Решение № 107 от 31.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 443/2012 г.

Решение № 107 от 31.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 443/2012 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния представител на В. Г. Р. ЕГН: [ЕГН] срещу решение № 274/22.11.2011 г. на Варненски апелативен съд/ ВАС/по т. д. № 454/2011 г., В ЧАСТТА, с която е отменено решение № 427 от 5.05.2011 г. по т. д. № 155/2008 г. на Варненския окръжен съд, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на [фирма]-гр. Д. до размера на 19 162,64 лева и вместо него е постановено въззивно решение, с което искът до този размер е уважен със законните последици. Излагат се доводи и оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество в насока отхвърляне на иска. Ответната страна не изразява становище по касационната жалба. С определение от 19.10.2012 г. постановено по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, поради констатация, че изложените в обстоятелствената част на исковата молба като правопораждащи факти навеждат на съмнения за разминаване по основание на иска, с който съдът е бил сезиран, с този, по който се е произнесъл, което води до недопустимост на обжалваното решение, за което касационният съд следи служебно/ТР 1/19.02.2010 по тълк. дело 1/2009 на ОСГТК на ВКС/. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане възнаграждение за извършени довършително-ремонтни работи в апартамент на ответницата по договор сключен между нея като възложител и ищцовото дружество като изпълнител. До този извод съдът е стигнал на базата на изложените като правопораждащи факти в самата искова молба: ищецът е извършил довършителни работи в собствения на ищцата апартамент в [населено място] подробно описани поотделно и се претендира тяхната стойност. На базата на събраните гласни доказателства, въззивният съд е приел, че строително-ремонтните работи в обекта са извършени от дружеството-ищец с доставени от негова страна материали и са приети от страна на ответницата, живуща в обекта на ремонта, от което следва, че между страните е бил устно сключен договор за изработка. Устната форма се обосновава с близките отношения между управителя на ищцовото дружество-изпълнител и ответницата Р. като възложител и взаимното доверие изградено на тази база. При липса на данни за договорено възнаграждение между страните, съдът е приел, че възнаграждението следва да се определи, съгласно разпоредбата на чл. 326, ал. 2 ТЗ, т. е. такова, каквото обикновено се плаща при сключването на такива договори. Настоящият състав на ВКС приема следното: По допустимостта на така постановеното съдебно решение: Касационната жалба е основателна. Съгласно т. 1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., се приема, че преди да разреши спора по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото. Съгласно чл. 6 ГПК предметът на делото се определя от страните по него. В случая, в самата искова молба ищцовата страна изобщо не твърди, че между нея и ответницата Р. е сключен договор за извършване на ремонтно-довършителни работи с постигнато съгласие относно вида и обема на същите и дължимото възнаграждение за тяхното изпълнение, за да се приеме, че ищецът основава претенцията си на договор за изработка по смисъла разпоредбите на чл. 258 и следващите от ЗЗД. Позовава се само на факта на извършените ремонтни дейности, което се установява и обосновано се приема и от съдебния състав, че е станало със съгласието на ответницата, с оглед изключително близките й лични отношения с управителя и собственик на ищцовото дружество-изпълнител. При тези твърдяни в исковата молба и установени в рамките на процеса факти отношенията между страните е следвало да се разгледат и решат на базата предмета на спора определен между самите тях/ чл. 6 ГПК/, т. е. претенцията е за заплащане на обезщетение на извъндоговорно основание-гесция в хипотезата на чл. 61, ал. 1 ЗЗД, а не на "привнесен" от първоинстанционния съд още в доклада по делото и погрешно възприет от въззивния в обжалваното решение правопораждащ факт- договорна връзка между страните. Последното води до недопустимост, поради произнасяне по иск на непредявено основание. С оглед изложеното и съгласно нормата в чл. 293, ал. 4 ГПК във връзка с чл. 270, ал. 3, предложение трето от ГПК въззивното решение, както и първоинстанционното следва да се обезсилят като недопустими в обжалваната част и делото да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне на предявеното основание. Водим от горното ВКС, състав на Второ търговско отделение