Решение № 14390 от 30.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 6722/2009 г.

Решение № 14390 от 30.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 6722/2009 г., III о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на кмета на община Варна, подадена чрез процесуален представител, против Решение № 298 от 26.02.2009 г., постановено по административно дело № 167 по описа за 2008 година на Административен съд - Варна, ХV състав. Релевира оплакване по всички касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за неправилност, поради което моли за неговата отмяна. Ответникът по касационната жалба - Политическа партия "Политическо движение социалдемократи" - гр. Варна, чрез представител Бранимир Балачев оспорва същата като неоснователна и моли решението да се остави в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно заключение за основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд - Варна е било образувано по жалбата на политическа партия "Политическо движение социалдемократи" чрез представителя й за гр. Варна Бранимир Балачев против Заповед № 4365 от 20.12.2007 г. на кмета на Община Варна, с която на основание чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА, чл. 15, ал. 4 от ЗОбС, чл. 38 и чл. 42, ал. 1 и ал. 4 от НРПУРОИ, чл. 31 и чл. 32, ал. З от ЗПП, във връзка с писмо № РД-7-9200/665/03.12.2007 г. от Сметна палата и предвид обстоятелството, че наемателят системно не плаща наемната цена в срок, е прекратено наемното правоотношение между община Варна и Политическо движение "социалдемократи", възникнало въз основа на два договора, касаещи две отдадени помещения - частна общинска собственост: Договор за наем № Д-6-9200/487 (от 17.05.2006 г.) със съответния анекс (и Договор за наем № Д-5-9200/454) от 30.05.2005 г. С решението си първоинстанционният съд е отменил заповедта като е приел, че е незаконосъобразна, тъй като са допуснати редица съществени нарушения на административно-производствените правила по смисъла на чл. 146, т. 3 АПК, а именно - неизпълнение от административния орган на задължението по чл. 26 от АПК да уведоми адресата за издаването на индивидуалния административен акт, а от друга страна - че заповедта е незаконосъобразна поради липсата на мотиви - фактически основания, които обезпечават законосъобразността й - непосочване на каквито и да било събрани доказателства, предвид разпоредбата на чл. 15, ал. 4 от ЗОбС, при каквото основание органът е приел, че издава заповедта, на практика липсват Така постановеното решение е правилно като краен резултат. Съдът не е следвало да се ограничава с обсъждане само на две от основанията по чл. 146 АПК, а въз основа на представените и събрани доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания в съответствие с чл. 168, ал. 1, във връзка с чл. 146 от АПК като се има предвид, че по делото е била изяснена в пълнота фактическата обстановка. Независимо от констатираното, неправилни са изводите на първоинстанционния съд за допуснатото съществено нарушение на административно-производствените правила по чл. 26 АПК. За започналото административно производство адресатът на акта е уведомен, но заповедта е издадена преди да е изтекъл срока за възражения. Дори и да се приеме за допуснато, подобно нарушение на административнопроизводственото правило по чл. 26, ал. 1 от АПК е несъществено, т. к. се касае до пропуск, опорочаващ процедурата, но не и съдържанието на акта, поради което не съставлява отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК. В разглеждания случай административният орган е извършил всички процесуални действия, съставляващи нормативно регламентираното производство по издаване на оспорената заповед. Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 144 от АПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания. В съдебното производство жалбоподателят не е установил, че твърдяното нарушение е съществено, а именно че е повлияло или е могло да повлияе върху съдържанието на акта, т. е. недопускането на което е можело да доведе до друго разрешение на поставения пред административния орган въпрос. В този ред не е ангажирал и насрещни доказателства, че в съответствие със закона - ЗОС, ЗПП и договорите за наем с общината системно заплаща наемната цена, което обстоятелство е релевантно за правилното решаване на спора. Следователно липсата на уведомяване по чл. 26, ал. 1 от АПК за започване на административното производство не се отразило на крайния резултат на спора. Като основание за издаване на оспорената заповед е посочено "системно не плаща наемната цена в срок". Съгласно раздел III т. 1 на договора за наем между страните - л. 14 от делото, наемната цена са плаща от 1-во до 10-то число на текущия месец. Спрямо фактите по делото е установено, че системно ( повече от два пъти) наемателя не е заплащал в посочения срок (т. нар. "закъсняло плащане") на наемната цена. Съдът въпреки, че е установил закъснелите плащания на наемната цена, обосновано е преценил че не са налице фактически основания за издаване на заповедта. Въпреки това е правилен и извода на съда относно допуснато нарушение на формата на административния акт относно липсата на мотиви и в частност на фактически основания за издаването й. В нея не са посочени конкретни дати или периоди спрямо които да се провери материалната й законосъобразност. Неприложима е хипотезата, когато мотивите на административния акт могат и да се съдържат в други документи, защото те трябва да изхождат от помощен или подчинен на издателя на акта орган. Кмета се е позовал в заповедта единствено на писмо от Сметната палата, която определено не му е помощен или подчинен орган. Това писмо може сама да иницира започване на производството по издаване на заповедта, но не може да послужи като фактическо основание в мотивите й като краен акт. В случаите по чл. 15, ал. 4 ЗОС, към които се отнася конкретният казус, предвид бланкетния характер на разпоредбата, посочена като правно основание, от чието наличие се извежда упражненото субективно материално право, е било необходимо органът да изложи и фактическите обстоятелства, които е квалифицирал като материалноправни предпоставки, субсумирани в цитирания законов текст. При липсата на фактически основания, изложени в заповедта, не може да бъде извършена преценка на законосъобразността на упражненото право на едностранно прекратяване на наемното правоотношение. Излагането на релевантните факти и обстоятелства от органа е следвало да бъде извършено при издаване на административния акт, т. к. посочването им едва в съдебно заседание е свързано с възможност за подмяна на съображенията, мотивирали преценката на органа, което е недопустимо. Мотивите на издателя на административния акт, с оглед на които се извършва упражнявания от съда контрол, не могат да бъдат замествани от твърдения на страните, следователно изискването за мотивиране при прилагане на бланкетна правна норма е условие за неговата законосъобразност, т. к. само тогава е възможна ефективна защита на страните в административното производство и упражняването на контрол от страна на съда. Не е допустимо преценяването на законосъобразността на акта от гледище на други фактически и правни основания извън тези, които е посочил издаващият го орган, както и излагане на мотиви от съда по един немотивиран от административния орган акт. Правораздавателният контрол цели обезпечаване на субективните права и интереси на адресата на акта като властническо волеизявление, и при въведените доводи за неговата материална незаконосъобразност, поради неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните норми на ЗОС, се налага проверка на фактическите и правни основания за неговото издаване, с оглед решаването с пряко обвързващ материално-правен ефект на административноправния спор, свързан с действието му. Тъй като административното правоотношение се индивидуализира освен със съдържанието и страните си, и с правопораждащия го юридически факт, непосочването на фактически основания в акта в конкретната хипотеза не позволява да бъде идентифицирана волята на административния орган относно упражненото субективно потестативно право, както и да бъде извършена последваща проверка за съществуването му, т. е. проверка за материалната законосъобразност на акта. Ето защо изводът на първоинстанционния съд, че административният орган не е доказал законосъобразността на правните си действия, обективирани в акта е правилен и следва да бъде споделен. При неоснователността на касационните оплаквания решението следва да остане в сила, воден от което и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение