Решение № 5522 от 19.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7700/2012 г.

Решение № 5522 от 19.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7700/2012 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на адв. Георги Янков, в качеството му на процесуален представител на Михаил Георгиев Михайлов, едноличен търговец с фирма ЕТ "МГМ-Михаел-Михаил Михайлов", срещу решение № 681 от 13.03.2012 г. по адм. дело № 3071 по описа за 2011 г. на административния съд - Варна. С него е отхвърлена жалбата на ревизираното лице срещу ревизионен акт № 031100945 от 20.04.2011 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден в обжалваната част с решение № 399 от 22.07.2011 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна. С него на търговеца е определено задължение за данък върху добавената стойност в общ размер от 121 299.47 лв. и лихва за забава в размер на 32 162.39 лв. за данъчни периоди от ревизиран период 15.06.2007 г. - 26.05.2010 г., като жалбата е насочена към решението само в частта, с която е отхвърлена жалбата относно определено задължение за ДДС в размер на 84 271.89 лв. и лихва за забава в размер на 20 752.75 лв. за ревизиран период 19.12.2007 г. - 31.12.2009 г. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение в посочената част, поради нарушаване на материалния и процесуалния закони, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, както и присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по касационната жалба - директорът на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна не ангажира становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Административният съд - Варна е бил сезиран с жалба срещу ревизионен акт № 031100945 от 20.04.2011 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден в обжалваната част с решение № 399 от 22.07.2011 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна. С него на ревизираното лице е определено задължение за данък върху добавената стойност в общ размер от 121 299.47 лв. и лихва за забава в размер на 32 162.39 лв. за данъчни периоди от ревизиран период 15.06.2007 г. - 26.05.2010 г. Задължението е определено на основание чл. 102, ал. 3, т. 1 от ЗДДС, а именно в случаите когато лицето е било длъжно, но не е подало заявление за регистрация в срок, същото дължи данък за извършените от него облагаеми доставки и облагаеми вътреобщностни придобивания за периода от изтичането на срока за подаване на заявлението до датата, на която е регистрирано от органа по приходите. В хода на административното производство е прието, че срокът тече от 15.06.2007 г., когато е изтекъл срока за подаване на заявление до 12.05.2010 г., когато е подадено заявление за регистрация. От фактическа страна е установено, че ревизираното лице, едноличен търговец с посочената фирма, е било дерегистрирано, на основание чл. 116, ал. 2, б. "г" от ЗДДС (отм.), като на основание чл. 96, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДС, в сила от 1.01.2007 г., във връзка с ал. 8 от същата разпоредба, за същото е възникнало задължение за регистрация по ЗДДС, което то не е изпълнило. Определена е данъчната основа на извършените от лицето облагаеми доставки в размер на реализираните обороти по ЕКАФП, за които данъкът е определен по реда на чл. 67, ал. 2 от ЗДДС. В мотивите на съдебния акт фактическата обстановка по спора е правилно установена, обсъдени са приложените правни разпоредби, събраните по делото доказателства, включително заключението по съдебно-счетоводната експертиза и възраженията на жалбоподателя, като е обоснован извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт в посочената и потвърдена при административното обжалване част. Съдът е отграничил и основният спорен момент по делото, а именно дали правилно е приложена разпоредбата на чл. 102, ал. 3, т. 1 от ЗДДС, като е изложил подробни съображения и конкретно е обсъдил аргумента на процесуалния представител на ревизираното лице. Същият се поддържа и в касационната жалба и се свежда да застъпване на тезата, че данък върху добавената стойност не се дължи тогава, когато данъчният субект е в обективна невъзможност да се регистрира, а такава е налице в хипотезата на чл. 176а, ал. 1 от ЗДДС, дори и в двете редакции на разпоредбата (ДВ, бр. 108/2007 г., в сила от 19.12.2007 г. и ДВ, бр. 95/2009 г., в сила от 1.01.2010 г.). Според касатора това е съобразено от решаващия административен орган в решение № 399 от 22.07.2011 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна, с което е отменен процесния ревизионен акт относно задължение за ДДС за времето от 27.05.2010 г. до 31.08.2010 г. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено. Съгласно чл. 102, ал. 3, т. 1 от ЗДДС, в приложимата редакция, случаите когато лицето е било длъжно, но не е подало заявление за регистрация в срок, същото дължи данък за извършените от него облагаеми доставки и облагаеми вътреобщностни придобивания за периода от изтичането на срока за подаване на заявлението до датата, на която е регистрирано от органа по приходите. По делото е било безспорно установено, че едноличният търговец е бил дерегистриран на основание чл. 116, ал. 2, б. "г" от ЗДДС (отм.), поради което следва да бъдат преценявани предпоставките по чл. 96, ал. 1 от ЗДДС, във връзка с ал. 8 от същата норма, за да бъде осъществена регистрация и респ. да бъде реализирано облагане с ДДС по реда на чл. 102, ал. 3 от ЗДДС, имащо санкционен характер. По делото се установява, че същите тези материалноправни предпоставки за регистрация са били налице и за едноличния търговец е възникнало задължение да подаде заявление за регистрация към 31.05.2007 г., като срокът за изпълнение на това задължение е изтекъл на 14.06.2007 г. Не може да бъде застъпено становището на касатора, че търговецът не може да бъде задължен да подаде декларация за времето от 19.12.2007 г., от която дата е в сила създадената нова разпоредба на чл. 176а, ал. 1 от ЗДДС (създадена с § 23 от ЗИДЗДДС) до 1.01.2010 г., от когато влиза в сила друга редакция на същата норма (с § 43 от ЗИДЗДДС), именно поради действието на тази разпоредба с императивен характер и която го възпрепятства, поради което и обжалва съдебното решение в тази част относно определеното задължение за ДДС за този период от 19.12.2007 г. до 31.12.2009 г. Съгласно тази разпоредба компетентният орган по приходите отказва (може да откаже - според последващата редакция) регистрация на лице, което не е предоставило в указания срок обезпечение в пари, в държавни цени книжа или в безусловна и неотменяема банкова гаранция за срок от една година и за което са налице данни, че по отношение на един или няколко от собствениците, управителите, прокуристите, мажоритарните съдружници или акционерите му са налице конкретно визирани в т. 1, т. 2 и т. 3 от разпоредбата обстоятелства. Посочената норма на чл. 176а, ал. 1 от ЗДДС се намира в глава двадесет и пета "Правомощия на органите по приходите и предотвратяване на данъчни измами" от закона и урежда процедурата и предпоставките за реализирането за регистрация от компетентния орган в случаите, когато може да бъде осъществено обезпечаване, като последното се налага при констатиране на изрично и конкретно посочените обстоятелства в нея, които са такива свързани с възможността и задължението на приходната администрация да противодейства на злоупотребите с ДДС. Същата не може да бъде основание за неприлагане на чл. 102, ал. 3, т. 1 от ЗДДС от приходния орган, когато е налице основанието за това, респ. когато данъчнозадълженото лице не е изпълнило задължението си по чл. 96, ал. 1, след като е отпаднала и пречката затова по ал. 8 от същата разпоредба, само и защото е уредена друга възможност за същия този приходен орган да откаже регистрация при други основания и друг ред затова. Правилно съдът е приел, че съществуването на разпоредбата на чл. 176а, ал. 1 от ЗДДС не може да освободи ревизираното лице от задължението му за регистрация и при неизпълнение на същото, то да не бъде санкционирано. Освен изложеното следва да се има предвид, че отмяната на процесния ревизионен акт от решаващия административен орган при обжалването по административен ред, е за времето от 27.05.2007 г. до 24.08.2010 г., понеже едноличният търговец, който е ревизираното лице е подавал заявления за регистрация на 12.05.2010 г., като е постановен отказ затова, на 14.07.2010 г., като отново е постановен отказ затова, а по повод заявлението от 13.08.2010 г. е постановен акт за регистрация по ЗДДС и за посоченото време не е реализирана хипотезата на чл. 102, ал. 3 от ЗДДС, а именно да не е подавало заявление за регистрация, за което е било длъжно. Решаващият административен орган не се е аргументирал с чл. 176а от ЗДДС и само съществуването на такава разпоредба, без да се извършва позоваване от страна на административния орган в обсъжданото административно производство, чиито акт е бил предмет на първоинстанционен съдебен контрол не се явява оправдано. Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора съдебни разноски не се дължат на касатора. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение