Решение № 5155 от 13.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1823/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Пловдив, чрез юрисконсулт И. Пенкова, против решение № 287/09.01.2026 г., постановено по адм. дело № 2080/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив, в частта, с която Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив е осъдена да заплати на Т. Б. Д. сума в размер на 1278,23 евро /равностойни на 2500 лв./, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на отменени два броя акта, издадени от служители на областната дирекция. Касаторът излага доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът неправилно е приел, че по делото е доказано наличието на претърпени неимуществени вреди като също така се оспорва и размера на присъденото обезщетение. Моли атакуваното решение да бъде отменено, алтернативно, размерът на присъденото обезщетение да бъде намален. Претендира да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, като също така прави възражение за прекомерност на заплатения от ответника адвокатски хонорар. Ответната страна - Т. Б. Д., чрез адв. Д. Цветкова, с писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваната част от решението на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Съдебното производство пред АС Пловдив е образувано по подадена от Т. Б. Д. искова молба против Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив /ОДМВР/, с която претендира дирекцията да бъде осъдена да му заплати сума в размер на 5000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в емоционален стрес, съпътстван с чувство за обида, унижение, наранена гордост, несправедливост и полицейски произвол, породени в резултат на непозволено увреждане, осъществено чрез издаване както на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-1273053 от 29.12.2024 г. на младши автоконтрольор към сектор „Пътна полиция“ Пловдив при ОДМВР-Пловдив, с която на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ му е наложена принудителна административна мярка - прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство за срок от шест месеца до една година, а именно за 360 дни, така и на Заповед № 24-1030-000911/30.12.2024 г. на Началник на група към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, сектор „Пътна полиция“, за наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство /ППС/, лек автомобил Ауди А8 с рег. № [рег. номер], за срок от 12 месеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. С оспорената част от решението административният съд е осъдил ОДМВР да заплати на Т. Б. Д. сума в размер на 1278,23 евро, равностойни на 2500 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от двете горепосочени незаконосъобразни заповеди, издадени от служители към ОДМВР, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 19.09.2025 г. до окончателното изплащане. В останалата, необжалвана част на съдебното решение, съдът е отхвърлил иска за сумата над 2500 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв. От фактическа страна първоинстанционният съд установил, че Т. Д. посетил конкретна автомивка в гр. Пловдив, като оставил за измиване личния му автомобил. След приключване на дейностите по почистването на автомобила на Т. Д., работник – мияч С. Г., който не е шофьор и няма СУМПС, преместил автомобила, но при маневрата на заден ход ударил друг автомобил, находящ се на територията на автомивката. Във връзка с посоченото, по отношение на Т. Б. Д. е издадена Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-1273053 от 29.12.2024 г. на младши автоконтрольор към сектор „Пътна полиция“ Пловдив при ОДМВР-Пловдив, с която на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ ЗДвП, на Д. е наложена принудителна административна мярка - прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство за срок от шест месеца до една година, а именно за 360 дни. След това е издадена и Заповед № 24-1030-000911/30.12.2024 г., с която на Д. е наложена административна принуда за извършено административно нарушение по чл. 150 ЗДвП. Посочено е, че с решение № 3266/07.04.2025 г., постановено по адм. дело № 51/2025 г. по описа на Административен съд Пловдив, влязло в законна сила на 07.04.2025 г., Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-1273053 от 29.12.2024 г. е отменена, а с решение № 3197/04.04.2025 г., постановено по адм. дело № 201/2025 г. по описа на Административен съд Пловдив, влязло в законна сила на 04.04.2025 г. е отменена Заповед № 24-1030-000911/30.12.2024 г. на Началник на група към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, сектор „Пътна полиция“. За изясняване на обстоятелствата по делото са събрани както писмени, така и гласни доказателства от един свидетел, който дал данни относно емоционалното състояние на ищеца. Въз основа на така установеното, от правна страна административният съд приел, че искът е частично основателен. Счел, че е налице първата предпоставка за основателност на иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно: два незаконосъобразни акта, издадени от административен орган или от длъжностно лице на държавата или общината. За доказано е прието и наличието на претърпени от Т. Д. негативни изживявания и психоемоционален дискомфорт, съответно и на подлежащо на обезщетяване засягане на неимуществените му блага. Въз основа на свидетелските показания съдът приел, че И. изпитвал негативни емоции, свързани с издадените два административни акта - Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-1273053 от 29.12.2024 г. и Заповед № 24-1030-000911/30.12.2024 г. на Началник на група към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, сектор „Пътна полиция“, отменени от съда като незаконосъобразни. Административният съд приел, че горепосочените негативни изживявания представляват неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с незаконосъобразните заповеди. След обсъждане на понятието за „справедливост“ при определяне размера на неимуществените вреди по смисъла на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), както и изхождайки от обективните критерии за характера и степента на увреждане, АС – Пловдив стигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението в конкретния случай възлиза на 2500 лв. – т.е. 1278,23 евро, поради което уважил иска до този размер и отхвърлил същия за разликата над 2500 лв. до пълния претендиран размер от 5000 лв. Обжалваната част от решението е валидна, допустима и правилна. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Основателността на иска е обусловена от кумулативното наличие на няколко предпоставки, а именно незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред и/или незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; актът, действието или бездействието, да са извършени при или по повод осъществяване на административна дейност; от същите реално да е настъпила вреда и да е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и незаконосъобразния акт/действие/бездействие. Правилен е изводът на административния съд, че е установено наличието на законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразните Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-1273053 от 29.12.2024 г. и Заповед № 24-1030-000911/30.12.2024 г. на Началник на група към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, сектор „Пътна полиция“, отменени по съдебен ред от АС Пловдив. От събраните по делото доказателства – гласни показания на свидетеля, безспорно се установява, че поради издаването на незаконосъобразните заповеди Т. Д. е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в чувство за обида, унижение, наранена гордост, несправедливост и полицейски произвол. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай, а не по общи критерии. Определената сума в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Тъй като няма утвърдена формула за неговото пресмятане, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, при съобразяване на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства и практиката на съдилищата. Настоящият състав на трето отделение на ВАС намира, че присъденият размер от 1278,23 евро обезщетение, левова равностойност 2500 лв., за претърпените неимуществени вреди не е завишен и не противоречи на материалноправното разбиране за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Предвид характера на вредите, периодът, през който е бил нарушен обичайният житейски ритъм на Д., настоящият състав намира, че в случая обезщетение в размер от 1278,23 евро отговаря в голяма степен на изискванията на понятието "по справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Поради гореизложеното, обжалваната част от съдебното решение следва да бъде оставена в сила по съображенията, изложени от административния съд, които настоящата касационна инстанция споделя изцяло. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора, разноски на касационния жалбоподател не се дължат. Следва да бъде уважен искането на ответната страна - Т. Б. Д., за присъждане на разноски за адвокатско представителство. Същите са заявени в размер на 500 евро, заплатени в брой, съгласно чл. 3 на Договор за правна защита и съдействие от 06.02.2026 г. Основателно е стореното от страна на касационния жалбоподател възражение за прекомерност на заплатения от Д. адвокатски хонорар. Същият е прекомерен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, като също така следва да се посочи, че процесуалният представител на Д. е представила отговор по касационната жалба, но не се е явила на проведеното открито съдебно заседание. Поради това, и въз основа на горепосочената норма, в полза на Т. Б. Д. следва да се присъдят разноски в размер на 281,21 евро. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение