Решение № 249 от 6.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 12/2018 г.

Решение № 249 от 6.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 12/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Цонев Производство по чл. 307, ал. 2 от ГПК. Образувано е по молба с вх. № 18731/03.08.2017 г., уточнена с молба с вх. № 26178/08.11.2017 г., подадени от М. Д. П., с които тя иска отмяна на влязлото в сила определение № 193/21.06.2017 г., постановено по гр. дело № 5483/2016 г. от друг състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд. С това определение е прекратено производството по делото на основание чл. 233 от ГПК, поради отказ от иска, заявен от Р. К. И., К. Й. Л. и Н. Й. В.; и е обезсилено, постановеното по делото въззивно решение № 169/07.07.2016 г. по гр. дело № 629/2015 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 373/04.08.2015 г. по гр. дело № 1106/2014 г. на Кюстендилския районен съд, с което са уважени, предявени от В. К. П. срещу Р. К. И. и К. М. И., искове по чл. 87, ал. 3 и чл. 135 от ЗЗД. В молбата, предвид и уточнението й, се навежда основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК. Молителката твърди, че със саморъчно завещание от 10.12.2013 г., обявено на 17.05.2017 г. (завещанието и протоколът за обявяването му са представени в преписи с молбата) ищцата В. П. й е завещала цялото си имущество, което включва и правото на иск с предмета на делото, приключило с влязлото в сила определение на ВКС. Молителката поддържа също, че отказът от иска е нищожен, като направен от лица, които не са притежавали правото на иск, а молителката не е била конституирана като страна по делото и била лишена от възможността да участва по него, тъй като не й било известно съществуването му и й отнело доста време за снабдяване с препис от завещанието и за установяване имуществото на завещателката. Изложеното в молбата за отмяна и уточнението й се поддържа в откритото съдебно заседание. Ответниците по молбата за отмяна Р. К. И., К. М. И., К. Й. Л. и Н. Й. В. в отговорите си излагат подробни съображения за недопустимост и евентуално – за неоснователност на молбата, като поддържат последното и в откритото съдебно заседание. Както е прието в определение № 241/08.06.2018 г. по частно гр. дело № 1431/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, с което по частна жалба на молителката е извършена преценката по чл. 307, ал. 1 от ГПК, и което е задължително за настоящия съдебен състав съгласно чл. 278, ал. 3 от ГПК, така подадената молба за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК е процесуално допустима. Разгледана по същество, молбата е неоснователна по следните съображения: Между страните няма спор, а и по делото се установява, че първоначалната ищца В. К. П. е починала на 03.05.2017 г. – в хода на касационното производство (след допускането на касационното обжалване и преди провеждането на открито съдебно заседание), като е оставила за свои наследници по закон: К. Й. Л., Н. Й. В. и ответницата Р. К. И., които са направили отказа от исковете по делото. Установено и че молителката е разпитана като свидетел по делото в съдебно заседание на 07.04.2015 г. на първоинстанционния съд. С представеното (в препис) с молбата за отмяна, саморъчно завещание от 10.12.2013 г., В. П. е отменила изцяло направените от нея предходни завещания и е завещала на молителката цялото си имущество, т. е. – налице е общо завещателно разпореждане по чл. 16, ал. 1 от ЗН. Четиримата ответници по молбата за отмяна с отговорите си оспорват завещанието относно неговото авторство. Съгласно разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК, молбата за отмяна на влезлия в сила съдебен акт е основателна, когато вследствие допуснато от съда нарушение на съответните съдопроизводствени правила молителят е бил лишен от възможността да участва (лично или чрез надлежен представител) като страна по делото, или когато не е могъл да се яви (лично или чрез надлежен представител) като страна по делото поради настъпването на особени обективни, непредвидими и непреодолими обстоятелства. В случая не е налице никоя от тези хипотези. Съгласно разпоредбата на чл. 230, ал. 1 от ГПК, при смърт на ищеца съдът служебно взема необходимите мерки за конституирането на неговите процесуални правоприемници, като съгласно трайно установената съдебна практика той следва служебно да издири наследниците му по закон, но не и наследниците му по завещание, освен ако по делото се представи такова. Това е така, защото, за разлика от наследяването по закон, единствено от волята на самото лице, в полза на което е направено общо (универсално) завещателно разпореждане, зависи дали и кога то реално ще се ползва от него и ще се позове на завещанието, включително като го представи пред съда и се легитимира с това като процесуален правоприемник на починалия ищец по чл. 227 от ГПК. Когато, както в настоящия случай, на съда не е известно починалият ищец да е оставил завещание, поради което съдът конституира на негово място по делото само наследниците му по закон, за които е представено удостоверение за наследници (или други доказателства за наследяването), и при направен от тях отказ от иска съдът прекратява производството по делото, то очевидно не е налице допуснато нарушение на съответните правила по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК. В молбата за отмяна (предвид и уточнението й) молителката и не твърди в случая съдът да е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като неоснователно се позовава на решение № 275/22.12.2014 г. по гр. дело № 3246/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 179/28.10.2016 г. по гр. дело № 394/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, в които са разгледани хипотези на наследяване по закон, а не по завещание. Наред с горното, молителката е била разпитана като свидетел по делото и е знаела за него, поради което, при полагане на дължимата грижа е могла своевременно след обявяването на завещанието на 17.05.2017 г. да поиска от съда да я конституира като страна по делото, като наследник по завещание на починалата ищца В. П. – още преди съдът да постанови месец по-късно атакуваното определение № 193/21.06.2017 г. на основание чл. 233 от ГПК поради направения от наследниците по закон отказ от исковете. Поради това, в случая не са налице и особени обективни, непредвидими и непреодолими обстоятелства, по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК, които да са попречили на молителката да участва по делото и да упражни правото си на защита по него. Отделно от гореизложеното, съгласно имащите задължителен характер, изрични разяснения, дадени в края на мотивите към т. 6 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, субективните предели на силата на пресъдено нещо, при валидно направен отказ от иска, са ограничени само между страните по делото и техните правоприемници, без да засяга които и да било други (освен правоприемниците на страните) трети лица, включително – тези, спрямо които би се разпростряла силата на пресъдено нещо на решението, ако по делото би било постановено такова (при необходимо другарство, при искове за гражданско състояние, правоприемство или акцесорност, поръчителство, отговорност по чл. 49 от ЗЗД, процесуална субституция – чл. 26, ал. 2 от ГПК и др.). В случая отказът от исковете е направен, не от първоначалната ищца В. П., починала в хода на делото, а от заместилите я в процеса нейни трима наследници по закон, като молителката не е правоприемник на никой от тях тримата, поради което направеният от тях отказ от исковете не я обвързва по никакъв начин. Нещо повече – след като молителката не е била конституирана по делото като наследник по завещание на починалата ищца и не я е заместила като страна в процеса, то дори по делото да беше постановено решение по материалноправния спор спрямо наследниците по закон на ищцата, това решение би имало сила само в отношенията между тях и ответниците по делото, и също не би породило сила на пресъдено по отношение на молителката (в този смисъл – решение № 177/02.06.2016 г. по гр. дело № 965/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 98/11.03.2011 г. по частно гр. дело № 59/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 239/07.08.2017 г. по гр. дело № 3676/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 249/02.08.2016 г. по гр. дело № 2890/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Поради това, молителката разполага с процесуалната възможност да защити правата си като предяви отново исковете по чл. 87, ал. 3 и чл. 135 от ЗЗД – в качеството си на наследник по завещание на В. П., като в рамките на това исково производство или в друго – самостоятелно такова – ще се разреши и спорът за наследството на последната между молителката и наследниците по закон, които вече са направили отказ от тези искове. Наличието на тази процесуална възможност за молителката да защити правата си по исков ред, също изключва възможността за исканата от нея отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК. С оглед всичко гореизложено, – тъй като обективно не са налице сочените от молителката основания по чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК, молбата й за отмяна на влязлото в сила решение следва да се остави без уважение. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, молителката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по молбата за отмяна К. М. И., претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер 500 лв. Останалите ответници по молбата за отмяна също претендират присъждане на разноски за настоящото производство, но не са представили доказателства да са направили такива, поради което няма основание молителката да заплаща разноски и на тях. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОСОБЕНО МНЕНИЕ по гр. д. № 12/2018 г. по описа на Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение на съдия Албена БОНЕВА Не споделям становището на мнозинството, че за молителя М. Д. П. не е осъществен фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК за отмяна на влязлото в сила определение № 193/21.06.2017 г., постановено по гр. д. № 5483/2016 г. от друг състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд, евентуално, че съществува друг ред за защита на правата й. При универсално завещание, при висящия процес, съдът конституира по чл. 227 ГПК и наследниците по закон, и наследниците по завещание на починалата страна, като с оглед техните становища и данните по делото, постановява окончателния акт спрямо онези, които приема, че са действително универсалните правоприемници на починалата страна. Настъпилото в хода на процеса универсално правоприемство, независимо дали правоприемниците са конституирани или не, има за последица това, че актът, който туря край на делото (решение или определение) има действие по отношение на правоприемниците. Окончателният акт има действие спрямо надлежния правоприемник, независимо дали е конституиран или не по чл. 227 ГПК. Силата на присъдено нещо се формира по предмета на решението, което трябва да съвпада с предмета на иска и установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричано от ищеца спорно материално право с белезите, които го индивидуализират (правопораждащи юридически факти, съдържание, субекти и правно естество). Обвързани от силата на присъдено нещо по между си са насрещните страни по спора, третите лица-помагачи с противната главна страна, главно встъпилото лице с ищеца по първоначалния иск и с насрещните страни по неговия иск (ищец и ответник по първоначалния), както и универсалните и частни правоприемници на упоменатите страни. Неучастието на страните и техните правоприемници, поради нарушаване на съответните правила, съответно неконституирането им по делото от съда, не ги изключва от субективните предели на силата на пресъдено нещо и обратното не е прието в ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, т. 6. По отношение на универсалните правоприемници, когато правоприемството е настъпило в хода на процеса, крайният акт, който формира сила на присъдено нещо, се разпростира и спрямо правоприемниците на страната – чл. 227 и чл. 298, ал. 1 ГПК; те са "страна" по делото. В подобен случай ще е допуснато процесуално нарушение, което ще е лишило тази страна от участие и, ако актът, който туря край на делото, в частност определението за прекратяването му поради отказ от иска, влезе в сила, той евентуално ще може да иска отмяна в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК. Без значение е дали съдът обективно, при наличните данни по делото, е знаел за правоприемството, съответно за наличие на универсално правоприемство по завещание Отказът от иск, в случая от наследниците по закон на ищцата В. К. П., има за последица прекратяване на делото по иска с правно осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предявен от В. К. П. против Р. Й.. Това значи, че никой по твърдение, че е правоприемник на В. К. не може да предяви отново същия иск. Няма никакво значение дали наистина е правоприемник или не, бил ли е или не конституиран по чл. 227 ГПК по висящото дело, дали той или друго лице, представящ се (с основание или не) за правоприемник на починалата страна, е направил отказ от иска. При правоприемството по чл. 227 ГПК, правоприемникът продължава започналото от или срещу праводателя му производство и, ако реши да направи отказ от иск, то той е отказ от иска на праводателя му, който е заместил. Преклузивните и давностни срокове се преценяват към датата на извършване на съответните процесуални действия по делото. Всички съдопроизводствени действия по висящото дело, извършени приживе на страната, ползват правоприемника и обратно – те го задължават, ако са били насочени срещу първоначалната страна. Друг би бил случаят, ако праводателят не е предявил иск или производството по иска му е било прекратено, без хипотезата на отказ по чл. 233 ГПК. Тогава всяко лице, което твърди, че черпи основание на своето субективно материално право от правоприемство – по закон или завещание, може да предяви иска в защита на наследените права. Ако направи отказ от иска, то той обвързва само него, без значение дали действително е правоприемник или не. Изтичането на преклузивни и давностни срокове се преценява с оглед процесуалните действия на правоприемника – ищец. Това, че М. П. е била в известност за висящото дело, не значи, че по отношение на нея не е допуснато процесуално нарушение. Неконституирането й като страна я е лишило от право на участие по делото, а съдът е зачел изявление на субекти, които не се явяват правоприемници по см. чл. 227 ГПК, с което те, без да са надлежно легитимирани, са се разпоредили с правото на иск на праводателя (първоначалния ищец по делото). Без значение е дали съдът е бил в известност за съществуването на завещанието. Нещо повече, в случая няма данни кога М. П. е узнала за смъртта на завещателя – В. К. П. (в кой момент от развитието на исковото производство), кога - за завещанието, а има и твърдения, че й е било нужно време за снабдяване с препис от същото. СЪДИЯ ВКС: /Албена БОНЕВА/