Решение № 5519 от 28.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3706/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на Е. Н. П., Т. И. П. и М. И. П. против решение 625 от 20.01.2025 г. по адм. дело 195/2024 г. на Административен съд Пловдив, с което са отхвърлени подадените от тримата касатори жалби против заповед РД- 09-1740/21.12.2023 г., издадена от кмета на община Марица. Касационните жалбоподатели поддържат, че решението на първоинстанционния съд е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Молят да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповедта на кмета на община Марица да бъде отменена. Претендират и направените съдебни разноски пред двете съдебни инстанции. Ответникът кмет на община Марица" оспорва касационните жалби и моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Претендира направените по делото разноски и прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбите и данните по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страни, за които оспореният съдебен акт е неблагоприятен, поради което са допустими. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни по следните съображения: Решението на Административен съд- Пловдив е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган и в съответствие с изискванията за форма. Допуснатите несъответствия и неточности в текста на заповедта не са съществени и не са основание за отмяна на административния акт, тъй като не се отразяват на индивидуализацията на строежа и не променят смисъла на направеното от административния орган волеизявление. Изводът на първоинстанционния съд за отсъствие на съществени нарушения на административнопроизводствените правила също следва да бъде споделен. Оспорената заповед е издадена след съставен по реда на чл. 223, ал. 2 ЗУТ констативен акт 11 от 23.11.2023 г., с който е установен строеж, извършен без необходимите строителни книжа. Актът е съобщен на заинтересуваните лица, като им е осигурена възможност да представят възражения. Такива са постъпили от тримата жалбоподатели на 04.12.2023 г. и са обсъдени от административния орган в издадената заповед. По този начин на заинтересуваните лица е осигурена възможност за участие в административното производство, правото на защита на оспорващите не е нарушено, а доводите на касаторите в обратен смисъл са неоснователни. Заключението на решаващия съд за издаване на оспорената заповед при наличие на материалноправните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, също е законосъобразно и се обосновава от събраните доказателства. Съгласно посочената разпоредба незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на строежа са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е селскостопанска сграда за животни, находяща се в УПИ IV-81, кв. 92 по плана на [населено място]. Строежът представлява едноетажна паянтова сграда с дървена конструкция с размери 5,10 м. / 5,00 и височина около 2,30м. във високата част и 1,75 м. в ниската. Покривът представлява дървена обшивка, покрита с ламарина. Строежът е разположен на регулационната линия със съседния УПИ III от изток. Описаният в заповедта и установен на място обект представлява постройка на допълващото застрояване. Същият е от шеста категория и е изграден през 1993г. (в този смисъл са твърденията на жалбоподателите в представеното възражение вх. 94-00-2803/ 04.12.2023г.) без разрешение за строеж. При тези факти административният съд правилно приема, че описаният в заповедта за премахване обект представляват строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Същият е от шеста категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 6 във вр. с чл. 147, ал. 1, т. 1 ЗУТ и представлява постройка на допълващото застрояване за чието изграждане е необходимо издаване на разрешение за строеж. В случая такова разрешение не е издадено, поради което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ строежът е незаконен. Изводът, че нареденият за премахване строеж не отговаря на условията за търпимост също е правилен. Съображенията на административния съд следва да бъдат допълнени като се посочи, че с оглед времето на извършване на строителството, строежът попада в хипотезата на § 16, ал. 2от ПР на ЗУТ. Анализът на цитираната разпоредба налага заключението, че строежът не е търпим, тъй като е изграден в нарушение на действалите по време на извършването му, а и по сега действащите правила и нормативи (чл. 55 ЗТСУ (отм.) и чл. 125, ал. 2 от отменената Наредба 5 за правила и норми за териториално и селищно устройство (обн. ДВ бр. 69/ 1977г.), а също и в противоречие с чл. 41, ал. 1 и ал. 2 и чл. 42, ал. 2 ЗУТ. Освен това липсват твърдения и доказателства строежът да е деклариран пред одобряващите органи в сроковете по § 16, ал. 2от ПР на ЗУТ, каквото кумулативно изискване поставя разпоредбата. Дори да се приеме, че строежът е изграден през периода 1970-1971г., в какъвто смисъл са показанията на свид. С., то изводът, че строежът не е търпим остава непроменен. В този случай е приложима разпоредбата на § 16 ал. 1 от ПР на ЗУТ, според която не подлежат на премахване строежите, които са били допустими по действалите към момента на извършването им, както и по сега действащите, подробни устройствени планове и правила и нормативи по устройство на територията. В случая строежът не е допустим по сега действащите правила и нормативи, както се посочи по-горе, а също и по правилата и нормативите, действащи по време на извършването му, тъй като е разположен на вътрешната регулационна линия и не покрива калканен зид на заварена постройка от същия вид в съседния имот, каквото изискване поставя разпоредбата на чл. 77, ал. 3 от Строителните правила и норми за изграждане на населени места, действали през периода. Възражението на касаторите, че постройката към момента на построяването й е покривала плътна ограда, е неоснователно, тъй като представеният протокол за строителна линя и ниво от 1963г. не установява изграждане на плътна ограда. Квалифицирането на строежа като незаконен в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ и обстоятелството, че същият не е търпим, са достатъчно основание за неговото премахване и обосновават законосъобразността на издадената заповед. Касационният довод за допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила също е неоснователен. Решението е постановено след обсъждане на събраните по делото доказателства и на релевантните за спора факти и обстоятелства, включително на заключението на вещото лице по изслушаната съдебно - техническа експертиза. Заключението на експерта правилно е кредитирано от съдебния състав, тъй като не е оспорено и не се опровергава от останалия доказателствен материал. Съдебният акт е със съдържанието по чл. 172а, ал. 2 АПК и в него са изложени мотиви, обосноваващи направените от съда изводи по тълкуването и прилагането на закона. По тези съображения настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение. Съдебният акт е постановен в съответствие с материалния закон, при спазване на съдопроизводствените правила и е обоснован, поради което следва да бъде оставен в сила. С оглед изложеното, направеното искане и доказателствата за действително направени разходи по водене на делото пред настоящата инстанция, касационните жалбоподатели следва да заплатят на община Марица, в чиято структура е административният орган, сумата 1500.00 лв. разноски по делото, представляващи възнаграждение за адвокат. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,