Решение № 11191 от 4.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 358/2021 г.

Производството е по реда на чл.237 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане на Х. Хасан, понастоящем в затвора в [населено място], за отмяна на решение 674 от 21.12.2017 г., постановено по адм. дело 423/2017 г. от Административен съд Пазарджик, оставено в сила с решение 10170/02.07.2019 г. по адм. дело 3923/2018 г. от тричленен състав на Върховния административен съд, трето отделение. Като правно основание на искането за отмяна е посочен чл.239, т.4 от АПК. Молителят твърди, че решението, чиято отмяна се иска противоречи на решение 638 от 12.03.2020 г. по адм. дело 3436/2019 г. на Административен съд Пловдив, потвърдено с решение 1929/29.10.2020 г., постановено по адм. дело 1572/2020 г. на Административен съд Пловдив, доколкото с него по различен начин е бил разрешен идентичен случай. Иска влезлите в сила съдебни решения да бъдат отменени на посоченото основание. Ответникът по искането за отмяна Главна дирекция Изпълнение на наказанията (ГДИН), представлявано от упълномощения представител юрисконсулт М. Василева в писмен отговор и в съдебно заседание оспорва искането като неоснователно. Претендира присъждане на разноски. Настоящият петчленен състав на Върховния административен съд, първа колегия, намира искането за отмяна като подадено от надлежна страна и в срока по чл.240 от АПК за процесуално допустимо. Разгледано по същество, искането за отмяна е неоснователно. С решение 674 от 21.12.2017 г. по адм.дело 423/2017 г. на Административен съд Пазарджик е отхвърлен иск, предявен от Х. Хасан, срещу ГДИН за заплащане на обезщетение в размер на 500 000 лв. за претърпени неимуществени вреди за престоя му в Затвора в [населено място] в периода 23.04.2016 г. - 26.04.2016 г., ведно със законната лихва считано от 23.04.2016 г. Това решение е оставено в сила с решение 10170 от 02.07.2019 г. по адм. дело 3923/2018 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, трето отделение. Съгласно чл.239, т.4 от АПК влязлото в законна сила решение подлежи на отмяна когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което противоречи на решението, чиято отмяна се иска. В искането се твърди, че между същите страни, за същото искане и на същото основание има постановено друго влязло в сила съдебно решение, което противоречи на решението, чиято отмяна се иска. Като такова се сочи решение 638 от 12.03.2020 г., постановено по адм. дело 3436/2019 г. от Административен съд Пловдив, по което ГДИН е осъдена да заплати на Х. Хасан обезщетение в размер на 500 лв., както и законната лихва върху сумата от 100 лв., считано от 28.10.2017 г. до окончателното й изплащане и законната лихва върху сумата от 400 лв., считано от 28.11.2017 г. до окончателното й изплащане, като в останалата му част до пълния му претендиран размер от 3 000 000 лв. искът е отхвърлен. Това решение е потвърдено с решение 1929 от 29.10.2020 г. на тричленен състав на Пловдивския административен съд, постановено по адм. дело 1572/2020 г. Към тълкуването на разпоредбата на чл.239, т.4 от АПК намира приложение Тълкувателно решение 6 от 25.11.2010 г. на ОСК на ВАС по т. д. 4/2010 г. Според него разпоредбата на чл.239, т.4 от АПК не намира приложение при искане за отмяна на противоречиви влезли в сила решения, с които съдът се е произнесъл по жалби срещу различни административни актове, постановени по идентични случаи. Това Тълкувателно решение е задължително за съдилищата според чл.130, ал.2 от Закона за съдебната власт. Тълкуването на нормата на чл.239, т.4 от АПК е в смисъл, че за да е налице това основание за отмяна, следва да е налице пълен идентитет едни и същи страни, едно и също искане и едно и също основание. В случая такъв пълен идентитет не е налице. Предявените от Х. Хасан искове, решенията по които молителят твърди, че изпълняват хипотезата на чл.239, т.4 от АПК, касаят различни периоди от време. Искът, по който е образувано адм. дело 423/2017 г. на Административен съд Пазарджик е за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 500 000 лв., причинени на Х. Хасан като лице лишено от свобода, по време на престоя му в килия [номер] в Затвора в [населено място] в периода от 23.04.0016 г. до 26.04.2016 г., които вреди са резултат от нарушения на чл.3 от ЗИНЗС. Искът, по който е образувано адм. дело 3436/2019 г. по описа на Административен съд Пловдив,се отнася за периода от 25.10.2017 г. до 27.10.2017 г. и за периода от 22.11.2017 г. до 27.11.2017 г., през които периоди ищецът е бил настанен в 127-мо спално помещение, и за които е претендирал обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 000 лв. При това следва да бъде отчетено, че всяко производство си има специфика, която е строго индивидуална страни, предмет, основание, фактически обстоятелства, времеви период, за който се претендира обезщетението, наличието на предпоставките за уважаване на иска и т.н. Това, че се касае за еднотипни искови производства за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от липсата на условия за пребиваване в [номер] спално помещение на Затвора в [населено място], не създава еднаквост на фактическите обстоятелства по отделните дела. Не може да се търси еднозначност по отношение на доказването на наличието на предпоставките на приложимите законови разпоредби. Поради това и не може да се приеме, че в случая е налице идентичност между двете искови производства, завършили с различни като съдържание решения. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице основанието за отмяна по чл.239, т.4 от АПК. Направеното от Х. Хасан искане за отмяна на влезлите в законна сила решение 674 от 21.12.2017 г., постановено по адм. дело 423/2017 г. от Административен съд Пазарджик и решение 10170/02.07.2019 г. по адм. дело 3923/2018 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, трето отделение, се явява неоснователно и като такова следва да бъде отхвърлено. При този изход на спора молителят следва да бъде осъден да заплати на ГДИН разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено според чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към която препраща чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.37, ал.1 ЗПП. По изложените мотиви и на основание чл.244, ал.1 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия,