Решение № 173 от 29.08.2011 г. на ВКС по н. д. № 20/2011 г.

Решение № 173 от 29.08.2011 г. на ВКС по н. д. № 20/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Даниела Атанасова Касационното производството е образувано по жалба на адв. Д., защитник на подсъдимия К. К., срещу въззивно решение № 320 от 8.12.2010 г. на Апелативен съд - Велико Търново, постановено по внохд. № 323/10 г. Постъпило е допълнение към жалбата по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК. В жалбата се изтъква касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, а именно нарушение на материалния закон. Искането е за отмяна на атакувания акт и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП, моли жалбата да бъде оставена без уважение. Счита, че въззивният съд служебно е проверил присъдата на първата инстанция и подробно е отговорил на всички доводи, включително касаещи авторството на деянието. Намира за установено е, че нанесеният удар с нож, ако е попаднал в областта на шията, би довел до по-тежки последици. Във връзка с наказанието изразява становище, че същото е справедливо отмерено. Частният обвинител и граждански ищец Д. Й., редовно призован не се явява. Не се явява и повереникът му, също редовно призован. Адвокат Й., защитник на подсъдимия пледира за уважаване на касационната жалба, като искането му е за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Твърди, че трудно може да се обоснове опит за убийство, като липсват доказателства и за хулигански подбуди. Заявява, че между подсъдимия и пострадалия е имало свада, при която подсъдимият е използвал по-опасно оръжие. Подсъдимият К. се присъединява към становището на защитата си, като моли за намаляване размера на наказанието. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 115 от 14.09.2010 г., постановена по нохд. № 48/10 г., ОС - Велико Търново е признал подсъдимия К. В. К. за виновен в това, че на 20.08.2009 г. в [населено място], като непълнолетен, но могъл да разбира свойството и значението на извършеното, както и да ръководи постъпките си, по хулигански подбуди, направил опит умишлено да умъртви Д. Й. Т., като опитът останал недовършен по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 11, вр. чл. 115 , вр. чл. 18 , вр. чл. 63, ал. 2, т. 1 от НК и чл. 54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от пет години, при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Подсъдимият К. е бил осъден да заплати на гражданския ищец Д. Т. сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, дължимата държавна такса и деловодните разноски. С решение № 320 от 8.12.2010 г., постановено по внохд. № 323/10 г., Апелативен съд - Велико Търново е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда в гражданско-осъдителната й част, като е намалил размера на присъденото обезщетение от 20 000 лева на 15 000 лева, коригирана е и дължимата държавна такса. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Възразява се във връзка с допуснато нарушение на материалния закон, което се свърза с неправилна правна квалификация на деянието, реализирано от подсъдимия. Позоваването е, че става въпрос за причиняване на телесни повреди, а не опит за убийство. По делото е безспорно установено, че на пострадалия са били причинени прободни рани на лявото рамо и дясното бедро, и порезна рана в основата на първия пръст на лявата ръка. Тези травми покриват медико-биологичните характеристики на две леки и една средна телесна повреда. Независимо от характера на уврежданията, тезата на защитата не може да бъде възприета за правилна. За да се прецени дали е осъществен съставът на инкриминираното обвинение - опит за убийство или е налице телесна повреда е необходимо да се установи дали е могло да настъпи смърт от съответните наранявания и да се изясни въпросът за субективната страна на деянието, която при опита за убийство може да бъде само пряк умисъл. Правилно е принципното разбиране, застъпено в жалбата, че за формата на вината изводи се правят не само от последвалите обяснения на подсъдимия, а от конкретните и обективни действия, осъществени по време на извършване на деянието. Във връзка с изложеното дотук, конкретиката на казуса сочи, че подсъдимият е нанесъл няколко удара, насочени в шията, рамото, гърдите, като същите не попаднали в съответните области поради защитни действия от страна на пострадалия. Също така, първоначално преди ударите подсъдимият е опрял ножа в шията на пострадалия. Това, че не са засегнати жизнено важни органи, като са причинени две леки и средна телесна повреди, не означава автоматично, че се изключва опита за убийство. Мястото на травматичните увреждания и техния характер не могат да бъдат разгледани изолирано, а трябва да бъдат прецени с оглед на конкретната ситуация. В случая подсъдимият е бил седнал на предната дясна седалка на автомобила, а пострадалият изправен. Ситуацията е била динамична, тъй като двамата не са били в статично положение. Подсъдимият се е отбранявал, както твърди в показанията си, а също така е предприел движения, за да вземе бухалката от задната седалка на автомобила. Всичко това обяснява причините, поради които ударите не са попаднали в местата, към които са били насочени. Причиняването на леки и средна телесна повреди в съответните области на тялото е само резултат от движенията и действията по защита на пострадалия. Ето защо, не може да се приеме, че става въпрос за причиняване на телесни увреждания. Събраните доказателства, преценени в тяхната съвкупност сочат на умисъл да убийство, което е останало във фазата на опита. Не може да се възприеме тезата на защитата, че става въпрос за рани, получени при спречкването между подсъдимия и пострадалия, при което пострадалият е бил въоръжен с бухалка. Цитираните свидетели в действителност установяват, че са възприели подсъдимия и пострадалия извън автомобила да държат бухалката и да се борят. Това не промяна горните изводи, тъй като по несъмнен начин, от показанията на пострадалия и съпругата му, тези на работещите в бензиностанцията, както и видеозаписа се установява, че при борбата, когато вече пострадалият е бил извън колата не са били нанасяни удари с нож от подсъдимия. Горните доказателствени източници категорично доказват, че нараняванията на пострадалия са били причинени докато той е бил седнал в автомобила. Твърденията, че не са обсъдени разликите в показанията на свидетелите Т. както и тези, че в обжалваното решение съдът се позовава единствено на свидетелите, които обосновават обвинителната теза са доводи по съществото си за процесуални нарушения, каквито възражения не се правят с жалбата. Независимо от това, следва да се отбележи, че въззивното решение отговаря на изискванията на чл. 339 от НПК, като съдът освен оценка на доказателствената дейност на първата инстанция е направил самостоятелен анализ на всички доказателства. Твърдението, че неизяснено е останало противоречието дали пострадалият и съпругата му, са си сменяли местата в автомобила, е невярно, тъй като по категоричен начин е доказано, че по време на инцидента пострадалият е седял на предната дясна седалка, а дали е имало смяна преди това е факт, който е ирелевантен. Подробно и аргументирано, въззивният съд е обсъдил квалифициращият признак на деянието, а именно извършено по хулигански подбуди (л. 10 - 11 от въззивното решение). Тълкуването на правната норма, направено в контекста на установените факти по делото е вярно и почива на правилното разбиране, застъпено в теорията и практиката по отношение на това кога едно убийство е съпроводено с хулигански подбуди. Изцяло се възприема становището на въззивния съда, поради което не се налага да бъде преповтаряно. С жалбата не се правят оплаквания за явна несправедливост, поради което доводите за завишен размер на присъденото обезщетение, направени в допълнението към жалбата не могат да бъдат предмет на обсъждане. Предвид всичко гореизложено, касационната инстанция намира, че атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение,