изключва наличието на приложното поле на чл. 159, т. 4 от АПК, на каквото основание касаторът неоснователно твърди, че Ловешкият административен съд е следвало да остави сезиралата го жалба без разглеждане и да прекрати производството по делото. Административен съд - Л. правилно е приел, че в настоящото производство не може да бъде установяван конкретният размер на осигурителния стаж, тъй като предмет на спора е отказът за извършване на административна услуга. Редът за установяване на трудов и осигурителен стаж е регламентиран със Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред и спорът е подсъден на районния съд съгласно чл. 3 от същия закон. След издаването на искания документ и ако заявителят не е съгласен с отразените в него факти и обстоятелства, т. е. с неговото съдържание, той разполага с възможността да оспори това съдържание по реда на чл. 81, ал. 2 от АПК, а при негативен резултат (жалбата е отхвърлена или сезираният с нея орган не се е произнесъл в законния срок) спорът за съдържанието на официалния документ може да се отнесе пред гражданския съд в исково производство по чл. 124, ал. 4 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Досежно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. Предметното естество на оспорения пред първоинстанционния съд акт не позволява делото да бъде решено по същество, поради което правилно Ловешкият административен съд е постановил изпращане на преписката на компетентния административен орган за ново произнасяне при спазване на дадените от съда указания по тълкуването и прилагането на закона. Предвид изложеното тезата, която се силаеше да докаже касатора, за недопустимост и неправилност на първоинстанционното съдебно решение и законосъобразност на отменения с него изричен отказ, не може да бъде кредитирана. Като е уважил подадената до него жалба, Ловешкият административен съд е постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговото обезсилване или отмяна, трябва да бъде оставен в сила. С оглед неоснователността на главните касаторови искания няма основание да бъде уважена и акцесорната им претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. При този изход на спора своевременно направеното искане за присъждане на разноски, подкрепено от представеното доказателство за реалното им извършване, обективирано в Договор за правна защита и съдействие № 37853/12.01.2018 г. (номериран като лист 14 по настоящото дело), претенцията на ответника по касация за репариране на сторените деловодни разноски се явява основателна, поради което Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. С. следва на основание чл. 143, ал. 1 във връзка с чл. 228 от АПК да бъде осъдена да заплати на Г. Т. Т. сума в размер на 400 лева, равняваща се на заплатеното от Т. възнаграждение на упълномощения да го представлява пред касационната инстанция адвокат. По отношение на направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на Т., същото е неоснователно. Отговорността за разноските в съдебноадминистративното производство е гражданско облигационно отношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено от него (Арг.: чл. 143 от АПК). Състои се в правото на едната страна да иска и задължението на другата да плати направените разноски от страната, в чиято полза е решено делото. Щом административният акт, предмет на съдебен контрол, бъде отменен като незаконосъобразен, разноските на адресата на акта по повод на делото се възлагат в тежест на бюджета на издателя на акта; респ. когато жалбата срещу този акт бъде отхвърлена, разноските се присъждат в тежест на иницииралата спора страна. За да защити интересите на всяка от страните в процеса и да я предпази от заплащане на разноски, които са неоснователно завишени, законът е предвидил правилото за намаляване на прекомерно определения адвокатски хонорар. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната и правна сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл. 36 от Закон за адвокатурата (ЗА). В ал. 2 от визирания чл. 36 от ЗА законодателят е уредил, че размерът на възнаграждението на адвоката трябва да бъде справедлив и не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния по вид работа. Т. е размерът на адвокатското възнаграждение се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, но не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния по вид работа (предвиденият минимум в случая, попадащ в хипотезата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 350 лв.). Следователно, както в горепосочената наредба, така и в ГПК и в АПК не се съдържа правна регламентация на максималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение. Единствената норма, която урежда евентуалното редуциране на договорения и реално внесен адвокатски хонорар, е разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, в която законодателят е придал правно значение единствено на преценката на съда по отношение на фактическата и правна сложност на делото. В процесния казус договореният и заплатен размер на адвокатското възнаграждение съответства на сложността на правния спор, по който е бил ангажиран адвокат Петков като процесуален представител и пред касационната инстанция. Процесуалното представителство е осъществено в пълнота, като делото от своя страна разкрива определена фактическа и правна сложност, а осъществената адвокатска защита съответства на фактическата и правна сложност на делото. Размерът на възнаграждението напълно отговаря на характера на производството, на сложността на правните и фактически обстоятелства и установявания, и на обема на реално осъществените от упълномощения адвокат Петков процесуални действия. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,