Решение № 8865 от 12.10.2022 г. на ВАС по адм. д. № 774/2022 г.

Решение № 8865 от 12.10.2022 г. на ВАС по адм. д. № 774/2022 г., I о., докладчик председателят Емилия Миткова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационни жалби на Софийски Университет "Св. Климент Охридски" и ид. директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ - гр. София при ЦУ на НАП, срещу решение № 5793 от 14.10.2021 г., постановено по адм. дело № 2897/2019 г. по описа на Административен съд – София – град, в съответните части. В жалбата на Софийския Университет "Св. Климент Охридски" /СУ/, представляван от ректора, чрез процесуален представител адв. Пенов се излагат доводи за неправилност на решението в частта, с която е изменен РА, относно установените лихви за периодите 2011 г. и 2012 г. Твърди, че решението е постановено при нарушение на материалния закон – отменително основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. По подробно изложени в касационната жаба доводи, поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че за задълженията, включени в системата за централизирано разплащане на данъци се дължат лихви, тъй като при бюджетните взаимоотношения в материалните данъчни закони и в Закона за публичните финанси /ЗПФ/ не е предвидено такова задължение. На следващо място излага възражение за нарушение на нормите на чл. 114, ал. 2 и ал. 4 от ДОПК за сроковете за извършване на ревизията и липсата на мотиви за издаването на процесния РА, като обосновава извод за неговата нищожност. Касаторът моли да бъде отменено решението в обжалваната част. Ответникът по касационната жалба на – ид. директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. София при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител юрк. Соколова в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. В жалбата на ид. директора на Дирекция "ОДОП" - гр. София при ЦУ на НАП се излагат доводи за неправилност на решението в цялост, като постановено в нарушение на материалния закон, отменително основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа, че от обжалваното съдебно решение не става ясно какъв е размерът на отменените задължения по чл. 42 и чл. 43 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ за данъчни периоди 01.01.2007 г. зо 31.12.2012 г., съответно какъв е размерът на установените лихви за периодите 2007 г., 2008 г., 2009 г. и 2010 г. На следващо място твърди и неправилно приложение на института на погасителната давност. Счита, че неправилно е възприета от съда и датата, до която е следвало да бъдат начислявани лихви за забава. По изложени доводи касаторът моли да бъде отменено решението и по същество отхвърлена жалбата срещу РА с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба на ид. директора на Дирекция "ОДОП" - гр. София при ЦУ на НАП – СУ, чрез пълномощник адв. Пенов, в представен по делото писмен отговор, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема касационните жалби за процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 211 от АПК, поради което следва да бъдат разгледани по същество. Настоящото касационно производство е повторно, като образувано след решение № 3612 от 13.03.2019 г. постановено по адм. дело № 8235/2018 г. на ВАС, осмо отделение, е отменено решение № 3317 от 18.05.2018 г., постановено по адм. дело № 11406/2015 г. по описа на Административен съд София – град. В отменителното решение на ВАС са дадени задължителни указания при новото разглеждане на делото да се поставят допълнителни задачи на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза /ССчЕ/ или чрез повторен разпит да се установи на какво се дължи разликата между установените задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ по РА и по заключението на допълнителната ССчЕ. Предмет на обжалване пред административния съд е бил Ревизионен акт /РА/ № Р-2225-1300366-091-001/20.04.2015 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП София, потвърден с Решение No 1588/19.10.2015 г. на директора на Дирекция "ОДОП" – София, в частта, с която на Софийски Университет "Св. Климент Охридски" са установени данъчни задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за данъчни периоди 01.01.2007 г. - 31.12.2012 г. в общ размер на главница от 20 295 550, 60 лв. и в частта за установените лихви за периода 01.01.2007 г. -28.02.2013 г. в размер на 4 039 534, 25 лв. След извършено приспадане на внесена сума от начисления данък в размер на 9 080 488, 15 лв. и установена сума за възстановяване в размер на 78 465, 18 лв. органите по приходите установяват общ размер на задълженията за довнасяне по РА – 15 927 715, 46 лв., от които 11 215 062, 45 лв. главница и 4 757 653, 01 лв. лихви. С обжалваното пред настоящата инстанция решение съдът е отменил РА, в частта, с която са установени невнесени данъчни задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за данъчни периоди 01.01.2007 г. -31.12.2012 г., както и в частта за установените лихви за периодите 2007 г., 2008 г., 2009 г. и 2010 г. и е изменил оспорения акт относно установените лихви за периодите 2011 г. и 2012 г., като е намалил същите до общ размер от 653 966, 66 лв., от които за 2011 г. – 424 110, 12 лв. за данък по чл. 42 от ЗДДФЛ и 72 648, 05 лв. за данък по чл. 43 от ЗДДФЛ; за 2012 г. – 136 251, 41 лв. за данък по чл. 42 от ЗДДФЛ и 20 957, 08 лв. за данък по чл. 43 от ЗДДФЛ. За да постанови обжалваното решение на първо място съдът е приел, че РА е издаден в хода на надлежно възложена данъчна ревизия, при извършването на която не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, визирани в ДОПК. При преценката обосноваността и материалната законосъобразност на оспорения РА решаващият състав при новото разглеждане на делото е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. За установено съдът е приел, че с Решение № 1588/19.10.2015 г. на директора на Дирекция "ОДОП" – София решаващият орган е отменил РА в частта на определените лихви след 28.02.2013 г. и го е потвърдил в останалата част, като е указал да се предприемат действия за установяване на конкретния размер на дължимите лихви за установените задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за ревизираните периоди, които да се документират с протокол по чл. 50 от ДОПК. В изпълнение на дадените с цитираното по – горе решение указания, от органи по приходите при ТД на НАП-София е издаден Протокол № П-22222515192579-073-001/04.11.15 г, с който е преизчислен размерът на лихвите до 28.02.2013 г. С решение № 3317/18.05.2018 г., постановено по адм. дело № 11406/2015 г. по описа на Административен съд – София - град, е прогласена нищожност на Протокол № П-22222515192579-073-001/04.11.15 г., като в тази част съдебният акт не е обжалван и е влязъл в сила. При тези факти първоинстанционният съд е приел, че спорът между страните е относно размера и дължимостта на установените за довнасяне задължения за данък и лихви. От отговорите на поставените на вещото лице задачи и пояснителните въпроси и от анализа на относимата нормативната уредба съдът е приел, че от момента на включването му като бюджетна организация в системата за централизирано разплащане на данъци, т. е. от 01.01.2013 г. СУ е следвало да начислява, удържа, отчита и внася данъците върху доходите на физическите лица, без да превежда сумите за тях по сметка на НАП, а единствено чрез системата за централизирано разплащане. В тази връзка излага в мотивите си, че експертът е изследвал и е дал заключение, че СУ правилно е приложил Указания ДДС № 16 от 27.12.2012 г. на Министерство на финансите в счетоводството си (л. 149 от делото). Вещото лице е разяснило, че съгласно указанията удържаният за сметка на лицето ДДФЛ, дължим на централния бюджет, се отнася по новата трансферна сметка 7591, а не по разчетна сметка 4591 (л. 140). Сумите на начислените данъци се приспадат /прихващат/ от размера на превежданата от/за съответния бюджет с платежно нареждане субсидия от съответния разпоредител на бюджета, в случая - МОН. Разяснило е също, че в момента на отчитане на суми по §§ 69-01, СУ е извършил и погасяване на дължимия ДДФЛ (л. 148 от делото). Въз основа на допълнително представени платежни документи вещото лице е установило, че платеният данък не е в размер на 9 080 488, 15 лв., както е посочено в РА, а общо 10 139 545, 32 лв. При този размер на внесения данък, неплатеното задължение по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ, изчислено от експерта, възлиза общо на 10 156 393, 65 лв. С оглед изложеното решаващият състав е приел, че от дължимите от СУ към 31.12.2012 г. суми за данък върху доходите на физическите лица за ревизираните периоди в размер на 10 156 393, 65 лв., са били погасени чрез удържане от субсидията 9 332 832 лв. и това обстоятелство е било известно на ревизиращите органи към датата на издаване на процесния РА, видно от изложените в него мотиви. След като задълженията в посочения размер са били погасени, то същите без основание и незаконосъобразно са включени в РА като дължими от СУ данъци по ЗДДФЛ и в тази връзка незаконосъобразно решаващият орган е приел, че начислените от СУ суми за данък върху доходите на физическите лица за ревизираните периоди /от 01.01.2007 г. до 31.12.2012 г./, са дължими към централния бюджет, но не са дължими към НАП и е потвърдил акта в тази му част. След анализ на изложеното по – горе и даденото от вещото лице заключение, съдът е приел, че след като от сумата на дължимия данък по ЗДДФЛ за ревизираните периоди (10 139 545, 32 лв.) се приспаднат внесения данък и погасеното чрез системата за централизирано разплащане на данъците задължение (9 332 832 лв.), се формира разлика от 823 561, 65 лв., дължима според експерта по ССчЕ за задълженията от 2012 г. В тази връзка съдът е приел, че нито органите по приходите, нито съдебните експертизи са установили в действителност за кой период и за какъв вид задължения са внесени, респективно удържани сумите от субсидията и през коя година. Позовал се е на даденото от експерта заключение, в което липсва категоричност на извода, че тази сума действително представлява неплатени данъци. След извършеното сравнение между данните, съдържащи се в приложените по делото доказателства първостепенния съд е приел, че към 02.10.2019 г. СУ няма задължения към бюджета. Относно спорът между страните досежно размера на лихвите, съдът излага в мотивите си, че за невнесения в срока по чл. 65, ал. 10 от ЗДДФЛ /ред. 2006 г./ данък по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ, задължения, възникнали преди включването на СУ в системата за централизирано разплащане, е възникнало и задължение за лихва съгласно чл. 175, ал. 2, т. 2 от ДОПК. В тази връзка съдът приема, че през ревизирания период /01.01.2007 г. – 31.12.2012 г./ СУ не е бил обхванат от системата за централизирано разплащане на данъците, тъй като разпоредбата на § 25, ал. 4 от ЗДБ РБ за 2013 г. е в сила от 01.01.2013 г., като обосновава извод, че до тази дата ревизираното лице е следвало да удържа и внася данъците по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ по сметките за приходите на централния бюджет на НАП като всички задължени лица и по аргумент от чл. 175 от ДОПК е дължима и лихва. След анализ на т. 17 на ДДС № 16 от 27.12.2012 г., издадено от министъра на финансите на основание § 25, ал. 5 от ЗДБ РБ за 2013 г., съставът приема, че системата за централизирано разплащане включва и установените по основание и размер лихви върху невнесените в срок задължения за данъци, но тъй като към 31.12.2012 г. за невнесените в срок данъци по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ СУ не е имал установени по основание и размер задължения за лихва, същите не са били отписани от съответните разчетни сметки и отнесени по новата трансферна сметка 7591, съответно не са били удържани от субсидията и погасени. За основателно е прието възражението на РЛ, че е неправилно лихвите да се изчисляват и до посочената от директора на Дирекция "ОДОП" дата - 28.02.2013 г., което е крайният срок по т. 17 от Указание ДДС № 16. Съдът приема, че крайната дата, към която могат и следва да бъдат изчислени дължимите лихви за внесените задължения за данъци върху доходите на физическите лица е 31.12.2012 г., предвид прилагането от 01.01.2013 г. на схемата за централизирано разплащане на данъците върху доходите на физическите лица от бюджетните предприятия съгласно § 25, ал. 4 от ЗДБ РБ за 2013 г. По отношение на направеното от СУ възражение за изтекла абсолютна погасителна давност на всички задължения, установени с РА за периодите от 01.01.2007 г. до 31.12.2010 г., по аргумент от чл. 171, ал. 2 от ДОПК във връзка с чл. 65, ал. 10 от ЗДДФЛ и чл. 119 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ съдът е приел, че към момента на постановяване на съдебното решение за задълженията от 2007 г. до 2010 г. е изтекла абсолютната давност за главниците и за лихвите, дължими за невнесените в срок данъци по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за 2007 г., 2008 г., 2009 г. и 2010 г. Относно задълженията, за които абсолютната давност е изтекла, съдът е приел, че не дължи произнасяне относно основанието и размера им, тъй като не се касае за хипотезата на чл. 160, ал. 4, предл. второ от ДОПК. При този извод съдът е приел за дължими единствено лихвите за начислените и невнесени до 31.12.2012 г. данъци по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за 2011 г. и 2012 г., с изключение на м. декември 2012 г. Позовал се е на заключението на вещото лице, съгласно което лихва не се дължи, тъй като към 31.12.2012 г. не е изтекъл срокът за внасяне на данъка. Относно размера на лихвите съдът възприема изцяло заключението на вещото лице, а именно: за 2011 г. – 424 110, 12 лв. за данъка по чл. 42 ЗДДФЛ и 72 648, 05 лв. за данъка по чл. 43 от ЗДДФЛ; за 2012 г. – 136 251, 41 лв. за данъка по чл. 42 от ЗДДФЛ и 20 957, 08 лв за данъка по чл. 43 от ЗДДФЛ или общо 653 966, 66 лв. /л. 187 от делото – Приложение № 4 към задача № 7/. С оглед гореизложеното първоинстанционният съд е постановил отмяна на РА в частта на установените като дължими от СУ задължения за данък по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за данъчни периоди 01.01.2007 г. – 31.12.2012 г. и на установените за тях лихви за 2007 г., 2008 г., 2009 г. и 2010 г., и изменение в частта относно лихвите за невнесените в срок авансови данъци по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за 2011 г. и 2012 г. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Въз основа на установената в съответствие със съдопроизводствените правила, фактическа обстановка по делото, съдът е достигнал до законосъобразни правни изводи. Фактите са правилно установени, в съответствие с приетите и обсъдени по делото доказателства и се споделят от настоящия състав, поради което не следва да бъдат повтаряни. Основните касационни възражения са били разглеждани от първоинстанционния съд, като настоящият състав споделя изводите на съда в тази насока. По жалбата на Софийския Университет "Св. Климент Охридски": Основните доводи в касационната жалба са свързани с неправилност на приетото от съда досежно възникването на задължения за лихви за забава за невнесен в срок авансов данък по реда на чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ. Данъкът по чл. 42, ал. 1 от ЗДДФЛ върху доходите от трудови правоотношения е авансов и се определя от работодателя месечно на базата на месечната данъчна ставка. Съгласно чл. 49, ал. 1 от ЗДДФЛ работодателят до 31 януари на следващата данъчна година изчислява годишната данъчна основа и определя годишния размер на данъка, когато е работодател по основното трудово правоотношение. Съгласно чл. 65, ал. 10 от ЗДДФЛ, в приложимата редакция, данъкът, който работодателят е задължен да удържа по чл. 42 и чл. 43 се внася до 10-число на месеца, следващ месеца, през който е удържан. Съгласно чл. 175, ал. 1 от ДОПК лихви се дължат за неплатените в законоустановените срокове публични задължения. По силата на ал. 2, т. 2 от същата разпоредба лихва се дължи и върху невнесената в предвидения в закона срок авансова вноска. В случая безспорно е установено удържането и неплащането в срок на пълния размер на дължимия от работодателя авансов данък за 2011 г. и 2012 г. Несподелим е доводът, изложен от касатора, че в противоречие с материалноправните разпоредби на данъчните закони, органите по приходите са определили задължения за лихви за неплатените в срок и в пълен размер данъци по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ. Включването на СУ в Схема за централизирано разплащане на данъците върху доходите на физическите лица от бюджетните предприятия, считано от 01.01.2013 г., съгласно § 25, ал. 4 от ЗДБ РБ за 2013 г. не може да обоснове извод за липса на задължение от страна на Университета да удържа и да внася данъците по реда на чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Законосъобразно е приел съдът, че до 01.01.2013 г. задължението за внасяне на авансови данъци от касатора, в качеството му на работодател възниква по силата на закона /чл. 14, т. 2 от ДОПК/ и в тази връзка неоснователно се твърди в касационната жалба, че в случая е налице бюджетно взаимоотношение между СУ като второстепенен разпоредител с бюджетни средства и получател на субсидия и МОН като първостепенен разпоредител с бюджет, от една страна и от друга взаимоотношение между МОН и централния бюджет, тъй като процесната ревизия и установените в хода на същата задължения обхващат период, през който СУ не е включен като бюджетна организация в схемата за централизирано разплащане на съответните данъци. Неоснователно е и възражението на касатора досежно липсата на извършен анализ от страна на първостепенния съд на връзката между ДДС № 16 от 27.12.2012 г. на Министрество на финансите /МФ/ и ДДС № 01 от 23.06.2003 г. на МФ. Указанията на министерството регламентират прилагането на различни разпоредби и произтичащите от тях правоотношения. Така ДДС № 01/23.06.2003 г. регламентира схема за централизирано разплащане на осигурителните вноски за бюджетните предприятия съгласно § 25 и 26 от ЗДБ РБ за 2003 г., която се прилага за СУ за ревизирания период, докато ДДС № 16/27.12.2012 г. регламентира прилагането на § 25, ал. 4 от ЗДБ РБ за 2013 г. относно прилагането на схема за централизирано разплащане на данъците върху доходите на физическите лица /ДДФЛ/ от бюджетните предприятия. Докато в т. 32 от ДДС № 01/23.06.2003 г. в действителност е посочено, че по отношение на бюджетите, сметките и фондовете на бюджетните предприятия /без НОИ, НЗОК и общините/ за целите на отчетния процес по прилагане на схемата, начислените като разходи осигурителни вноски се считат по презумпция за внесени /погасени към НОИ/ от тези бюджети, то в т. 17 от ДДС № 16/27.12.2012 г. изрично се подчертава, че наличните към 31.12.2012 г. задължения на съответните бюджетни предприятия за ДДФЛ, попадащи в обхвата на § 25, ал. 4 от ЗДБ РБ за 2012 г., включително и наказателните лихви върху тях се отписват от съответните разчетни сметки и се отнасят по нова трансферна сметка /7591/. Видно от съдържанието на текста, задълженията за ДДФЛ и начислените лихви за невнасянето им в срок /за забава/- некоректно посочени в указанието на МФ като наказателни лихви, не се погасяват, а се отнасят по друга сметка от Сметкоплана на бюджетните предприятия. В този смисъл е и даденото в т. 69 указание, издадено съвместно между МФ и Българската народна банка /БНБ/ - ДДС № 11 от 29.11.2012 г. на МФ и № 91СМ-0126 от 29.11.2012 г. на БНБ /л. 373 и сл. от т. II на адм. дело № 11406/2015 г. на АССГ/. Неоснователен е и доводът на касатора за липсата на установени лихви в процесния РА. В действителност в хода на административното обжалване установените с РА след 28.02.2013 г. лихви са отменени, като впоследствие, издаденият по реда на чл. 50 от ДОПК протокол досежно размера на дължимите от РЛ лихви към 28.02.2013 г. е прогласен за нищожен със съдебно решение, влязло в законна сила. Горното обсъдено в контекста на изложената фактическа обстановка налага извода за наличието на задължение за лихви в неопределен размер. Именно наличието на задължение, без посочен размер, както основателно сочи и съда, обосновава правния интерес на СУ да претендира отмяна на РА. Тази непълнота на РА е преодоляна от съда, който е длъжен да реши спора по същество съгласно чл. 160, ал. 1 от ДОПК, чрез назначените от него допълнителна ССчЕ и втора такава, дала коментираните по-горе заключения, неоспорени и приети от страните по делото и установяващи наличието на задължения за лихви за процесния период. На следващо място, не може да бъде споделено и становището на касатора, че след като с оспореното пред настоящата инстанция решение не се установява дължима главница, не следва да се дължи и лихва. Погасяването на главницата, чрез прихващането/приспадането с отпуснатата на СУ субсидия /извод на решаващия орган и като безспорен факт приет от първоинстанционния съд за липсата на задължения за данък върху доходите на физическите лица към 31.12.2012 г., в частта на главниците, не налага извод за недължимост на лихви за удържаните, но невнесени в срок публични задължения. Видно от разпоредбата на чл. 169, ал. 1 от ДОПК, публичните задължения, в чиято категория попадат установените с атакувания акт данъци, се погасяват в следната последователност: главница, лихви, разноски. По силата на чл. 1, ал. 1 от Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания неплатените в сроковете за доброволно плащане, неудържаните или удържани, но невнесени в срок данъци, такси, отчисления от печалби, вноски към бюджета и други държавни вземания от подобен характер се събират със законната лихва. От изложената правна рамка следва, че за невнесените и дължими към 31.12.2012 г. от СУ данъци по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ се дължат лихви за просрочие, независимо от погасяването на задължението за главница. В тази връзка необоснован е и доводът на страната, че за м. 12.2012 г. е налице главница в размер на 823 561, 65 лева и дължимата лихва към 31.12.2012 г. не може да бъде по – голяма сума от изчислената от експерта по ССчЕ сума в размер на 11 242, 77 лева, изчислена към 28.02.2013 г. Спор между страните по делото досежно размера на установените с РА задължения за ДДФЛ за процесните периоди няма, като не е спорно и обстоятелството, че същите са приспаднати от държавната субсидия, получавана от СУ. Както правилно сочи и съда, данъчните задължения следва да са безспорно установени по основание и размер, което в конкретния случай, с оглед непредставянето на всички платежни документи за внесени от страна на СУ данъци, както и недоказването на обстоятелството удържаните суми от субсидията за кой период са и за какъв вид задължения са, представлява пречка за законосъобразното определяне на ликвидните задължения. Горното налага извод за липсата на категоричност на заключението на вещото лице, че сумата в размер на 823 561, 65 лева, явяваща се разлика между главницата, установена от експретизата като задължение – 10 156 393, 65 лева и приспадната субсидия в размер на 9 332 832, 00 лева, остава дължима за задълженията за 2012 г. и върху нея следва да се начисли лихва в размер на 11 242, 77 лева. Заключението на вещото лице, вкл. Приложение № 4, към задача № 7 не е оспорена в хода на съдебното производство и при приемането в съдебно заседание от разпита на вещото лице се установява, че размера в графа 2- лихви просрочие за периода, представляват суми за които са установени платежни нареждания за частично плащане на авансовия данък, а лихви в гр. 4 - са изчислени върху изцяло невнесени задължения. За процесните години вещото лице е отразило точния размер на лихвите върху частично невнесения авансов данък и върху изцяло невнесен данък и съответно общата сума от двете графи, поради което правилно съдът е кредитирал заключението на вещото лице в тази му част. Досежно изложеното в касационната жалба възражение за нарушение на предвидените в ДОПК срокове за извършване на ревизията и за издаване на оспорения РА, настоящият състав намира същото за неоснователно. Както правилно сочи и първоинстанционният съд оспореният акт и доклада, като неразделна част от него са издадени от компетентни органи. Разпоредбите на чл. 114, ал. 2 и ал. 4 от ДОПК позволяват удължаване срока на ревизията и неспазването им не може да доведе до отмяна на ревизионния акт само на това основание. По същия начин се третират и сроковете за издаване на ревизионния акт съгласно чл. 119, ал. 2 от ДОПК. Сроковете за произнасяне на органите по приходите са инструктивни, поради което и неспазването им не съставлява съществено процесуално нарушение и не влече след себе си като последица незаконосъобразност на издадения след срока акт, респ. неговата нищожност. Неоснователно се поддържа от касатора и наличието на съществен порок на атакувания РА, водещ до неговата нищожност и изразяващ се в липсата на мотиви за издаването му. Непосочването на правните основания на чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ не представлява порок на РА по чл. 120, ал. 1, т. 5 ДОПК, а именно липса на мотиви, който да обуслови отмяната му като незаконосъобразен. Непосочването или погрешното посочване на правното основание в административния акт не опорочава формата му, тъй като за разлика от фактическото основание същото не обвързва съда. Когато фактическите основания са изложени ясно и конкретно, за съда не е невъзможно да извърши преценка относно законосъобразността на акта, а за неговия адресат да защити правата си, каквато всъщност е и целта на излагането на мотиви в него. В този смисъл е приетото в т. III от ТР № 16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС. /В този смисъл решение № 15701 от 19.12.2017 г., постановено по адм. дело № 5046/2017 г. по описа на ВАС, първо отделение/. По жалбата на ид. директора на Дирекция "ОДОП" - гр. София при ЦУ на НАП: Относно направеното от страна на касатора възражение досежно приложението на института на абсолютната погасителна давност, настоящият състав съобрази следното: Дължимите данъци по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ е следвало да бъдат заплатени в сроковете, предвидени в чл. 65, ал. 10 от ЗДДФЛ в рамките на календарната година. Съгласно чл. 171, ал. 2 от ДОПК в приложимата му редакция с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, изрично предвидени в разпоредбата. Горното налага извода, че давността за задълженията за 2007 г. е започнала да тече от 01.01.2008 г. и 10 – годишният давностен срок е изтекъл към 01.01.2018 г., като изтичането на абсолютния давност срок за останалите периоди – 2008 г., 2009 г. и 2010 г. следва да се изчисли по аналогичен начин. По делото не са налице данни и доказателства за прилагане на предвидените в чл. 171, ал. 2 от ДОПК изключения. В тази връзка правилно и в съответствие с цитираните правни норми е и достигнатият от първостепенния съд извод за изтичането на срока по чл. 171, ал. 2 от ДОПК в хода на съдебното производство. Съгласно нормата на чл. 160, ал. 4, изр. 2 от ДОПК когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражение за изтекла давност, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение. В конкретния случай 10-годишният давностен срок е изтекъл в хода на съдебното производство, поради което първоинстанционният съд не дължи предвиденото в нормата на чл. 160, ал. 4, изр. 2 от ДОПК произнасяне, каквито доводи излага касатора. По отношение на отменената с обжалваното пред настоящата инстанция част на РА досежно установените невнесени данъчни задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за финансовите години 01.01.2007 г. – 31.12.2012 г. са относими изложените по – горе мотиви относно установеното още в хода на административното обжалване обстоятелство за погасяване на дължимите главници посредством удържане на субсидията и същите не следва да се преповтарят. Неоснователно е и възражение на касатора по отношение на възприетата от съда дата, до която са начислени лихвите за забава и в тази връзка настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, обусловили преценката му относно крайната дата, към която следва да бъдат изчислени дължимите задължения за лихви за непреведените в срок суми за начислени данъци по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изречение 2 от АПК препраща към тях. С оглед изложеното и двете касационни жалби са неоснователни, решението е законосъобразно и не страда от пороците, наведени при обжалването, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед приетата неоснователност на жалбите не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство. Предвид на изложеното, Върховният административен съд, първо отделение,