Решение № 1478 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3349/2007 г.

Решение № 1478 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3349/2007 г., V г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218и от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Я., Я. Г. т., Л. Б. С. и Ц. Б. С. срещу решение № 27 от 01.03.2007 г. на Бургаския окръжен съд, първи състав, постановено по гр.д. № 1* от 2006 г., с което е оставено в сила решение № 108 от 15.07.2004 г. на Царевския районен съд по гр. д. № 2 от 2004 г. за отхвърляне на предявените от касаторите срещу "П" Е. и "Т. къща" О. искове с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението на УПИ XII-630 с площ от 790 кв. м., УПИ XV-630 с площ от 367 кв. м. и УПИ V-760 с площ от 632 кв. м., намиращи се в кв.39 "и" по плана на гр. П. и с правно основание чл. 59 от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищците обезщетение за ползването на трите урегулирани поземлени имота за период от 5 години преди завеждане на иска в размер на 1000 лв. В жалбата се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони - основания за касационно обжалване по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.). Обжалваният съдебен акт не съдържал задълбочена обосновка на направените от съда правни изводи. Съдът сам признавал в мотивите си, че спорните имоти не са били валидно отчуждени в полза на праводателя на ответниците, поради което без значение за изхода на делото бил въпроса за правоприемството на ответниците. Неправилно било прието от съда, че пречка за реституцията по ЗСПЗЗ били всички осъществени мероприятия по чл. 10б от ЗСПЗЗ, независимо дали те са законни или не. Съдът всъщност смесил фактическите състави на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ и на чл. 10б от ЗСПЗЗ, като не отчел, че разпоредбата на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ касаела строежи в урбанизирани територии, а разпоредбата на чл. 10б от ЗСПЗЗ касаела само строежи извън строителните граници на населеното място. Спорните недвижими имоти се намирали в границите на населеното място, поради което съгласно чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ пречка за тяхната реституция биха могли да бъдат само законно изградени сгради, а по делото било доказано, че намиращите се върху процесните имоти сгради били незаконно изградени. Съдът, освен това приел, че част от спорните имоти са прилежащ терен към сгради, без да е взел предвид, че прилежащият терен се определя с протокол на Експертен съвет по комплексно изграждане на териториалните единици (ЕСКИТЕ). В случая този протокол е определил като прилежащ терен към почивна станция "Черноморка" 37 190 дка, а към настоящия момент ответното дружество ползвало 42 412 дка. Освен това, процесните имоти били обособени в три отделни УПИ, поради което не можели да представляват прилежащ терен към сгради, които се намират в други УПИ. В обобщение се налагал извода, че въззивният съд тълкувал и приложил неправилно разпоредбите на ЗСПЗЗ и не се е съобразил със дадените от ВКС при първото касационно разглеждане на делото задължителни указания, че реституцията на процесните имоти е валидно осъществена. Неправилни били и изводите на съда за незавършена процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на Общината върху УПИ V-760, който впоследствие е бил заменен и е станал собственост на ищците. Решението на ПК-гр. Приморско от 06.04.1998 г. за възстановяване собствеността върху този имот на Община П. било официален диспозитивен документ, който обвързвал съда със задължителна доказателствена сила. Поради това, при оспорване на този документ в тежест на оспорващата страна било да проведе пълно доказване на това оспорване. Такова доказване обаче не било проведено, поради което съдът е следвало да зачете задължителната формална доказателствена сила на решението на ПК-гр. Приморско и да приеме, че това решение е валидно. В срока по чл. 218г от ГПК (отм.) е постъпил писмен отговор от пълномощника на ответника " къща" О., който оспорва жалбата като неоснователна. Ответникът "П" Е. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Пето отделение на Гражданска колегия, след проверка на посочените основания за касация на въззивното решение, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани страни (ищци по делото), в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) подлежи на касационно обжалване. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови решението си за оставяне в сила на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от касаторите срещу "П" Е. и "Т. къща" О. искове с правно основание чл. 108 от ЗС за УПИ XII-630 с площ от 790 кв. м., УПИ XV- 630 с площ от 367 кв. м. и УПИ V-760 с площ от 632 кв. м., намиращи се в кв.39 "и" по плана на гр. П. и чл. 59 от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищците обезщетение за ползването на трите урегулирани поземлени имота в продължение на 5 години преди завеждане на делото, въззивният съд е приел, че ищците не са собственици на горепосочените имоти: УПИ XII-630 и УПИ XV-630 не подлежали на реституция по реда на ЗСПЗЗ, тъй като в тях било осъществено мероприятие по чл. 10б от ЗСПЗЗ (изградена била почивна станция с блокове, столова, кухня, детска площадка, алеи, зелени площи и комуникации), а УПИ V-760 не бил реституиран на Община П., поради което тя не е можела да прехвърли този имот на ищците с договора за замяна от 01.09.2001 г. По отношение на УПИ XII-630 и УПИ XV-630 решението на въззивния съд е правилно: Не се е споряло между страните и от събраните по делото доказателства е установено, че наследодателят на ищците Г е бил собственик на тези два имота преди образуването на ТКЗС, които тогава са били хармани. В протокол от 04.01.1958 г. на комисия, назначена от Председателя на ИК на ОбНС-Приморско е записано, че Г. Я. К. е получил място от 2 дка, в замяна на иззетия му харман за терен за строеж на почивни станции. Няма доказателства обаче наследодателят на ищците или самите ищци да са получили описаното в протокола от 04.01.1958 г. обезщетение за отнетия им имот. С протокол от 28.12.1957 г. ИК на ОНС-Бургас е дал съгласие да се отреди имот за изграждане на летовищни комплекси. Според заключението на в.л. инж. Св. З., в регулационният план на гр. П., одобрен със заповед № 780 от 1958 г., процесните имоти са включени в терен от 34 650 кв. м., отреден за временен младежки лагер на ЦСПС. С протоколи от 27.07.1965 г., 01.09.1965 г. и от 17.01.1996 г.е дадена строителна линия за изграждане на този лагер - за блоково строителство, жилищна сграда и на столова с кухня на почивна база на ЦС на БПС. С протокол от 21.07.1973 г. ЦС на БПС е предоставил на "Отдих и туризъм"- Мичурин правото на безвъзмездно ползване и стопанисване на пионерския лагер, изграден върху държавен терен и сградите на ЦС на БПС в Приморско. С нареждане № 100 от 12.04.1977 г. и разделителен протокол от 15.04.1977 г. това имущество е предадено на Районно управление "Почивно дело" - Бургас към ЦС на БПС. Със заповед № 36 от 26.03.1991 г. на Министъра на труда и социалните грижи е създадена ДФ "Социален отдих" - София с имущество, включващо и процесните имоти. На 16.11.1994 г. е издаден акт за държавна собственост за почивна база с изградена в нея инфраструктура и необходимия прилежащ терен съгласно протокол № 7 от 11.03.1994 г. на ЕСКИТЕ - Царево - общо 36 дка (тоест повече от отредения с плана от 1958 г. за младежки лагер терен от 34 650 дка). В този акт за държавна собственост е записано, че тези 36 дка са предоставени на ДФ "Социален отдих" София - клон Приморско. С решение от 16.10.1996 г. на СГС по ф.д. № 8* от 1991 г. ДФ "Социален отдих" е била прекратена чрез вливане в НОИ, а с решение на МС от 01.08.1996 г. на НОИ е прехвърлено цялото имущество на ДФ "Социален отдих". С решение № 41 от 10.12.1997 г. надзорният съвет на НОИ е учредил "П" ЕАД. На 03.07.2001 г. е издаден нов акт за държавна собственост на терен от 41 412 кв. м., включващ 12 поземлени имоти, измежду които и имот пл. № 6* от който са обособени процесните парцели XII-630 и XV-630. В този акт е записано, че теренът е включен в капитала на ответното Е. "П". Включването на тези имоти в капитала на дружеството към 31.12.1997 г. е удостоверено и със справки, издадени от Изпълнителния директор на това дружество и неговия прокурист. С решение № 8* от 17.06.1994 г. Поземлена комисия - Царево е възстановила собствеността на наследниците на Г. К. върху нива от 1,183 дка, представляваща имот пл. № 7 по кадастралния план на гр. П., м."Край село" при граници: път, наследници на П. К., наследници на С. Д. Видно от скица от 12.02.2003 г. имот пл. № 7 е идентичен с процесните два парцела XII-630 и XV-630. Със заповед № Р* от 18.12.2002 г. Областният управител на Бургаска област е отказал да деактува процесните два УПИ XII-630 и XV-630 от кв.39И с обща площ от 1 157 кв. м., поради това, че те попадали в терена на "П" ЕАД. При тази фактическа обстановка обосновано е прието от въззивният съд, че решение № 8* от 17.06.1994 г. на ПК - гр. Царево не легитимира ищците като собственици на горепосочените две УПИ. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС на РБ, решенията на поземлените комисии имат конститутивно действие за възстановяване на правото на собственост върху земеделската земя. Тези решения по същество са административни актове, поради което при възникнал спор за собственост по пътя на инцидентния съдебен контрол гражданският съд следва да прецени действителността на тези административни актове, включително и тяхната материална законосъобразност. В този смисъл е приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 6 от 2006 г. на ОСГК на ВКС. Осъществявайки този инцидентен съдебен контрол, въззивният съд е достигнал до правилен извод за материална незаконосъобразност на решението на ПК от 17.06.1994 г., тъй като с това решение е възстановена собствеността върху имот, който съгласно чл. 10б от ЗСПЗЗ и § 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП (респ. § 11 от ПР на ЗПСПК ) не подлежи на реституция. Установено е по делото, че процесните УПИ XII-630 и УПИ XV-630 са включени в капитала на ДФ "Социален отдих" (праводател на ответника ", рехабилитация и отдих" ЕАД) със заповед № 36 от 26.03.1991 г. на Министъра на труда и социалните грижи. Тоест, към датата на реституцията на имота по реда на ЗСПЗЗ с решението на ПК-Царево от 17.06.1994 г., тези имоти вече са били включени в активите на държавната фирма "Социален отдих". Поради това и с оглед разпоредбата на § 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП и аналогичната разпоредба на § 11 от ДР на ЗПСПК, ищците не са имали право да си възстановят собствеността върху тези имоти, а са можели само да претендират за обезщетение по реда на чл. 10б от ЗСПЗЗ и ЗОСОИ. Неоснователен е касационния довод за допуснато от въззивния съд нарушение на закона по отношение приложението и тълкуването на разпоредбите на чл. 10, ал. 7 и чл. 10б от ЗСПЗЗ. Правилно въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 10б от ЗСПЗЗ се отнася за осъществени обществени мероприятия по смисъла на § 1в от ПЗР на ППЗСПЗЗ както извън населените места, така и в границите на урбанизираните територии, докато разпоредбата на чл. 10, ал. 7 касае строежи, осъществени от частни лица, в границите на урбанизираните територии. Правилно е прието от съда и че относно мероприятията по чл. 10б от ЗСПЗЗ законът не изисква законност на застрояването. Това е така, тъй като за разлика от строежите по чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ, мероприятията по чл. 10б от ЗСПЗЗ са били осъществявани за задоволяване на обществена, а не на частна нужда, поради което законодателят е преценил, че земеделските имоти, върху които са осъществени такива мероприятия, не следва да се реституират на бившите им собственици, независимо от това дали обществените мероприятия са изградени законно или не. Правилно е и решението по отношение на УПИ V-760, но по съображения различни от изложените от въззивния съд. Видно от заключението на в.л. инж. Св. З., този имот също е част от терена, отреден по регулационния план от 1958 г. за младежки лагер и е бил включен в капитала на ДФ "Социален отдих" още със заповедта от 1991 г. Поради това към датата на реституцията му с решение на ПК - гр. Приморско № 4 от 06.04.1998 г., Община Ц. не е можела да претендира за реално връщане на този имот, а само да обезщетение по реда на чл. 10б от ЗСПЗЗ и ЗОСОИ- в този смисъл посочените по-горе разпоредби на § 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП (отм.) и § 11 от ДР на ЗПСПК. Поради това и решението на ПК - Царево за реституция на този имот на Общината е материално незаконосъобразно и като такова не следва да се зачита от съда. Тоест, Общината не е била собственик на този имот по реституция и съответно не е могла да прехвърли имота на ищците с договора за замяна от 01.09.2001 г. Неоснователен е касационния довод, че въззивният съд не се бил съобразил, че прилежащият терен към сградите се определя с протокол на Експертен съвет по комплексно изграждане на териториалните единици (ЕСКИТЕ) и че процесните имоти не можело да представляват прилежащ терен към сгради, изградени в други имоти. Без значение за делото е дали имотите са прилежащ терен или не към изградените сгради. Важно е, че целият отреден с регулационния план от 1958 г. за младежки лагер терен от 34 650 кв. м., в границите на който според заключението на в.л. инж. З се намират и трите процесни имота, още преди реституцията на тези имоти, извършена с решения на ПК от 17.06.1994 г. и от 14.06.1999 г., е бил включен в капитала на преобразуваната държавна фирма "Социален отдих" (според заключението на в.л.инж. Захариева, процесните три УПИ се намират в границите на терена от 34 650 кв. м., отреден за младежки лагер с регулационния план от 1958 г. и означен със червен цвят на скицата на вещото лице, намираща се на лист 200 от делото на РС, а видно от актовете за държавна собственост от 1994 г. и от 2001 г. и от протокол на ЕСКИТЕ № 7 от 11.03.1994 г. целият този терен- общо 36 000 кв. м.- е бил включен в капитала на ДФ "Социален отдих"). Неоснователен е доводът на касаторите, че въззивният съд не се бил съобразил с дадените от ВКС при първото касационно разглеждане задължителни указания, че реституцията на имотите е била валидно извършена. В отменителното решение на ВКС по гр. д. № 2* от 2005 г. няма такива задължителни указания. В това решение е прието само, че към датата на постановяване на решението от 17.06.1994 г. на ПК - Царево за възстановяване на собствеността върху тези имоти на касаторите все още не са били в сила разпоредбите на чл. 11, ал. 3 от ППЗСПЗЗ и чл. 13, ал. 4 от ППЗСПЗЗ, поради което за постановяването на решение за реституция на имотите не е било необходимо издаването на удостоверение по чл. 13, ал. 5 от ППЗСПЗЗ, на скица и на заповед на кмета на общината по чл. 11, ал. 4 от ППЗСПЗЗ. В това решение на ВКС не е изследвано наличието на останалите предпоставки за реституция на имотите, поради което и не са дадени задължителни указания относно това, дали решенията на ПК за реституция по реда на ЗСПЗЗ следва да се зачетат от въззивния съд за материално законосъобразни или не. С оглед неоснователността на исковете по чл. 108 от ЗС, правилно въззивният съд е счел за неоснователни и исковете по чл. 59 от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на касаторите обезщетение за лишаването им от ползване на процесните имоти през последните 5 години преди завеждане на делото. По изложените по-горе съображения и на основание чл. 218и от ГПК (отм.) решението на Бургаския окръжен съд като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Ответниците не са направили и не претендират за разноски по делото пред ВКС, поради което такива разноски не следва да им бъдат присъждани. Воден от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Пето отделение на Гражданска колегия