Решение № 1891 от 12.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8568/2017 г.

Решение № 1891 от 12.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8568/2017 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Х. Али, [населено място], махала [адрес] №[номер] срещу Решение № 72 от 26.05.2017 г. на Административен съд, гр. Кърджали, постановено по административно дело № 59/2017 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на г-н Али срещу Заповед № 17-0289-000008 от 06.03.2017 г. на началника на Районно управление – Крумовград, с което на основание чл. 171, т. 1, б. "б" от Закона за движението по пътищата му е приложена принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от шест месеца.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – Х. Али, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът не е отчел същественото противоречие при извършване на теста за алкохол в кръвта с техническо средство и кръвната проба, извършена при посещение в медицинското заведение, което поражда основателни съмнения за изправността на техническото средство и за правилното вземане и съхраняване на кръвната проба.

Съдът не е отчел, че актът за установяване на административно нарушение е съставен в присъствието само на един свидетел в нарушение на чл. 40, ал. 1 и 3 и чл. 42, т. 7 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Счита, че съдът не е извършил задълбочена проверка преди да потвърди изключително тежката принудителна мярка. Неправилен счита и изводът на съда за съответствие на мярката с целта на закона.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед. Касаторът се представлява от адв. М. Марковски, Адвокатска колегия, гр. Видин, и адв. М. Девенска, Софийска адвокатска колегия.

1. Ответникът – началникът на Районно управление, гр. Крумовград, не взема становище по касационната жалба.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът подборно е обсъдил възраженията на касатора досежно авторството на деянието, разминаването в показанията на техническото средство и резултата от кръвната проба, както и тежестта на принудителната мярка. Решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 04.03.2017 г. около 3, 35 часа в гр. Крумовград г-н Али е управлявал лек автомобил, марка "Фолксваген", модел "Пасат", регистрационен номер [рег. номер на МПС], като при контролна проверка с техническо средство – "Дрегер 7410", №ARSM 0109, тариран до м. април 2017 г., полицейски орган установява 1, 21 на хиляда съдържание на алкохол в кръвта. На г-н Али в 4, 20 часа е издаден талон за медицинско изследване № 0026030 като му е определен срок до 6, 20 часа да се яви в Центъра за спешна медицинска помощ, гр. Кърджали. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение № 961474 в присъствието на един свидетел, който е подписал акта.

1. Актът е връчен на г-н Али като той е посочил, че няма възражения, но не бил спал, поради което техническото средство показало такъв резултат.

1. На 06.03.2017 г. е издаден Протокол № 58 за определяне на концентрацията на алкохол в кръвта на г-н Али, в който е посочено съдържание на алкохол в кръвта 1, 13 на хиляда.

1. На 06.03.2017 г., със Заповед № 17-0289-000008, началникът на Районно управление – Крумовград, на основание чл. 171, т. 1, б. "б" от Закона за движението по пътищата (ЗДВП), прилага на г-н Али принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от шест месеца.

1. В хода на съдебното производство органът представя:

а) Заповед № 8121 з-1524 от 09.12.2016 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 165 ЗДвП определя службите за контрол на движението по пътищата като под точка три са включени областните дирекции на вътрешните работи;

б) Заповед № 2923-90 от 23.01.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Кърджали, с която са определени длъжностните лица, компетентни да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1 ЗДвП. В първата позиция са посочени началниците на районните управления;

в) доказателства за техническата годност на техническото средство;

г) справка на нарушител за г-н Али.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел.

Съдът приема за доказана материалноправната предпоставка за прилагане на принудителната мярка – установено с техническо средство и чрез кръвна проба съдържание на алкохол в кръвта 1, 21 и 1, 13 на хиляда. Съдът сочи, че всеки един от двата резултата е над пределно допустимото съдържание на алкохол в кръвта. С оглед на чл. 174, ал. 4 ЗДвП, в оспорената заповед органът е следвало да посочи резултатът от кръвната проба, а не от техническото средство, но това не се е отразило на законосъобразността на акта, тъй като и двата резултата са над допустимите.

С оглед на доводите на г-н Али, излага подробни мотиви за компетентността на органа, за разликата между принудителна мярка и административно наказание, за изискванията на чл. 40, ал. 1 и 3 и чл. 42, т. 7 ЗАНН.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното решение страда и от трите, визирани в чл. 209, т. 3 АПК, порока.

1. По порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила:

Доводите, които касаторът излага в подкрепа на порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила, са за "невзети под внимание" аргументи във връзка с нарушението на чл. 40, ал. 1 и 3 и чл. 42, т. 7 ЗАНН и за незадълбочена проверка на пороците по чл. 146 АПК.

Видно от изключително подробните и обосновани мотиви на обжалваното решение съдът е обсъдил аргументите на касатора за нарушение на чл. 40, ал. 1 и 3 и чл. 42, т. 7 ЗАНН и е изложил мотиви защо счита същите за неоснователни. Фактът, че съдът не е приел аргументите на касатора сам по себе си не представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като няма процесуално правило, което да задължава съда да възприеме аргументите на една от страните по спора. Аргументите на страните, т. е. доводите относно фактите и субективните права, са техните фактически и правни извод. Дали фактическите изводи на страната, т. е. преценката на доказателствата, и дали правните изводи на страната, т. е. подвеждането на доказаните факти под правната норма, ще бъдат възприети от съда или е въпрос на установените по делото факти и на прилагане на относимата правна норма.

Що се отнася до довода на касатора за неизпълнение на задължението на съда да извърши преценка на основанията по чл. 146 АПК следва да се посочи, че съдът е изпълнил задължението си по чл. 168, ал. 1 АПК изключително прецизно като е извършил задълбочен анализ на всяко от основанията по чл. 146 АПК. Основание по основание съдът педантично е проверил и изложил подробни мотиви за всяко от изискванията, като отделно от това е изложил и подробно мотиви за всеки от доводите на касатора, в т. ч. и такива като липсата на териториална компетентност на органа издал акта – началникът на Районно управление Крумовград, при положение, че административното нарушение е извършено на територията на гр. Крумовград.

С оглед на горното доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила са неоснователни.

1. По пороците нарушение на материалния закон и необоснованост:

Касаторът излага три довода в подкрепа на твърдяните два порока.

а) По нарушението на чл. 40, ал. 1 и 3 и чл. 42, т. 7 ЗАНН:

Касаторът счита обжалваното решение за необосновано и неправилно поради нарушение на чл. 40, ал. 1 и 3 и чл. 42, т. 7 ЗАНН. Сочените от касатора разпоредби регламентират условията за съставяне на акта за установяване на административно нарушение и неговото задължително съдържание. Вярно е, както твърди касаторът, че сочените разпоредби използват множествено число по отношение на субекта "свидетел". Но използваната от законодателя множествена форма на съществителното "свидетел" не може да обоснове извод за нередовност на съставянето на акта за установяване на административно нарушение поради подписването му от един свидетел в процесната хипотеза.

Разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ЗАНН сочи, че актът за установяване на административно нарушение се съставя в присъствието на нарушителя и свидетелите, които са присъствали при извършване или установяване на нарушението. Безспорно е, че със съставянето на акта за установяване на административно нарушение се поставя началото на административнонаказателното производство, а с оглед на качеството на акта на официален свидетелстващ документ той е и доказателствен факт в производството по прилагане на принудителна административна мярка. Поради тази изключително важна функция на акта законодателят, като гаранция за обективност на установяването, е поставил изискване това да става в присъствието на свидетели.

Свидетелите, видно от разпоредбата, могат да бъдат както такива на осъществяването на самото административно нарушение, т. е. очевидци, така и такива, които са свидетели на неговото установяване, т. е. които не са очевидци на неговото извършване, а на неговото разкриване като нямат непосредствени лични впечатления от извършването му. Многообразието на административните нарушения и начинът на тяхното извършване не позволяват винаги и задължително нарушенията да бъдат осъществени в присъствието на не по-малко от двама свидетели. Едно такова изискване е лишено не само от правна, но и от най-елементарна житейска логика, тъй като би значело за административно нарушение да се признава само това нарушение, което е осъществено в присъствието най-малко на двама свидетели. Употребеното в чл. 40, ал. 1 ЗАНН множественото число на думата "свидетели" е относимо към установените в разпоредбата две категории свидетели – очевидци на нарушението и очевидци на неговото установяване. Тогава, когато има очевидци на нарушението именно те се вписват като свидетели в акта. Колко на брой са тези очевидци е въпрос на конкретните време, място и начин на извършване на нарушението – може да има един свидетел, но може да има и няколко. Тогава, когато няма очевидци на нарушението, за свидетели се вписват лицата, които са присъствали при неговото установяване. Колко на брой са тези лица е въпрос на конкретните време, място и начин на установяване (разкриване) на административното нарушение – може да бъде един свидетел, но могат да бъдат и повече от един.

Само тогава, когато няма свидетели, присъствали при извършването или при установяването на нарушението, законът изисква актът за установяване на административно нарушение да бъде съставен в присъствието на двама други свидетели – чл. 40, ал. 3 ЗАНН. Това са свидетели единствено на съставянето на акта.

Сравнението на разпоредбите на алинея 1 и 3 на чл. 40 ЗАНН ясно показва различните изисквания, които законодателят поставя към съставянето на акта за установяване на административно нарушение тогава, когато има свидетел на извършването или на установяването (разкриването) на нарушението и тогава, когато няма нито един от двата вида свидетели.

Що се отнася до разпоредбата на чл. 42, т. 7 ЗАНН тя визира изискването за посочване на индивидуализиращите данни на свидетелите като използва множествено число с оглед на различните видове свидетели, които могат да бъдат гарант за обективност при съставянето на акта – тези по алинея 1 (двата вида) или тези по алинея 3 на чл. 40 ЗАНН.

В случая административното нарушение – управление на моторно превозно средства с концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда, е установено (разкрито) от полицейския орган в присъствието на един свидетел като той е и очевидец на нарушението. С оглед на това вписаният в акта за установяване на административно нарушение свидетел е такъв по чл. 40, ал. 1 ЗАНН – свидетел на извършването и на установяването на нарушението. В случая не е налице хипотезата на алинея 3 на чл. 40 ЗАНН – да липсват свидетели на извършването или на установяването на нарушението, за да е необходимо актът да бъда съставен в присъствието на други двама свидетели. Съгласно изричната разпоредба на чл. 189, ал. 3 ЗДвП свидетел по акта може да бъде и служебно лице, какъвто в случая е свидетелят по акта.

Видно от изложеното доводът на касатора за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон е неоснователен. Актът за установяване на административно нарушение е съставен редовно, при спазване на изискванията на чл. 40, ал. 1 и чл. 43, т. 7 ЗАНН и при неприложимост на разпоредбата на чл. 40, ал. 3 ЗАНН, поради което и с оглед както на качеството на акта на официален удостоверителен документ, така и с оглед на изричната разпоредба на чл. 189, ал. 2 ЗДвП установените в него факти и обстоятелства до доказване на противното са надлежно установени. Противното не е установено от касатора в хода на съдебното производство, а и не се твърди от него нито в първоинстанционното, нито в касационното производство.

б) По противоречието между установеното съдържание на алкохол в кръвта:

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно и необосновано, тъй като съдът не е отчел същественото противоречие при извършване на теста за алкохол в кръвта с техническо средство и кръвната проба, извършена при посещение в медицинското заведение, което пораждало основателни съмнения за изправността на техническото средство и за правилното вземане и съхраняване на кръвната проба. Видно от доказателствата по делото в 3, 35 часа с техническо средство на касатора е установено съдържание на алкохол в кръвта 1, 21 на хиляда. В 6, 20 часа – крайният срок, до който касаторът е следвало да даде кръв за медицинско изследване, тъй като талонът за медицинско изследване е издаден в 4, 20 часа, установеното съдържание на алкохол в кръвта е 1, 13 на хиляда.

Не е необходимо човек да има медицинско образование, за да знае, че с времето концентрацията на алкохол в кръвта намалява. И опитът е достатъчен за придобиването на това знание. В случая, между установяването на концентрацията на алкохол в кръвта с техническо средство и с медицинско изследване са минали два часа, факт, който обективно е в състояние да се отрази на нивото на концентрация на алкохол в кръвта.

Следва да се посочи, че в хода на съдебното дирене в първоинстанционното съдебно производство касаторът не е оспорил нито резултата, получен чрез техническо средство, нито този – получен чрез медицинско изследване. По делото са представени доказателства за годността на техническото средство, както и протоколът за резултатите от медицинското изследване. Единствено в пледоарията защитникът на касатора е посочил, че органът не е "преодолял" тези различия. Управлението на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда е релевантният факт за прилагане на принудителната административна мярка. Дали концентрацията на алкохол в кръвта е 1, 21 на хиляда или 1, 13 на хиляда има значение за отговорността на касатора – административнонаказателна или наказателна, тъй като управляването на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 1, 2 на хиляда, т. е. и с 1, 21 на хиляда, осъществява фактическия състав на престъплението по чл. 343б, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК).

За целите на принудителната мярка всяка стойност над 0, 5 на хиляда е достатъчна, за да обоснове осъществяване на материалноправната предпоставка за нейното прилагане. Именно поради това и съдът сочи, че органът е следвало да съобрази разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП и да посочи в акта си установената чрез медицинското изследване концентрация на алкохол в кръвта, но посочването в акта на концентрацията, установена с техническо средство – при установените стойности, е без правно значение, тъй като и двете стойности са над 0, 5 на хиляда.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради неотчитане от съда на установените чрез двата способа различни стойности на концентрацията на алкохол в кръвта са неоснователни, а и ирелевантни.

в) По неотчитане на противоречието с целта на закона:

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, защото съдът не е отчел противоречието на принудителната мярка с целта на закона. Основният довод на касатора за тази твърдяна неправилност на обжалваното решение е неотчитането от съда на нередността на акта за установяване на административно нарушение. Видно от изложеното досежно твърдяното нарушение на чл. 40, ал. 1 и 3 и чл. 42, т. 7 ЗАНН този довод на касатора е изцяло неоснователен. В случая административното нарушение е надлежно установено, което прави принудителната мярка законосъобразна по основание, тъй като не съдът, а законодателят е предвидил точно тази форма на държавна принуда при осъществено нарушение на забраната по чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП. Що се отнася до времетраенето на мярката, той е определен от самия законодател и не подлежи на преценка от органа и от съда.

С оглед на горното и този довод на касатора за неправилност на съдебното решение е неоснователен.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост са неоснователни. Решението е правилно, а при извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебно проверка за неговата валидност и допустимост съдът констатира, че то е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд