Решение № 12336 от 14.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7022/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 36 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Образувано е по оспорване на А. Б. М. от гр. София, чрез адв. К. Арнаудов, на решения от протокол 22 от дистанционното заседание проведено чрез видеоконферентна връзка на 05.06.2024 г. на Прокурорската колегия, която на основание на § 23, ал. 2 от Преходни и заключителни разпоредби на Закон за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ПЗР на ЗИД на КРБ), изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, а именно: по т. 2.1., с което приема за сведение молбата от А. Б. М., с вх. ВПС-8042/05.06.2024 г., с която оттегля молбата си с вх. ВПС-7807 от 17.05.2024 г., по т. 2.2., с което отменя, на основание чл. 99, т. 2 АПК, решението на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет по протокол 49 от 22.12.2023 г., по т. 1.3., с което на основание чл. 50, ал. 1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), А. Б. М. е възстановен на заеманата преди избора длъжност следовател в Следствения отдел в Софийска градска прокуратура, с ранг следовател в Националната следствена служба , с основно месечно трудово възнаграждение, съгласно Таблица 1 на ВСС за определяне на максималните основни месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи, считано от датата на встъпване в длъжност на новоизбраните членове на Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС), по т. 2.3., с което не възстановява, на основание чл. 132а, ал. 4, изр. второ от Конституцията на Република България, А. Б. М. - инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет (до 17.05.2024 г.), на длъжност следовател в Следствения отдел в Софийска градска прокуратура, тъй като не са изминали две години от приключване на мандата му като инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет, считано от 17.05.2024 г., както и поради това, че същият не спазва в цялост изискванията, регламентирани в Кодекса за етично поведение на българските прокурори и следователи и не притежава в пълнота необходимите нравствени качества, за да бъде възстановен на длъжност следовател в Следствения отдел в Софийска градска прокуратура. Жалбоподателят поддържа, че съобразно предвиденото в чл. 21, ал. 5 АПК решенията по т.т. 15.1., 15.2. и 15.3. по т. 15 от дневния ред на проведеното на 22.05.2024 г. заседание на Прокурорската колегия, изпълняваща функциите на Висш прокурорски съвет, обективирани в протокол 20, не са индивидуални административни актове и спрямо тях следва да бъде осъществен единствено инцидентен съдебен контрол. По-конкретно, с решението по т. 15.1. от протокол 20/22.05.2024 г., Прокурорската колегия, изпълняваща функциите на Висш прокурорски съвет е възобновила на основание чл. 99, т. 2 АПК, административното производство по молба с вх. ВСС-15705 от 21.12.2023 г. от А. Б. М. - инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет, с искане за възстановяване на длъжност следовател в Следствения отдел на Софийска градска прокуратура, на основание чл. 50, ал. 1 ЗСВ, считано от датата на встъпване в длъжност на новоизбраните членове на Инспектората към Висшия съдебен съвет, поради отправено от страната по производството искане. С решението по т. 15.2. от протокол 20/22.05.2024 г., Прокурорската колегия, изпълняваща функциите на Висш прокурорски съвет, изпраща доклада от административния ръководител на Районна прокуратура - Враца, постъпил чрез изпълняващия функциите главен прокурор , с peг. ВПС-7797/16.05.2024 г. и извлечение от протокол 8/20.05.2024 г. на Комисията по професионална етика към Прокурорската колегия, ведно с приетото становище относно притежаваните нравствени качества от А. Б. М. - инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет (до 17.05.2024 г.), по повод молба за възстановяване на длъжност следовател в Следствения отдел в СГП. С решението по т. 15.3. от протокол 20/22.05.2024 г., Прокурорската колегия, изпълняваща функциите на Висш прокурорски съвет, е поканен А. Б. М. за следващото заседание на Прокурорската колегия, което ще се проведе на 29 май 2024 г. от 11 часа, за изразяване на становище. С жалбата и уточнение, направено от А.М. в открито съдебно заседание по делото на 26.09.2024 г. евентуално се иска решенията по т.т. 15.1., 15.2. и 15.3. по т. 15 от дневния ред на проведеното на 22.05.2024 г. заседание на Прокурорската колегия, изпълняваща функциите на Висш прокурорски съвет, да бъдат отменени като незаконосъобразни. По същество жалбоподателят релевира възражения за незаконосъобразност на решенията по т.т. 2.1., 2.2. и 2.3., защото с молба вх. ВПС-8042/05.06.2024 г. и преди датата на постановяването им, оттеглил валидно предходната си молба с вх. ВПС-7807/17.05.2024 г. Счита, че в тази хипотеза приложение следва да намери разпоредбата на чл. 103, ал. 4 АПК. Прокурорската колегия, изпълняваща функциите на Висш прокурорски съвет, незаконосъобразно с решение 2.1. по Протокол 22/05.06.2024 г. е приела молбата за оттегляне - за сведение. В допълнение посочва, че решението по т. 2.2. от протокол 22/05.06.2024 г. е постановено в недопустимо административно производство, за което органът-издател е валидно десезиран и на база незаконосъобразно решение за възобновяване на административното производство. Моли съдът да отмени и обжалваните решения по т.т. 2.1., 2.2. и 2.3. по т. 2 от дневния ред от проведеното на 5 юни 2024 г. заседание на Прокурорската колегия, която на основание § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ (обн. ДВ, бр. 106/22.12.2023 г.), изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, за което заседание е съставен протокол 22, евентуално да отмени приетите решения по т.т. 15.1, 15.2. и 15.3. по т. 15 от дневния ред на проведеното на 22.05.2024 г. заседание на Прокурорската колегия, изпълняваща функциите на Висш прокурорски съвет, обективирани в протокол 20. Ответникът Прокурорска колегия на Висш съдебен съвет в писмен отговор по делото изразява становище за неоснователност на първоинстанционната жалба, поради което моли да бъде отхвърлена. Върховният административен съд, шесто отделение, като прецени доказателствата по делото, оплакванията и становищата на страните, в изпълнение на нормата на чл. 168 от АПК, приема за установено следното: Първоинстанционната жалба е подадена в срока по чл. 36, ал. 1 ЗСВ от надлежна страна, срещу акт, който подлежи на съдебен контрол по АПК и е процесуално допустима по отношение на решения по т.2.2. и т.2.3. от протокол 22 от дистанционното заседание проведено чрез видеоконферентна връзка на 05.06.2024 г. на Прокурорската колегия, която на основание на §23, ал. 2 от Преходни и заключителни разпоредби на Закон за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ПЗР на ЗИД на КРБ), изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет. За да се произнесе по същество на правния спор по отношение на така цитираните решения по т.2.2. и т.2.3., настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа страна следното: С молба до главния прокурор на Република България с рег. ВСС-3204/18.03.2020 г. и на основание чл. 132а, ал. 3 от Конституцията на Република България, жалбоподателят в качеството си на инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет е поискал да бъде възстановен на заеманата преди избора му длъжност с една степен по-висока от заеманата преди избора, а именно в Националната следствена служба, като моли молбата му да бъде уважена, считано от датата на напускането му като инспектор в ИВСС. С решение по т.1.3. от дистанционното заседание чрез видеоконферентна връзка на Прокурорската колегия на Висш съдебен съвет, проведено на 22.12.2023 г. и съгласно негова молба с вх. ВСС-15705/22.12.2023 г. се възстановява на основание чл. 50, ал.1 ЗСВ А. Б. М. на заеманата преди избора длъжност следовател в Следствен отдел в СГП с ранг следовател в НСлС , считано от датата на встъпване в длъжност на новоизбраните членове на Инспектората към Висшия съдебен съвет. Решението е прието със седем гласа за на членовете на ПК на ВСС, не е обжалвано и е влязло в сила. Установява се от писмо на ИВСС към ВСС рег. ВПО-7804/17.05.2024 г., адресирано до представляващия ПК на ВСС, че инспектор А. М. е подал до Народното събрание на 17.05.2024 г. уведомление за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение с Инспектората, както и заявление до главния инспектор на ИВСС за прекратяване на служебното му правоотношение. На това основание със Заповед ЗЧР-3/17.05.2024 г. и съобразно чл. 60 ЗСВ, чл. 132а, ал. 3 от Конституцията на Република България, поради изтеклия мандат, и подадено заявление от А. М. от 17.05.2024 г., главният инспектор на ИВСС към ВСС е обявил за прекратено трудовото правоотношение с А. Б. М., възникнало съгласно споразумение по чл. 107 от КТ 115/14.03.2016 г., считано от 17.05.2024 г. От приложеното по делото писмо с вх. ВПС-7797/16.05.2024 г. до членовете на Прокурорската колегия на ВСС от и.ф. главен прокурор - Б. С., ведно с доклад от административния ръководител - районен прокурор на Районна прокуратура Враца, се установява, че на 15.05.2024 г. е възникнал инцидент с участието на А. М.-инспектор в Инспектората към ВСС. Срещу лицето е било образувано досъдебно производство 3387/2024 г. по описа на РС -Враца. Касае се за извършени от него непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като лицето отправяло обидни думи към персонала на ресторанта в хотел Хемус в гр. Враца. С молба от 17.05.2024 г. (приложена на л. 67 от делото) жалбоподателят М. е сезирал членовете на Прокурорската колегия, която на основание на § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, с искане да бъде възстановен на заеманата преди избора му за инспектор в ИВСС длъжност, а именно: следовател в Следствен отдел на Софийска градска прокуратура с ранг Следовател в НСлС , считано от датата на прекратяване на трудовото му правоотношение с ИВВС. По повод на тази молба по делото е прието като писмено доказателство становище на Комисия по професионална етика към ПК, която на основание на §23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, относно притежаваните нравствени качества на А. М. за възстановяване на посочената от него длъжност. Комисията след като е разгледала представените по преписката доказателства доклад на административния ръководител на РП Враца, е заключила, че с поведението си по време на изпълнение на служебните си задължения, А.М., е нарушил принципите за безпристрастност, вежливост, толерантност, почтеност, благоприличие, регламентирани в Кодекса за етичното поведение на българските прокурори и следователи, като е уронил престижа на съдебната власт. По тази причина е прието и решение на комисията, съгласно което А. М. не притежава в пълнота необходимите нравствени качества, за да бъде възстановен на длъжността следовател в Следствения отдел на СГП. Проектът на становището е обсъден на заседание на Комисията за професионална етика към Прокурорска колегия, която на основание на §23, ал.2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, като становището следва да се изпрати на Комисията по атестиране и конкурси към СГП. На свое заседание, проведено на 21.05.2024 г., Комисията за професионална етика към ПК на ВСС е приела решение по т.15.1. и във връзка с молбата на А.М. инспектор в Инспектората към ВСС, за възстановяване на длъжност следовател . Съгласно решението си Комисията е решила да предложи на ПК, която на основание на § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, да възобнови на основание чл. 99, т. 2 АПК административното производство. По т.15.2. Комисията е приела решение, с което да предложи на ПК, която на основание на § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, на осн. чл. 99, т. 2 АПК да отмени решението на ПК на ВСС, по протокол 49/21.12.2023 г., по т.1.3., с което на основание чл. 50, ал.1 ЗСВ М. е възстановен на заеманата преди избора длъжност - следовател в Следствения отдел на СГП. По т. 15.3. Комисията предлага на Прокурорската колегия да не възстанови на основание чл. 132а, ал. 4, изречение второ Конституцията на Република България, А. М. инспектор в ИВСС до 17.05.2024 г. на заеманата длъжност следовател . По подробно изложени в представеното по делото извлечение от протокол 7/21.05.2024 г. от заседание на Комисията по атестирането и конкурсите към ПК на ВСС мотиви, свързани с оценка на морално-етичните правила на жалбоподателя е прието, че същият има поведение несъвместимо с професионалното поведение на кандидата за магистрат. С решение по т. 2.1., прието на заседание на ПК, която на основание на § 23, ал.2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, проведено на 29.05.2024 г., обективирано в протокол от заседанието на колегията от същата дата, е отложено разглеждането на точката за следващото заседание на ПК на ВСС. По т. 2.2. е прието решенията на ПК по т.15, ведно с описаните документи, повторно да се изпратят на А.М. на посочения от него адрес, за запознаване. Видно от писмо на л. 37 от делото, изх. ВПС-7807/29.05.2024 г. жалбоподателят е получил лично уведомлението за приетите решения на ПК на ВСС на дата 31.05.2024 г. С молба вх. ВПС-8042/05.06.2024 г. по описа на регистратурата на ПК на ВСС, жалбоподателят А. М. е заявил, че оттегля молбата си от 17.05.2024 г. до ПК на ВСС, въз основа, на което е възобновено на основание чл. 99, ал. 2 АПК производството по влязлото в сила решение по т.1.3. от протокол 49 от заседанието на ПК на ВСС, проведено на 22.12.2023 г. По делото е представен препис извлечение от пълен стенографски протокол 22 от дистанционното заседание чрез видеоконферентна връзка на ПК, която на основание § 23, ал.2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, проведено на 05.06.2024 г., с решението по т. 2, ведно с резултати от гласуването. С решението по т.2.1. от посоченото заседание на ПК се приема за сведение молбата с вх. ВПС-8042/05.06.2024 г. по описа на регистратурата на ПК на ВСС подадена от А.М.. С решението по т.2.2. се отменя на основание чл. 99, ал. 2 АПК решението на ПК, която на основание на § 23, ал.2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет по протокол 49/22.12.2023 г. по т.1.3., с което на основание чл. 50, ал.1 ЗСВ А. Б. М. е възстановен на заеманата преди избора длъжност следовател в Следствен отдел на Софийска градска прокуратура с ранг следовател в Национална следствена служба , с основно месечно възнаграждение, съгласно Таблица 1 на ВСС за определяне на максималните основни месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи, считано от датата на встъпване в длъжност на новоизбраните членове на Инспектората към ВСС. По т.2.3. е прието решение от ПК, която на основание на § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, с което не възстановява на основание чл. 132а, ал. 4, изр. второ от Конституцията на Република България, А. Б. М.-инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет (до 17.05.2024 г.), на длъжност следовател в Следствен отдел на Софийска градска прокуратура, тъй като не са изминали две години от приключване на мандата му като инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет, считано от 17.05.2024 г., както и поради това, че същият не спазва в цялост изискванията, регламентирани в Кодекса за етично поведение на българските прокурори и следователи и не притежава в пълнота необходимите нравствени качества, за да бъде възстановен на длъжност следовател в Следствен отдел на Софийска градска прокуратура. Върховен административен съд, шесто отделение, като взе предвид жалбата, оспорените актове, доказателствата по делото и нормативната уредба, относима към спора, приема следното от правна страна: По решението по т. 2.2. на Прокурорската колегия, която на основание на § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, обективирано в протокол 22/05.06.2024.: Оспореното в настоящия случай решение е взето от компетентен орган, в изпълнение на законоустановените му правомощия, след като с нарочен административен акт решение по т.15.1. от протокол 20/22.05.2024 г. на ПК на ВСС е възобновено административното производство на основание чл. 99, т. 2 АПК, касаещо жалбоподателя М.. В настоящия случай изискването за законосъобразност е спазено, тъй като административният акт е издаден в границите на компетентността на органа и съобразно с целта, за която тази компетентност му е предоставена, спазена е предвидената в закона форма, решението е прието при законоустановения кворум и мнозинство, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, решението е съобразено с материалноправните разпоредби, тъй като искането е преценено като основателно. Решението по т.2.2. е взето в хипотезата на чл. 99 и сл. АПК. Съгласно чл. 99 АПК влязъл в сила индивидуален или общ административен акт, който не е бил оспорен пред съда, може да бъде отменен или изменен от непосредствено по-горестоящия административен орган, а ако актът не е подлежал на оспорване по административен ред - от органа, който го е издал на основания изчерпателно посочени от законодателя. Основанието по чл. 99, т. 2 АПК е, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за издаването на акта, които при решаването на въпроса от административния орган не са могли да бъдат известни на страната в административното производство.Според разпоредбата на чл.100 АПК в случаите по чл. 99, т. 2 - 7 АПК възобновяването на административното производство се извършва и по искане на страна в производството, каквото и искане е отправено до ПК на ВСС от страна на А.М. с молбата от 17.05.2024 г. По делото се установи, че жалбоподателят М. е сезирал органа, който е издал решението по т.1.3., с което на основание чл. 50, ал.1 ЗСВ е възстановен на заеманата преди избора длъжност, а именно следовател в Следствения отдел на Софийска градска прокуратура. В случая административният орган, издал решението, чиято отмяна се иска, е преценил, че то е подадено в срока по чл. 102, ал. 2 АПК. В хипотезата на чл. 99, т. 2 АПК новите обстоятелства следва да не са съществували към датата на постановяване на отменения акт. Във връзка с материалните предпоставки на възникване на основанието по чл. 99, т. 2 АПК следва да бъде посочено, че новите обстоятелства са свързани с етичното поведение на А. М. в качеството му на инспектор в ИВСС след дата 22.12.2023 г. и са обективирани в обобщен доклад, както и становище на Комисията по професионална етика към ПК на ВСС, касателно негови непристойни действия на 15.05.2024 г. в хотел Хемус, гр. Враца. Данните по делото безпротиворечиво сочат, че случаят попада именно в хипотезата на възобновяване по чл. 99, т. 2 АПК. В Прокурорската колегия е постъпило и писмо от изпълняващия функциите главен прокурор с вх. ВПС-7797/16.05.2024 г. с приложен доклад от административния ръководител на Районна прокуратура - Враца по повод възникнал на 15.05.2024 г. инцидент с участието на А. М., в качеството му на инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет. Комисията по професионална етика към Прокурорската колегия при разглеждането на доклада от К. К. - административен ръководител на Районна прокуратура - Враца е обсъдила подробно всички, съдържащи се в него данни и с решение по протокол 8 от 20.05.2024 г., т. 1 е приела становище относно притежаваните от А. Б. М. качества, в което категоричният извод е, че същият не спазва в цялост изискванията, регламентирани в Кодекса за етично поведение на българските прокурори и следователи и не притежава в пълнота необходимите нравствени качества, за да бъде възстановен на длъжността следовател в Следствения отдел в Софийска градска прокуратура. Предвид изложеното Комисията по атестирането и конкурсите към ПК на ВСС е извършила анализ на посочените документи, законовите норми, които уреждат изискванията към лицата, които следва да заемат магистратска длъжност, както и кадровото дело на г-н М.. А. М. е завършил висше образование по специалност Право през 1995 г. в Софийски университет Свети Климент Охридски и придобива юридическа правоспособност с протокол от 05.07.1996 г. Започва кариерата си като следовател в Столична следствена служба на 30.07.1996 г., която длъжност изпълнява до 16.01.2008 г когато е назначен за инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет. След изтичане на мандата му, същият встъпва в длъжност следовател в Следствения отдел в Софийска градска прокуратура на 19.01.2012 г. С решение на Висшия съдебен съвет по протокол 13/10.03.2016 г. на основание чл. 160 ЗСВ във вр. с чл. 47, ал. 2 ЗСВ е освободен от заеманата длъжност следовател , считано от датата на встъпване в длъжност инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет - 14.03.2016 г., която длъжност изпълнява към момента извършаването на плановата проверка на Районна прокуратура - Враца. А. М. на 22.12.2023 г. депозира молба до ПК на ВСС, по която Колегията се произнася с решение по протокол 49/22.12.2023 г., т. 1.3. за възстановяване на заеманата преди избора длъжност - следовател в Следствения отдел в Софийска градска прокуратура, считано от датата на встъпване в длъжност на новоизбраните членове на Инспектората към Висшия съдебен съвет. За ПК на ВСС възниква задължение да се произнесе по последното (актуално) волеизявление на А. М. към момента на заседанието. Мотивите на ПК на ВСС за приемане на оспореното решение по т.2.2. се съдържат в предхождащата гласуването документация -становища на КАК към и КПЕ към ПК на ВСС и предложения на членове на ВСС, което обуславя извод, че оспореното решение е прието при спазване на нормативните изисквания (в подобен смисъл е Решение 3663 от 15.03.2011 г. по адм. д. 7081/2010 г. на ВАС, 5-членен състав), както и че при приемането му е съобразена волята на А. М. относно магистратският му статут и депозираната молба с вх. ВПС-8042/ 05.06.2024 г. до ПК на ВСС, с която се оттегля молба с вх. ВПС-7807 от 17.05.2024 г., с която е изразено желание за възстановяване на заеманата преди избора му длъжност, а именно следовател към СО в Софийска градска прокуратура (в този смисъл са и съдебните актове по адм. дело 6876/ 2023 г. на ВАС и адм. дело 6925/ 2023 г. на ВАС). Фактическите основания за постановяването на оспорения акт на ПК на ВСС могат да бъдат изведени именно от тях, което от своя страна позволява да бъде идентифицирана волята на колегията, както и да бъде извършена последваща проверка за материалната законосъобразност на акта. Обжалваното решение е израз на свободната воля и преценка на решаващия орган, основана на субективното възприятие на всеки от членовете на органа, участвал в приемането на това решение. Това именно възприятие обуславя свободата в избора на колективния орган. Следователно, не е налице хипотезата на чл. 103, ал. 4 АПК в какъвто смисъл са изложените доводи от А. М. в първоинстанционната жалба. Без правно значение е последващото оттегляне на молбата му за възобновяване на административното производство по чл. 99 и сл. АПК и то няма правопораждащи последици за правото, което претендира. С подадената молба от М. от дата 17.05.2024 г. по чл. 99, т.2 АПК е настъпила и правната последица от нея, а именно да се възобнови административното производство, което административният орган ПК на ВСС, е сторил, като е приел решение по т.15.1. от протокол 20/22.05.2024 г. В случая не се касае и за оттегляне в хипотезата на чл. 155 АПК, защото производството е по възобновяване на влязъл в сила административен акт по чл. 99 и сл. АПК, което е извънреден способ и касае акт, който обаче не е бил оспорен пред съда. Направената преценка за качествата на жалбоподателя в производството по възобновяване с оглед етичното му поведение е във връзка с приетото решение по чл. 50, ал.1 ЗСВ и отлагателното условие, под което то е прието от кадровия орган. Макар в административното производство по издаване на решение по т.2.2. от протокол 22/05.06.2024 г. на ПК на ВСС да е направена преценка на нравствените и морално-етичните качества на лицето, то тя е свързана с оглед на длъжността, която заема към този момент-инспектор в ИВСС към ВСС, и която предстои да заеме в хипотезата на чл. 50 ЗСВ следовател в Следствения отдел в СГП. Гарантираната възможност за възстановяване на длъжност в системата на съдебната власт за членове на Инспектората с изтекъл мандат, които преди това са били магистрати, е водено от стремеж за привличането в състава на Инспектората на мотивирани и висококвалифицирани юристи, и в частност съдии, прокурори и следователи. Оспореното решение не касае ангажиране на дисциплинарна отговорност на лицето с обсъждане на неговите морално-етични качества, а до преценяване на тези обстоятелства в светлината на основанието за отмяна на влезлия в сила индивидуален административен акт по чл. 99, т. 2 АПК. Още повече, че чл. 162, т. 3 (изм. - ДВ, бр. 33 от 2009 г., изм. - ДВ, бр. 1 от 2011 г., в сила от 04.01.2011 г., изм. - ДВ, бр. 84 от 2023 г.) ЗСВ изрично предвижда кандидатът за магистрат да притежава необходимите нравствени и професионални качества, съответстващи на Кодекса за етично поведение на българските съдии, съответно Кодекса за етично поведение на българските прокурори и следователи. Последно цитираната норма е приложима за жалбоподателя, защото ПК на ВСС вече е приела решение той да бъде възстановен на заеманата длъжност следовател , но под отлагателно условие. От друга страна, доколкото към дата 15.05.2024 г. А.М. е бил все още инспектор в ИВСС, то проявеното от него поведение е било в противоречие с етичното изпълнение на задълженията при осъществяване на инспекционната дейност, която следва да осигурява обективност, безпристрастност и независимост на магистратите. В този смисъл задължението за професионалната добросъвестност на членовете на Инспектората при независимото осъществяване на техните правомощия е конкретен израз на изискуемите нравствени качества. Тези задължения следват за българските инспектори в ИВСС към ВСС въз основа на Европейска харта за професионална етика на националните инспекционни органи, членове на мрежата на европейските служби за съдебна инспекция (приета на проведеното на 25.06.2021 г. Общо събрание на RESIJ), която е в сила и за Инспектората към ВСС, както и е публикувана на Интернет страницата на ИВСС. Съобразявайки изключителния му характер, като засягащо стабилитета на акта и неговия конкретен предмет административният орган е издал решението по т.2.2. при точно прилагане на закона чл. 99, т. 2 АПК. Сред нормативните изисквания за заемане на длъжностите главен инспектор и инспектор по правило присъства изискването за притежаване на високи професионални и нравствени качества и значителен професионален стаж. Този статус на инспекторите предполага значителен опит в отстояване на независимост при упражняване на професията и висока степен на професионална отговорност. Изискуемите професионални и нравствени качества са мерило за личната способност на членовете на Инспектората да действат по съвест и убеждение и да осъществяват независимо правомощията си, без да се поддават на въздействия. В своята практика Конституционният съд поддържа, че добросъвестността на органите на власт, в т.ч. и на съдебната власт, трябва да се предполага (Решение 5 от 2003 г. по к.д. 5/2003 г., Решение 1 от 2005 г. по к.д. 8/2004 г., Решение 10 от 2011 г. по к.д. 6/2011 г., Решение 6 от 2018 г. по к.д. 10/2017 г., Решение 17 от 2018 г. по к.д. 9/2018 г., Решение 15 от 2020 г. по к.д. 4/2020 г. и др.). В Решение 1 от 2005 г. по к.д. 8/2004 г. съдът намира за неприемлива конструкция, при която съществува хипотетичната възможност орган на съдебната власт да е недобросъвестен. Този стандарт за добросъвестност е присъщ на цялата дейност на органите на съдебната власт, в т.ч. и на Инспектората, и се проявява при осъществяване на техните правомощия. При преценката за законосъобразност на решението по т. 2.3. на Прокурорската колегия, която на основание на § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, обективирано в протокол 22/05.06.2024 г., на основание чл. 168, ал. 1 АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК. В изпълнение на това свое задължение настоящият съдебен състав намира, че оспореното решение е действителен административен акт, издаден от компетентен орган, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в нарушение на изискването за форма и на материалния закон. С решение по т.2.3. Прокурорската колегия, която на основание на § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, обективирано в протокол 22/05.06.2024 г., не възстановява, на основание чл. 132а, ал. 4, изр. второ от Конституцията на Република България, А. Б. М. - инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет (до 17.05.2024 г.), на длъжност следовател в Следствения отдел в Софийска градска прокуратура, тъй като не са изминали две години от приключване на мандата му като инспектор в Инспектората към Висшия съдебен съвет, считано от 17.05.2024 г., както и поради това, че същият не спазва в цялост изискванията, регламентирани в Кодекса за етично поведение на българските прокурори и следователи и не притежава в пълнота необходимите нравствени качества, за да бъде възстановен на длъжност следовател в Следствения отдел в Софийска градска прокуратура. Следва да се посочи, че с изменението на чл. 132а. (Нов - ДВ, бр. 12 от 2007 г.) от Конституцията на Република България към Висшия съдебен съвет се създава Инспекторат, който се състои от главен инспектор и десет инспектори. Разпоредбата на чл. 132а, ал. 4, изр. второ (Изм. - ДВ, бр. 106 от 2023 г.) от Конституцията е въведена с § 19 ЗИД на Конституцията и съдържа забрана за главния инспектор и инспекторите след изтичане на мандатите им да заемат длъжностите съдия, прокурор или следовател в продължение на две години, като им се дава право да се пенсионират по ред, определен в закон. Разпоредбата на чл. 132а, ал.4, изр. второ от Конституцията на Република България е посочена като правно основание на решението по т.2.3. на Прокурорската колегия, която на основание на § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, обективирано в протокол 22/05.06.2024 г. Тази норма е била действащо материално право към датата на приемането на оспореното решение на ПК. С Решение 13 от 26 юли 2024 г. по к. д. 1 от 2024 г. (обн. ДВ. бр. 66 от 6 август 2024 г.), Конституционният съд на Република България е обявил за противоконституционна като невалидна, разпоредбата на чл. 132а, ал. 4, изречение второ от Конституцията на Република България. В мотивите на така посоченото решение на Конституционния съд се приема, че съгласно неговата практика Конституцията чрез чл. 132а, ал. 10 предоставя на законодателя правомощието да уреди условията и реда за избирането и освобождаването на главния инспектор и на инспекторите. Обществените отношения, свързани с правния статус на главния инспектор и на инспекторите с изтекъл или прекратен на основание подадена оставка мандат, нямат разгърната конституционна уредба. По силата на изричното конституционно възлагане регламентирането на техния статус е от изключителната компетентност на обикновено Народно събрание (Решение 10 от 2011 г. по к.д. 6/2011 г. и Решение 6 от 2021 г. по к.д. 15/2020 г.). Поддържа се в същото решение, и че учредителната власт е предвидила изрично в Конституцията, че условията и редът за осъществяване на отговорността на съдиите, прокурорите и следователите се уреждат със закон (чл. 133). След като Великото Народно събрание е възприело този ред, няма никакво съмнение, че и статусът на този орган, който проверява дейността на органите на съдебната власт - Инспекторатът, уреден на конституционно ниво - не може да бъде противоконституционен, още по-малко да засегне формата на държавно управление, за да е от компетенцията на Велико Народно събрание (Решение 8 от 2006 г. по к.д. 7/2006 г.). Поради това Конституционният съд достига до извод, че промяната в чл. 132а, ал. 4 от Конституцията не попада в предметния обхват на чл. 158, т. 3 и може да бъде извършена от Народното събрание. С оглед на тези съображения проверката за конституционност на последно посочената разпоредба, е необходимо да бъде сведена до преценка на съответствието ѝ с основните принципи, върху които е изграден действащият конституционен модел на държавата, и в частност спазването на правата на личността. Обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 132а, ал.4, изр. второ от Конституцията на Република България, явяваща се правно основание за издаване на индивидуалния административен акт, следва да се разгледа в светлината на чл. 142, ал.1 АПК. От една страна, съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, а от друга - правният ефект за спорните правоотношения по делото, с оглед на решението на Конституционния съд по к.д. 1 от 2024 г., зависи от неговия предмет. Неразривната връзка между основните принципи на Конституцията за правовата държава и върховенството на Конституцията от една страна, и конституционното правосъдие от друга, изисква да се тълкуват разпоредбите на Конституцията (чл.151, във връзка с чл. 150, ал. 2) и Закона за конституционния съд (чл.14, ал.6 и чл. 22, ал.2-4), отнасящи се до силата на решенията на КС, обявяващи закон за противоконституционен, не изолирано, а в светлината на тези основни принципи, така, че тяхното спазване да бъде обезпечено. Във връзка с действието на решението на Конституционния съд относно осъществилите се вече юридически факти, на базата на обявения за противоконституционен текст, следва да се разясни действителният смисъл разпоредбите на чл. 151, ал. 2 от Конституцията и чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд, като се даде тълкуване дали действието занапред на решението на Конституционния съд позволява на съдилищата да прилагат противоконституционна правна норма за развили се преди това правоотношения, дали и в кои случаи и спрямо кои правни субекти такова приложение е възможно. Такива подробни разяснения се съдържат в Решение 3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд по конституционно дело 5/2019 г.(обн., ДВ, бр. 42 от 12.05.2020 г.). Според това решение тълкуването на чл. 151, ал. 2 от Конституцията трябва да се основе на универсалния конституционен принцип на правовата държава, чието ядро е върховенството на Конституцията. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Основния закон Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. Съществените елементи на правовата държава са отричане на абсолютната власт в държавата, признаване на господството на правото, инкорпориращо най-висшите цивилизационни ценности, гаранции и закрила на личната и политическата свобода чрез разделяне, ограничаване и балансиране при упражняването на държавната власт, както и съдебен контрол. Съдържанието на конституционния принцип на правовата държава се формира от съчетаването на двата елемента - формалния, включващ правната сигурност, и материалния, обхващащ материалната справедливост, който е вътрешно присъща негова характеристика. За да защити конституционния ред, Конституцията на Република България е създала отделен и независим държавен орган, който е компетентен да установи с общозадължителна сила противоречието на закон с принципите, ценностите и разпоредбите на Конституцията и по този начин да гарантира върховенството на Конституцията в правната система. Конституционният съд не може да изпълни това свое предназначение, ако се допусне решенията на Конституционния съд за противоконституционност на актове на Народното събрание и на президента да имат единствено характер на декларация без правни последици. Разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията дава предимство на правната сигурност, като възприема правилото за действието занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е смекчено в Закона за Конституционен съд, който изисква възникналите правни последици от противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е постановил (чл. 22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат баланс между повелята за правна сигурност и правната справедливост. 3а да се постигне и правната справедливост обаче, Народното събрание трябва да изпълни задължението си да уреди възникналите от прилагането на противоконституционната правна норма правни последици. Правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред, не е абсолютно и от него има изключения, които могат да се обосноват с цялостната конституционноправна уредба. От значение за действието на решението на Конституционния съд спрямо заварените правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства е тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод. Разпоредбата задължава ВКС и ВАС да спрат производството по делото и да внесат въпроса в Конституционния съд, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и Конституцията. Нормата цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нито един закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията. Противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост (материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията) означава, че конституционна ценност представлява не толкова постановяването на самото решение от съд, а по-скоро постановяването на справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която е утвърдена в Конституцията и се защитава и закриля от нея. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на Конституцията, да не бъде приложен, да не възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат нарушени правата на личността. С Решение 3 от 28.04.2020 г. по к. д. 5/2019 г. Конституционният съд постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Съдът излага мотиви, че "не се прилага" означава, че този закон фактически (макар и да не е отменен) не е част от приложимото право и няма правна сила. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1, че никой закон не може да противоречи на Конституцията, ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право. Позовавайки се на Решение 13 от 26 юли 2024 г. по к. д. 1 от 2024 г. (обн. ДВ. бр. 66 от 6 август 2024 г.) на Конституционния съд на Република България, в частта, с която с него се обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 132а, ал.4, изречение второ (Изм. - ДВ, бр. 106 от 2023 г.) от Конституцията на Република България, настоящият съдебен състав приема, че при прогласена противоконституционност на атакувана конституционна разпоредба, след влизане в сила на решението на Конституционния съд, тя става неприложима, тъй като "по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства (каквото е и настоящото), противоконституционният закон не се прилага" (точка втора от Решение 3 от 2020 г. по к. д. 5/2019 г.). В тези случаи съдът решава спора, позовавайки се пряко на Конституцията, когато това е възможно, както и чрез аналогия на закона и аналогия на правото." (Решение 3 от 2020 г. по конст.дело 5/2019 г.). Обратното би обезсмислило спирането на производството, но това, което е по-важно - би означавало, че съдилищата не зачитат решението на Конституционния съд, следователно и върховенството на самата Конституция. Върховенството на Конституцията и нейната пряка приложимост са принципите, които обвързват и задължават съдилищата да не приложат чл. 142, ал. 1 АПК в случаите, в които материалният закон, който е действал към момента на издаването на административния акт и който е предмет на спора пред съда, е обявен за противоконституционен, докато процесът е висящ и е бил спрян до произнасянето на Конституционния съд. Затова при преценка на законосъобразност на решението по т.2.3. на ПК на ВСС следва да се споделят мотивите на Решение 4 от 14 май 2020 г. по к. д. 9 от 2019 г. на Конституционния съд. С оглед на изложените доводи и съображения съдът намира, че към датата на издаване на административния акт разпоредбата на чл. 132а, ал.4, изр. второ от Конституцията е действащо право и съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието с материалния закон се преценява към този момент, но предвид действието на Решение 13 от 26 юли 2024 г. по к. д. 1 от 2024 г. (обн. ДВ. бр. 66 от 6 август 2024 г.) на Конституционният съд, с влизането му в сила е налице ново правно положение, което съдът, пред когото спорът е висящ, е длъжен да зачете. Оспореният административен акт се явява незаконосъобразен, като издаден на обявено за противоконституционно материалноправно основание чл. 132а, ал.4, изр. второ от Конституцията, по време на висящността на правоотношенията между жалбоподателя и административния орган. След като не са изпълнени материалноправните предпоставки на обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 132а, ал.4, изр. второ от Конституцията на Република България, решението по т.2.3. следва да се отмени. В тази си част делото следва да се върне като преписка на Прокурорската колегия, която следва да се произнесе в цялост по заявеното искане на А. М. по молба с вх.ВПС-7807 от 17.05.2024 г. по описа на Прокурорска колегия, за възстановяване на длъжност следовател в Следствения отдел в Софийска градска прокуратура в качеството му на страна в производството по чл. 99, т. 2 във връзка с чл.100, предл. трето АПК. Съгласно чл. 36, ал.3 (Изм. - ДВ, бр. 29 от 2019 г.) ЗСВ решението на тричленния състав на Върховния административен съд не подлежи на касационно обжалване, с изключение на делата, чийто предмет са актовете по чл. 30, ал. 2, т. 17 и производства по глава шестнадесета, раздел I. Тъй като правният спор относно законосъобразността на решенията по т.2.2. и т.2.3. на Прокурорската колегия, която на основание на § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ, изпълнява функциите на Висш прокурорски съвет, обективирани в протокол 22/05.06.2024 г., не касаят посочените изключения на чл. 30, ал. 2, т. 17 и производства по глава шестнадесета, раздел I ЗСВ, то решението на тричленния състав на ВАС няма да подлежи на касационно обжалване в тази си част. В останалата си част жалбата на А.М. срещу посочените по-долу административни актове е недопустима, по следните съображения: Жалбата срещу решение по т. 2.1 от протокол 22/05.06.2024 г. на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет е насочена срещу акт, който не притежава характеристиките на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1-5 АПК, поради което е процесуално недопустима. С решение по т. 2.1 от Протокол 22/05.06.2024 г. на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет е приета за сведение молба вх. ВПС-8042/05.06.2024 г. от А.М., с която се заявява, че оттегля молбата си от с вх. ВПС-7807 от 17.05.2024 г., въз основа на която е възобновено производството на осн. чл. 99, т. 2 АПК по влязло в сила решение по т. 3 от Протокол 49/22.12.2023 г., относно възстановяване в длъжност на г-н М.. Според определението на чл. 21, ал. 1 АПК индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт. Оспореното решение не притежава характеристиките на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Процесното решение не е и индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 2-5 от АПК. Същото няма самостоятелно правно значение. Решението има единствено информативен характер, не създава права или задължения и не засяга права или законни интереси на жалбоподателя. Наличието на годен за обжалване административен акт и правният интерес от търсената съдебна защита са абсолютни процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно. Липсата на всека една от тях обуславя извод за недопустимост на търсената съдебна защита. Съгласно разпоредбата на чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК жалбата или протестът се оставят без разглеждане, а ако е образувано съдебно производство, то се прекратява, когато актът не подлежи на оспорване, съответно когато оспорващият няма правен интерес от оспорването. С решението по т.15.1. по т. 15 от дневния ред на проведеното на 22.05.2024 г. заседание на Прокурорската колегия, изпълняваща функциите на Висш прокурорски съвет, обективирани в протокол 20 се възобновява административното производството по искане на жалбоподателя М.. В предложението за приемане на решението е посочена разпоредбата на чл. 99, т. 2 АПК, която има предвид нови обстоятелства или нови писмени доказателства, от съществено значение за издаване на акта, които при решаване на въпроса от административния орган не са могли да бъдат известни на страната в административното производство. Спазени са сроковете по чл. 102, ал. 2 АПК. Това решение е с позитивни правни последици за страната, не накърнява негови законни права, свободи и интереси и жалбоподателят няма правен интерес от оспорването му. Подадената жалба срещу него е процесуално недопустима. На основание чл. 21, ал. 5 и чл. 104 АПК и доколкото решенията по т. 15.2. и т. 15.3. по т. 15 от дневния ред на проведеното на 22.05.2024 г. заседание на Прокурорската колегия, изпълняваща функциите на Висш прокурорски съвет, обективирани в протокол 20, не представляватиндивидуални административни актове по смисъла на чл. 21 АПК, то жалбата срещу тези актове следва да бъде оставена без разглеждане, а производството прекратено. Във връзка с възраженията на жалбоподателя и заявеното от него искане за осъществяване на косвен съдебен контрол върху последно цитираните решения на ПК на ВСС по т.15.2. и т.15.3., следва да се отбележи, и че в АПК не е предвидена възможност аналогична на тази по чл. 17, ал. 2 ГПК за извършване на инцидентен контрол за валидността на административните актове, като е предвидена безсрочна възможност за съдебен контрол за действителност на административните актове (арг. чл. 149, ал. 5 АПК). Поради горните съображения искането в жалбата за осъществяване на съдебен контрол и отмяна на решения 15.1, 15.2 и 15.3 от пр. 20/ 22.05.2024 г. е недопустимо и на това основание. По искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на ВСС на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 144 АПК, чл. 37 ЗПП, чл. 24 НЗПП, съдът намира, че с оглед изхода на спора, касаещ отхвърлителната част на оспорването на жалбоподателя срещу процесните решения на ПК на ВСС, същото е частично основателно и в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени разноски в размер на 87 лева за юрисконсултско възнаграждение (от общо дължими 100 лева за настоящата съдебна инстанция). В хода на производството жалбоподателят уточни оспорванията и срещу решенията по т.т. 15.1., 15.2. и 15.3. по т. 15 от дневния ред на проведеното на 22.05.2024 г. заседание на Прокурорската колегия, изпълняваща функциите на Висш прокурорски съвет, с искане те да бъдат отменени като незаконосъобразни. При служебна проверка на делото се констатира, че жалбоподателят не е заплатил държава такса за всяко едно от решенията, които обжалва, поради което с решението по делото следва да бъде осъден да заплати по сметката на Върховен административен съд допълнителна държавна такса в размер на още 30 лева (по 10 лева за всяко едно от оспорванията на решенията на Прокурорската колегия). С оглед направеното от жалбоподателя своевременно искане за присъждане на разноските по делото заплатена държавна такса в размер на 30 лева и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), по приложен договор по делото (лист 102), и списък по чл. 80 ГПК, на страната се следват такива, съразмерно с уважената част от оспорването. Жалбоподателят е доказал заплащане на държавна такса в размер на 30 лева, както и му се следва адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева на основание чл. 8, ал. 3 от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения поради наличие на материалните предпоставки на чл. 28, ал. 2 ЗА. Той е оспорил шест административни акта, като съдът е уважил оспорването срещу един от тях, поради което съобразно уважената част на жалбоподателя се следва сумата от 171 лева, която да бъде възложена в тежест на Висш съдебен съвет. Воден от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,