Решение № 11193 от 18.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10460/2017 г.

Решение № 11193 от 18.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10460/2017 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК, в редакцията на разпоредбите преди изменението, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.), във вр. с пар. 149, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на АПК, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г. Образувано е по две касационни жалби (и допълнение към втората касационна жалба, подадено в срока по чл. 211, ал. 1 АПК), подадени от В. Попов, чрез адв. С. Русанова и от Министерство на здравеопазването (МЗ), чрез упълномощен юрисконсулт, срещу съответните неблагоприятни части по същество на спора за всеки от касационните жалбоподатели от Решение № 4414 от 03.07.2017 г., постановено по адм. д. № 7228 по описа на Административен съд София - град (АССГ) за 2016 г. С него, в обжалваните части, МЗ е осъдено да заплати на В. Попов, на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000, 00 лв., изразяващи се в причинени му болки и страдания през периода от 18.02.2013 г. до 27.05.2014 г. от издаването на Заповед № РД – 22 – 21 от 18.02.2013 г. на директора на Дирекция "Медицински дейности и електронно здравеопазване", с която на Попов е отказано поисканото от него заплащане на стойност 39968, 80 евро за сметка на бюджета на МЗ за хирургично лечение в Международен институт по неврология гр. Хановер, Германия, която е отменена като незаконосъобразна с влязло в сила на 27.05.2014 г. съдебно решение, постановено по адм. д. № 3531 по описа на АССГ за 2013 г., заедно със законната лихва върху главницата от 10000,00 лв., считано от 27.05.2014 г. до окончателното изплащане на дължимото. Искът в останалата му част до пълния предявен размер от 100000,00 лв., заедно със законната лихва върху разликата над 10000, 00 лв., считано от 27.05.2014 г. до окончателното изплащане на дължимото, е отхвърлен като неоснователен. Наред с това, МЗ е осъдено, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, във вр. с чл. 226, ал. 3 АПК, да заплати на Попов сума в размер на 15,00 лв. за заплатени държавни такси, а на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, във вр. с чл. 226, ал. 3 АПК, чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ от Закона за адвокатурата (ЗА) - да заплати на адв. С. Русанова адвокатско възнаграждение в размер на 1059, 00 лв. за всички съдебни инстанции. С касационната жалба на Попов съдебното решение, предмет на проверка, се обжалва в частта, с която искът му за обезщетение за претърпени неимуществени вреди над присъдената сума от 10000, 00 до претендираната такава в размер на 100000, 00 лв., ведно със законната лихва върху разликата над 10000, 00 лв., считано от 27.05.2014 г. до окончателното изплащане на обезщетението е отхвърлен, както и в частта за присъдените в производството разноски. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и неговата необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се становище, че в тази част то не е съобразено с доказателствата по делото, в това число свидетелските показания и заключението на приетата по делото комплексна съдебно – медицинска експертиза. Неправилно съдът приел, че незаконосъобразният отказ не е засегнал с висока степен личната сфера на Попов. Според касационния жалбоподател първоинстанционният съд не съобразил и не отчел обстоятелството, че чрез свидетелските показания е установено, че в резултат на постановения отказ Попов се затворил в себе си, преустановил контактите си, бил много притеснен. При определяне размера на обезщетението съдът не съобразил и не обсъдил интензитета и продължителността на търпените от Попов болки и страдания – психически такива, дискомфорт и негативни изживявания, вкл. от породения страх от поставянето на здравето и живота му в риск, както и обществено – икономическите условия в страната. Твърди се също така, че в частта за разноските решението не е съобразено с разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По подробно изложените в касационната жалба съображения за допуснато от съда нарушение на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) при определяне размера на присъденото обезщетение, се иска отмяната на решението в обжалваната от Попов част и уважаване на исковата претенция, ведно с лихвата в цялост, и разноските за двете съдебни инстанции. В съдебното заседание пред настоящия съд този касационен жалбоподател не се явява, но се представлява от адв. Русинова, която от негово име поддържа жалбата и моли да бъде уважена. Оспорва касационната жалба на МЗ. Представя подробни писмени бележки. Тази касационна жалба се оспорва от МЗ, чрез упълномощен юрисконсулт по съображения, развити в представен по делото писмен отговор. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение. С касационната жалба на МЗ съдебното решение, предмет на проверка се обжалва в осъдителната този касатор част. Поддържа се становище, че решението в тази част е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради неговата необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Развиват се съображения, че обезщетените вреди и причинната им връзка с отменената като незаконосъобразна заповед не са категорично установени и доказани по делото. От доказателствата и в частност от заключението на експертизата, не е установено състоянието на Попов в процесния период. Решението, според касационния жалбоподател, било изпълнено с вътрешно противоречие и необоснованост на формулираните тези, а и не било съобразено с мотивите и указанията по тълкуване на закона, дадени в Решение № 8559 от 11.07.2016 г., постановено от Върховния административен съд по адм. д. № 1946 по описа на този съд за 2016 г. Взетите предвид свидетелски показания били събрани в хода на производство, постановеното решение по което било обезсилено, предвид което те следвало отново да бъдат изслушани само по отношение на относимия период. Наред с това се твърди, че показанията били на заинтересовани лица и съдържали субективни оценки. На следващо място, доколкото твърдението на Попов за взет заем във висок размер е основен довод, доказващ според първоинстанционния съд претъпените неимуществени вреди, касационният жалбоподател поддържа становище, че това твърдение не е подкрепено с писмени доказателства или други категорични такива. Тъй като вземането на заема е недоказано твърдение, неправилно е съобразено от съда като негативен фактор, предизвикал влошаване на психическото, емоционално и т. н. състояние поради отказа за възстановяване на средства. Обръща се внимание, че още с отговора на исковата молба МЗ е възразило, че твърдението за заем в голям размер подлежи на доказване и Попов следва да осигури годно доказателство в тази насока. В тази връзка касационният жалбоподател твърди, че решението страда от вътрешно противоречие, доколкото от една страна съдът приел, че свидетелските показания за факта на предоставения заем са негодно доказателство, а от друга страна ги кредитирал, като се позовал едновременно с това на ниския размер на минималната и средна работна заплата за страната и липсата на оспорване от страна на МЗ на твърдението, че Попов не разполагал с тази сума. На следващо място в жалбата се сочи, че заключението на комплексната експертиза не доказва точното състояние на Попов през исковия период, както и пряката и непосредствена причинна връзка между отменения акт и вредите. Твърди се, че вещите лица не са направили отграничения на негативните фактори върху психическото, емоционалното и неврологично състояние на лицето, като на преден план е разгледано основното му заболяване, без отграничаване на негативните изживявания вследствие на отказа. На последно място, съдът не съобразил и съдебната практика, посочена му от МЗ. По подробно изложените в жалбата съображения се иска отмяната на решението в обжалваната от този касационен жалбоподател част и отхвърляне изцяло на предявената искова претенция. Претендират се разноски в полза на МЗ. В допълнението към касационната жалба се обръща внимание и на това, че съгласно посоченото от първоинстанционния съд, вредата за Попов се изразявала в причинения стрес от необходимостта от спешното набавяне на средства за извършване на операцията в чужбина, без съдът да е съобразил, че за процесния период от издаването на незаконосъобразния акт до отмяната му, видно от доказателствата по делото операцията е била осъществена. В съдебното заседание пред настоящия съд този касационен жалбоподател се представлява от упълномощен юрисконсулт, който от негово име поддържа жалбата и оспорва предявената такава от Попов. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението, предмет на касационен контрол в обжалваните части на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението в тези части с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен в съответните обжалвани от тях части и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледани по същество, касационните жалби са основателни. Решението в обжалваните части е постановено в производство след връщане на делото от тричленен състав на Върховния административен съд за ново първо разглеждане по същество. Установява се, че по предявения от Попов иск първоначално било образувано адм. д. № 5792 по описа на АССГ за 2015 г. По делото било постановено Решение № 129 от 08.01.2016 г., с което на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, МЗ било осъдено да му заплати сумата от 50000, 00 лв. като обезщетение за претърпени от него в периода 27.05.2014 г. – 11.06.2015 г. неимуществени вреди от отменен като незаконосъобразен индивидуален административен акт – Заповед № РД – 22 – 21 от 18.02.2013 г., издадена от директора на Дирекция "Медицински дейности и електронно здравеопазване" в МЗ, заедно със законната лихва върху сумата за периода от 27.05.2014 г. до окончателното изплащане на обезщетението, като искът за горницата до пълния му предявен размер от 100000, 00 лв. бил отхвърлен. Министерство на здравеопазването било осъдено да заплати на Попов 10, 00 лв. за сторените по делото разноски. Това съдебно решение било обезсилено с Решение № 8559 от 11.07.2016 г., постановено по адм. д. № 1946 по описа на Върховния административен съд за 2016 г. поради констатираната от касационния състав негова недопустимост. В решението било прието, че съдът се е произнесъл по искане, чиято характеристика е различна от тази по исковата молба. Изводът за недопустимост на решението бил обоснован по съображения, че съставът на АССГ се произнесъл за присъждането на обезщетение за вреди за непредявен период и е определил размера му въз основа на факти, които са извън въведения в исковата молба фактически състав. При тези изводи, съдът обезсилил решението изцяло, тъй като констатираният порок засегнал двете му части – осъдителната и отхвърлителната. С решението на касационния съд били дадени указания за постановяване на допустимо решение при новото разглеждане на делото. При новото разглеждане на делото в АССГ, в изпълнение на задължителните указания на Върховния административен съд, с Разпореждане от 22.07.2016 г. съдът дал указания на Попов с писмена молба с препис за МЗ, да посочи периода на претенцията си за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Предупредил Попов за последиците в случай не неизпълнение на посоченото разпореждане. Предвид това периодът бил индивидуализиран от него с нарочна молба така: от датата на издаването на Заповед № РД - 22 – 21 от 18.02.2013 г. до 04.08.2014 г., при съобразяване издаването на 05.08.2014 г. на последваща заповед на заместник – министъра. Първоинстанционният съд приел, че искът в частта му за периода от 27.05.2014 г. до 04.08.2014 г. е недопустим и го оставил без разглеждане. В тази част решението е влязло в сила като необжалвано, поради което не е предмет на инстанционен контрол. В обжалваното решение съдът посочил, че в съответствие с дадените от Върховния административен съд указания дължи обсъждане на обстоятелствата, че Попов е преживял притеснения и тревоги, предизвикани от постановения отказ за отпускане на средства от бюджета на МЗ, засегнал неблагоприятно очакванията му, че може да изплати задължението си от заем, предоставен от негови близки за финансиране на лечението му. Изрично отговорил на възраженията на процесуалния представител на МЗ като приел, че събраните по делото доказателства при първоначалното разглеждане на делото в АССГ са годни и не следва да бъдат събирани отново. Посочил също така, че извършените процесуални действия от съда по попълването на делото с доказателства запазват силата си, доколкото те не са процесуалното действие, дало основание за обезсилване на първоначално постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Съдът приел, че е сезиран с иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за осъждането на МЗ да заплати на Попов сума в размер на 100000, 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в периода 18.02.2013 г. – 04.08.2014 г. от отменен незаконосъобразен административен акт - Заповед № РД - 22 – 21 от 18.02.2013 г., издадена от директора на Дирекция "Медицински дейности и електронно здравеопазване", ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.05.2014 г. до окончателното й изплащане. Направил извод, че е налице първият елемент от фактическия състав на предявения иск – отменен като незаконосъобразен с влязло в сила съдебно решение индивидуален административен акт. Определил като спорно между страните осъществяването на останалите две предпоставки – вреда и причинна връзка между този акт и твърдяното увреждане. Съдът съобразил, че заявените от Попов за обезщетяване вреди са неимуществени, а съгласно указанията на Върховния административен съд на обсъждане подлежат обстоятелствата, че той е преживял притеснения и тревоги, предизвикани от постановения отказ за отпускане на средства от бюджета на МЗ, засегнал неблагоприятно очакванията му, че може да изплати задължението си от заем, предоставен от негови близки за финансиране на лечението му. Съдът отчел, че за установяване на задължението му по договори за заем Попов е ангажирал само гласни доказателства. Въз основа на тях направил извод, че: "... много голямата част от сумата от около 40000 евро, т. е. при всички случаи сума над 5000 лева, е дадена от лице, което не е роднина по произход или по сватовство на ищеца. Съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 144 АПК за установяването на договори на стойност над 5000 лева, сключени между лица, които не са съпрузи, роднини по права линия, по съребрена линия до 4-та степен и по сватовство до втора степен вкл., свидетелски показания са недопустими. Предвид обаче размера на сумата, който действително е голям и е непосилен за голяма част от българските граждани с оглед минималната и средна работна заплата за страната по данни на НСИ за 2013 и 2014 г.; липсата на оспорване от страна на ответника, в който и да е момент на съдебното производство до приключване на устните състезания, на твърдението, че ищецът и семейството му не са разполагали с тази сума, съдът приема, че осигуряването на сумата, преценено във връзка със здравословното състояние на ищеца, което несъмнено не му позволява да работи пълноценно, само по себе си е от естество да предизвика стрес у ищеца и притеснение за финансовата стабилност на семейството". По отношение определяне размера на вредата, която подлежи на обезщетяване при съобразяване с чл. 52 ЗЗД съдът приел, че на преценка подлежат множество факти предвид това, че случаят е комплициран от редица паралелно действащи различни стресови фактори: постановена осъдителна присъда срещу Попов по нохд № 598 по описа на Софийски градски съд за 2014 г. (без налични данни относно влизането й в сила) и страданието му - състояние след тотална екстирпация на злокачествено новообразувание на главния мозък вляво фронтодорзално парасагитално. Като съобразил писмените доказателства, заключението на експертите и казаното от тях при разпита им, както и гласните доказателства, първоинстанционният съд приел за безспорно доказани другите два елемента от фактическия състав на предявения иск – 1. Вреда, която се изразява в причинения стрес от необходимостта от спешното набавяне на средствата за извършване на операцията в чужбина и притеснението за финансовата стабилност на семейството и 2. Причинна връзка между вредата и отменения като незаконосъобразен отказ за финансиране. На база приобщените доказателства обаче съдът приел, че негативното въздействие от постановения незаконосъобразен отказ за финансиране е бил най – малкият стресов фактор в сравнение с коментираните други два – воденото срещу Попов наказателно дело за причинена смърт в резултат на негова лекарска грешка и основното му заболяване. Направил извод, че последният стресиращ фактор е с най – голяма тежест, тъй като Попов е лекар и е наясно със заболяването си и прогнозите за неговото развитие. Съдът съобразил, че Попов твърди настъпването на неимуществените вреди единствено от незаконния отказ за финансиране, заявен като основание на предявения иск, но приел за установено по делото, че този отказ не е засегнал с висока степен на интензитет личната му сфера. Посочил, че на обезщетяване подлежи реално претърпяната вреда от основанието на предявения иск, а не хипотетична, предполагаема вреда, която би могла да настъпи, ако не са действали други и различни фактори при протичане на каузалния процес. С тези съображения съдът обосновал извода си, че размерът на справедливото обезщетение е 10000, 00 лв., като искът до пълния му предявен размер приел за недоказан и го отхвърлил. Направил извод и за дължимост на законната лихва от момента на изискуемостта на задължението по главницата при съобразяване на т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационен съд, постановено по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК. При съобразяване на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ и чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата съдът осъдил МЗ да заплати на адв. Русанова сума в размер на 1059, 00 лв. за адвокатско възнаграждение и на Попов 15, 00 лв. за платени държавни такси. Решението в обжалваните части е валидно и допустимо, но е неправилно по следните съображения: Както се посочи, установява се, че след връщане на делото в АССГ за ново разглеждане от друг състав, с Разпореждане от 22.07.2016 г. съдът е дал указания на Попов с писмена молба с препис за МЗ, да уточни периода на претенцията си за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Предвид това периодът бил индивидуализиран от него с нарочна молба така: от датата на издаването на Заповед № РД - 22 – 21 от 18.02.2013 г. до 04.08.2014 г., при съобразяване издаването на 05.08.2014 г. на последваща заповед на заместник – министъра. С Разпореждане от 10.08.2016 г. като приел, че дадените указания са изпълнени и недостатъците на исковата молба са отстранени, съдът разпоредил изпращането на препис от уточняващата молба на ответника за писмен отговор и насрочил делото в открито съдебно заседание. Изрично посочил, че не е налице доказателствена нужда от събиране на нови доказателства предвид основанието за касиране на първоинстанционното решение и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на АССГ. Видно от посоченото по т. II. 3. "а" и "б" от решението (страница 9), съдът приел, че е сезиран с иск за обезщетяване на претърпени от Попов неимуществени вреди. Съобразил се с даденото задължително указание на Върховния административен съд, при разглеждане на делото да обсъди обстоятелствата, че Попов е преживял притеснения и тревоги, предизвикани от постановения отказ за отпускане на средства от бюджета на МЗ, засегнал неблагоприятно очакванията му, че може да изплати задължението си от заем, предоставен от негови близки за финансиране на лечението му. Тоест, както е посочено в отменителното решение – приел, че обсъждането следва да се сведе само до тези вреди, съставляващи пряко следствие на отменената като незаконосъобразна заповед, които се заявяват от Попов като източник на вреди (вж. така стр. 3, абзац 3 и 4 от Решение № 8559 от 11.07.2016 г.). Констатира се, че след връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АССГ, той не е давал указания по разпределението на доказателствената тежест между страните, не е направил доклад на делото в първото по делото съдебно заседание и не е давал указания в изпълнение на задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК. Направената от него с Разпореждането от 10.08.2016 г. преценка, че не е налице доказателствена нужда от събиране на нови доказателства предвид основанието за касиране на първоинстанционното решение и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на АССГ е неправилна и не държи сметка именно за основанието за касиране на първоначално постановеното от АССГ решение, което е обезсилването му поради постановяването му практически по нередовна искова молба. Установява се също така, че други указания за уточнение на обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум, освен досежно периода на претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди, не са давани от съда, въпреки че в исковата молба преживените болки и страдания (при съобразяване указанията в посоченото решение на Върховния административен съд и дефинирания от Попов период в уточнителната молба) се твърдят най - общо като стрес и напрежение, които повлияли отрицателно върху заболяването му, допринесло за изолирането му от негови приятели, близки, роднини, и в резултат на което той станал изключително раздразнителен, изнервен и избухлив. Неоснователно се възразява от касационния жалбоподател МЗ, че свидетелите следвало да бъдат разпитани отново предвид това, че първоначално постановеното съдебно решение по спора било обезсилено. Така събраните гласни доказателства могат да се ценят и при разглеждане на делото от АССГ след връщането му за ново разглеждане от друг състав, както правилно е съобразил и съдът. Основателно е обаче оплакването за допуснато от него съществено нарушение на съдопроизводствените правила в контекста на твърденията, че свидетелите следвало да се изслушат "... отново, така че да сведат твърденията си до относимия период". Основателния са и възраженията срещу изводите на съда във връзка с предоставения заем на Попов. Тези изводи са направени на основание събраните при първото гледане на делото гласни доказателства, които от една страна са възприети от него като негодни за установяване на договора за предоставяне на сумата, съгласно разпоредбата чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, а от друга страна въз основа на тях съдът е приел за установено, че "... много голяма част от сумата от около 40000 евро... е дадена от лице, което не е роднина или по сватовство на ищеца". В тази връзка съдът не е съобразил, че съгласно въведеното с исковата молба твърдение от Попов, необходимата за операцията сума в размер на 40000, 00 евро била събрана с помощта на семейството, близки и приятели (относно размера страница втора от исковата молба, предпоследен абзац и относно начина на събиране – страница пета от исковата молба, първи абзац). Доколкото след разпита на свидетелите било установено, че всъщност почти цялата сума е предоставена от благодарен пациент на Попов, първоинстанционният съд е следвало да съобрази това и да му укаже, на основание чл. 171, ал. 4 АПК, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочи доказателства. Допустимостта на свидетелските показания за установяването на този факт съдът е следвало да прецени още на този етап от производството и да даде съответни указания за ангажиране на доказателства, което съдействие той дължи на страните съгласно принципа на служебното начало по чл. 9, ал. 3 и ал. 4 АПК. Като не е сторил това, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в резултат на което е направил необосновани изводи, че "... осигуряването на сумата... само по себе си е от естество да предизвика стрес у ищеца и притеснение за финансовата стабилност на семейството", като изходил от това, че ответникът (МЗ) не оспорил в нито един момент, че Попов и семейството му не разполагали с тази сума. Последното не е било необходимо предвид указанията, дадени в отменителното решение на Върховния административен съд и цитираните по – горе твърдения на Попов, обективирани в исковата молба относно събирането на сумата (вж. стр. пета от исковата молба, първи абзац), които всъщност са подлежали на пълно и главно доказване от него, в това число, че сумата е била събрана и заплатена от Попов или "за него" на болницата в Хановер. В случая това е така, тъй като твърдените неимуществени вреди са във връзка със създадени затруднения за връщането на събрана и заплатена на института в Хановер сума за лечението на Попов. Впрочем, още с представения в хода на първоначалното разглеждане на делото от АССГ писмен отговор, МЗ е направило доказателствено искане в тази насока – да бъдат представени доказателства за удостоверяване реалното плащане на сумата за лечението предвид изложеното в исковата молба, че тя е непосилна за семейството (л. 30 от адм. д. № 5792/2015 на АССГ, страница пета от отговора на МЗ, представен на 27.07.2015 г.). Това искане било оставено без уважение от първоинстанционния съд с Определение от 06.10.2015 г. при първото гледане на делото в АССГ. Приобщените към делото в хода на първото касационно производство писмени доказателства не удовлетворяват тази доказателствена нужда. Предвид изложеното, според настоящия състав на Върховния административен съд решението в обжалваните части е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което налага неговата отмяна в тези части. При разглеждане на делото първоинстанционният съд не е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 154, ал. 1 ГПК и по чл. 171, ал. 4 АПК. Макар защитата по чл. 1 ЗОДОВ да се развива по реда на исковото производство, съдът не е освободен от задълженията по посочената разпоредба от АПК. При осъществяване на процесуалната си дейност, свързана със събирането на доказателства, първоинстанционният съд е имал задължение да съдейства на страните и да им даде указания, както по разпределението на доказателствената тежест, така и конкретни такива в случай, че за някои обстоятелства от значение за делото страните не сочат доказателства. Като не е направил това, при разглеждане на делото и постановяване на решението в обжалваните части, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на прогласените в чл. 7 и чл. 9 АПК основни принципи в административния процес - принципът за истинност и принципът за служебното начало. В противоречие с тези принципи съдът не е упражнил правомощията си по чл. 9, ал. 3 и ал. 4 АПК, конкретизирани в чл. 171, ал. 4 АПК, и не е напътил Попов, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочи доказателства. Вместо това, съдът възложил в тежест на МЗ да прави оспорване и да въвежда твърдения, което не е длъжен да прави, предвид твърдените в исковата молба обстоятелства, подлежащи на доказване и указанията от отменителното съдебно решение. В резултат на това нарушение делото е останало неизяснено от фактическа страна, като за особено съществени фактически твърдения на Попов, свързани с настъпването на претендираните вреди и причинно – следствената им връзка с правопораждащия ги факт не са събрани относимите и допустими доказателства. Наред с това, съдът е допуснал назначаването на комплексна съдебно - медицинска експертиза, като в изпълнение на задълженията си по чл. 171, ал. 2, изр. второ АПК е следвало да прецизира задачите към нея с оглед дефинирания от Попов след връщане на делото от Върховния административен съд исков период, в частност въпросът по т. 1 от задачите на експертизата. В тази насока направените в касационната жалба на МЗ оплаквания са основателни. Практически при обсъждане на заключението в решението, съдът е съобразил факти и състояния на Попов извън исковия период, като малка част от тях касаят този период. Въпреки установеното по делото, че Попов не е посещавал психиатър или психолог във връзка с емоционалното си и психологическо състояние, съдът не е поставил задача на вещите лица, а е следвало (чл. 171, ал. 2, изр. второ АПК), да отговорят: изисквало ли е състоянието му такава намеса в исковия период и ако е била налице такава, това би ли могло да доведе до намаляване отражението на изброените стресогенни фактори върху него в този период. В този смисъл, необсъдено е останало от съда заключението от експертизата (страница 12 от нея, последен абзац) във връзка с казаното по време на разпита на вещо лице Маринова в съдебното заседание на 12.06.2017 г., че Попов най - вероятно е преживял "протрахирана депресивна реакция", което състояние е едно продължително депресивно такова - неовладяно, тъй като той въобще не е провеждал психиатричен преглед или консултация. С оглед преценка състоянието на ищеца, съдът е следвало да обсъди също така приобщеното решение на ТЕЛК от 22.07.2013 г. (тоест, издадено по време на исковия период), видно от което от друга страна се установява, че Попов може да продължи да работи с ограничение единствено за тежко натоварване и нощен труд. Основателни са и оплакванията на МЗ, че в решението е налице "вътрешно противоречие и необоснованост на формулираните тези", както и оплакванията, заявени в допълнението към касационната жалба относно вредата, която първоинстанционният съд приел, че е настъпила. От една страна първоинстанционният съд изрично посочва, че в съответствие с дадените от Върховния административен съд указания дължи обсъждане на обстоятелствата, че Попов е преживял притеснения и тревоги, предизвикани от постановения отказ за отпускане на средства от бюджета на МЗ, засегнал неблагоприятно очакванията му, че може да изплати задължението си от заем, предоставен от негови близки за финансиране на лечението му (така на страница девета от решението, последен абзац). От друга страна, видно от приетото по т. II. 5, "а" от решението (страница 12, последен абзац) съдът е приел за безспорно доказани останалите два елемента от фактическия състав на предявения иск: 1. Вреда, която се изразява в причинения стрес от необходимостта от спешното набавяне на средствата за извършване на операцията в чужбина и притеснението за финансовата стабилност на семейството и 2. Причинна връзка между вредата и отменения като незаконосъобразен отказ за финансиране. Съдът не е отчел, че всъщност вредата, която се претендира да бъде обезщетена от Попов не е във връзка със "... спешното набавяне на средствата за извършване на операцията в чужбина", а във връзка с тяхното набавяне с оглед погасяване на вземанията, които предоставилите ги на Попов лица имат към него, доколкото операцията е била извършена около девет месеца преди началото на исковия период. Предвид това, основателни са и доводите на Попов, релевирани в неговата касационна жалба във връзка с размера на присъденото обезщетение, доколкото определеният такъв е за обезщетяване на непретендирана от него вреда. По всички така изложени съображения и доколкото констатираните пороци засягат решението в осъдителната и в отхвърлителната му иска част, то следва да бъде отменено в обжалваните части на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неговата необоснованост. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд в тези части на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК. При това съдът следва да даде указания на страните по разпределението на доказателствената тежест и конкретни такива съобразно посоченото по – горе в изпълнение на задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК. Наред с това, следва да постави допълнителни задачи за изпълнение на комплексната експертиза в съответствие с посоченото по - горе в мотивите на настоящото решение. При постановяване на решението съдът следва да обсъди всички приобщени по делото допустими и относими доказателства поотделно и съвкупност. При преценката им, включително на гласните доказателства, свързани с емоционалното състояние на Попов, съдът следва да обсъди, ако констатира несъответствия, като посочи на кои от доказателствата дава вяра и на кои не, и защо. Връщането на делото за ново разглеждане от друг състав за втори път след отмяната на решението в обжалваните му части е допустимо, доколкото с Решение № 8559 от 11.07.2016 г., постановено по адм. д. № 1946 по описа на Върховния административен съд за 2016 г. първоначално постановеното от АССГ решение е било обезсилено, а не отменено, и делото е върнато на АССГ за ново първо разглеждане по същество от друг съдебен състав на този съд. При това касационната инстанция не се е произнасяла по доводите на страните за неправилност на решението поради наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, което впрочем изрично е посочено в него (страница трета, последно изречение на втори абзац). По разноските ще се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение