Решение № 208 от 12.02.2020 г. на ВКС по н. д. № 911/2019 г.

Решение № 208 от 12.02.2020 г. на ВКС по н. д. № 911/2019 г., II н. о., НК, докладчик съдията Жанина Начева Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. И. Д. и жалба на повереника на частния обвинител против решение № 124 от 18.07.2019 г. на Бургаския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 129/2019 г. В жалбата на подсъдимия се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Твърди се, че наложеното наказание – лишаване от право да управлява моторно превозно средство, е могло да бъде намалено от въззивния съд с оглед събраните доказателства по делото. Направено е искане за изменение на решението и намаляване на наказанието. В жалбата на повереника на частния обвинител се изтъкват доводи за незаконосъобразност на въззивното решение в частта за разноските. Оспорват се мотивите на съда да отмени осъждането на подсъдимия Д. за сумата, представляваща адвокатско възнаграждение на повереника пред първоинстанционния съд и липсата на произнасяне в диспозитива по искането, което е било направено за присъждане на разноски пред въззивния съд. Направено е искане да се отмени решението в частта, с която е отменена присъдата на първоинстанционния съд, като се укаже и за допълнително произнасяне относно разноските по делото. В съдебно заседание повереникът поддържа жалбата с аргументите, изложени в нея. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата на частния обвинител е частично основателна, като въпросът следва да се разреши от въззивния съд по реда на чл. 306 НПК. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 29 от 26.02.2019 г. на Ямболския окръжен съд по н. о. х. д. № 22/2019 г. подсъдимият К. И. Д. е признат за виновен в това, на 28.09.2016 г., по път ІІІ-7904, [населено място], област Я., при управление на моторно превозно средство – лек автомобил "Ф. – Г." с ДК [рег. номер на МПС], да е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и ал. 3, чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДП, по непредпазливост да е причинил смъртта на Р. Х. К. и средна телесна повреда на И. Г. А., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. "б" вр. ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1 НК и чл. 58а НК е наложено наказание от две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за срок от четири години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. На основание чл. 343а НК подсъдимият е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства. В тежест на подсъдимия е възложил разноски по делото. На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата е осъдил подсъдимия Д. да заплати сумата от 1500 лева на повереника на частния обвинител. С решение № 124 от 18.07.2019 г. на Бургаския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 129/2019 г. присъдата е изменена, като е намалено наказанието лишаване от свобода на една година и шест месеца и наказанието - лишаване от право да се управлява моторно превозно средство на една година и шест месеца. Присъдата е отменена в частта, с която подсъдимият е осъден да заплати на повереника на частния обвинител И. Г. А. сумата от 1500 лева. В останалата й част присъдата е потвърдена. В касационната жалба на подсъдимия изрично се твърди, че той изцяло споделя въззивното решение, с което е изменена присъдата. Единствено се изтъква несправедливост при определяне на срока на наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК - лишаване от право да управлява моторно превозно средство за една година и шест месеца. Доводът следва да бъде отхвърлен, тъй като посоченото наказание на подсъдимия е било определено от въззивния съд с продължителност, която не подлежи на допълнително намаляване. В съответствие с разпоредбата на чл. 49, ал. 2 НК срокът на наказанието лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК не може да бъде по-малък от срока на наказанието лишаване от свобода. Разяснения по приложението на закона са дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 61/80 г. на ОСНК на ВС, които стриктно са били съблюдавани в разглеждания случай от Бургаския апелативен съд. Жалбата на подсъдимия е неоснователна. Според жалбата, подадена от повереника, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (цитирани са многобройни решения на ГК и на ТК на ВКС), въззивният съд незаконосъобразно се е мотивирал с отсъствието на представени документи от частния обвинител, установяващи, че е материално затруднено лице, без да му е указал необходимостта от такива доказателства, каквато тежест на доказване се създава единствено при възражение на насрещната страна; пропуснал е да отчете и поредица от неблагоприятни обстоятелства (нарушена работоспособност на частния обвинител вследствие на престъплението на подсъдимия и невъзможност да получи приходи от разпоредителна сделка с лекия автомобил след настъпилото пътнотранспортно произшествие); съдът не се е произнесъл по искането за присъждане на разноски, направено в пределите на въззивното производство. Жалбата, че Бургаският апелативен съд не се е произнесъл надлежно за разноските, които касаят частния обвинител, е основателна. В мотивите съдът е посочил, че искането за разноски в производството пред въззивната инстанция не следва да бъде уважено, пропускайки да го отрази в диспозитива на решението. При проверката на присъдата е представил същите аргументи за разноските в производството пред първата инстанция, което позволява въпросите да бъдат разгледани заедно. Въззивният съд е посочил в решението, че частният обвинител направил искане пред Ямболския окръжен съд за осъждането на подсъдимия да заплати адвокатското възнаграждение на упълномощения от него повереник при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото били представени пълномощно и договор за правна помощ. В тази връзка Бургаският апелативен съд е пристъпил към изследване дали частният обвинител е бил материално затруднено лице, за да договаря осъществяването на безплатна правна помощ с адвоката като повереник в наказателното производство. Респективно, следва ли подсъдимият Д. да бъде осъден като "насрещна страна в това производство" (л. 36 от мотивите) за сумата от 1500 лева, отговаряща на минималния размер по Наредба № 1/2004 г. Подробно е обсъдил данните по делото за трудовата ангажираност на частния обвинител, притежавания от него лек автомобил и периода на нарушена работоспособност в резултат на претърпяната телесна повреда при пътнотранспортния инцидент. Интерпретацията на установените обстоятелства е отвела съда до заключението, че частният обвинител не е бил материално затруднено лице и следователно, той не е отговарял на изискванията по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Стъпвайки на направената констатация, Бургаският апелативен съд е отменил присъдата на първоинстанционния съд в частта, с която е било присъдено адвокатско възнаграждение на повереника на частния обвинител, мотивирайки се изцяло със Закона за адвокатурата. При решаване на въпроса с разноските по наказателното производство съдът се ръководи от правилата на НПК. В случая нито една дума не дава основание да се счита, че те са били обсъждани и преценявани, в т. ч. процесуалните изисквания, които се съдържат в разпоредите на чл. 100, ал. 2 и чл. 189, ал. 3 НПК. Вниманието на съда е било изцяло насочено към Закона за адвокатурата и вътрешните отношения между частния обвинител и повереника. Процедирайки по този начин, съдът не е изпълнил процесуалното си задължение по чл. 314 НПК за цялостна проверка на присъдата, респ. и на въпроса за разноските, касаещи частния обвинител по делото. Доколкото този въпрос може да се реши и по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 вр. чл. 337 НПК, въззивният съдебен акт следва да бъде отменен в частта, с която Бургаският апелативен съд е постановил отмяна на присъдата, а делото - върнато в тази му част за ново разглеждане от друг съдебен състав, който надлежно да се произнесе и по искането, направено пред въззивната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. НПК