Решение № 16335 от 2.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3807/2019 г.

Решение № 16335 от 2.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3807/2019 г., VI о., докладчик съдията Тодор Тодоров Производство по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на С. Й., от [населено място] чрез законния си представител Й. Йорданов и адв. Ц. Левашка против решение № 101/24.01.2019 г. по адм. дело № 2978/2018 г. на Административен съд – Варна. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон във връзка с прилагането на чл. 31, ал. 2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), чл. 96, ал. 1, т. 2 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), чл. 80 и сл. КСО, чл. 102 от Семейния кодекс (СК), съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът по касационната жалба – директорът на ТП на НОИ – Варна изразява становище за неоснователност на същата. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Посочва, че разпоредбите на чл. 31, ал. 2 НПОС във връзка с чл. 96, ал. 1, т. 2 КСО еднозначно обосновават извода, че както пълно, така и непълно осиновените лица са лишени от право на наследствена пенсия от рождените им родители. Позовава се и на тълкувателно решение на ОСГК на ВС № 79/14.11.1969 г. Отбелязва, че доводите на жалбоподателя за противоречие в нормативни актове и променени обществени отношения законосъобразно не са отчетени от административния съд, отричайки прилагането на чл. 15 от Закона за нормативните актове в рамките на първоинстанционното съдебно производство, предвид констатирана родова неподсъдност. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК е основателна. С решение № 101/24.01.2019 г. по адм. дело № 2978/2018 г. Административен съд – Варна е отхвърлил жалбата на С. Й., от [населено място], подадена чрез законния му представител Й. Йорданов срещу решение № 2153 – 03 – 67/28.09.2018 г. на директора на ТП на НОИ – Варна и потвърденото с него разпореждане № 0652231028/3.08.2018 г. на ръководител "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ досежно отказ за отпускане на наследствена пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Позовал се е на тълкувателно решение № 79/14.11.1969 г. на ОСГК на ВС, съгласно което осиновеният няма право на наследствена пенсия от рождения си родител, без значение дали осиновяването е пълно или непълно. Приел е, че при наличие на нехармонизирано законодателството във връзка със спорния въпрос чл. 31, ал. 2 НПОС вр. с чл. 96, ал. 1, т. 2 КСО от една страна и чл. 102 от Семейния кодекс (СК) от друга, приоритет следва да бъде даден на тълкувателния акт. Отказал е да разгледа възраженията за противоконституционност на НПОС с чл. 6 от Конституцията на Република България, посочвайки че същите са му родово неподсъдни. Решението е постановено при неточно прилагане на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствени правила. По делото е установено, че със заявление вх. № МП – 2116 – 03 – 1460/11.07.2018 г. С. Й., от [населено място] чрез законния си представител Й. Йорданов е поискал отпускане на наследствена пенсия от рождения си родител С. Илиева, починала на 16.12.2017 г. Приложил е изискуемите по закон писмени документи, установяващи относимите за производството юридически факти. Починалата е получавала лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Пенсионните органи са отказали отпускане на наследствена пенсия, тъй като с решение № 1148/22.06.2018 г. по гр. дело № 1370/2018 г. на Окръжен съд – Варна С. Й. е бил осиновен при условията на непълно осиновяване от Й. Йорданов. Административният съд е достигнал до верния извод, че е налице дисхармония в правната уредба, касаеща спора. Тя е обусловила и появата на противоречива съдебна практика (решение № 7218/29.11.2000 г. по адм. дело № 4624/2000 г. на ВАС; решение № 9893/14.11.2005 г. по адм. дело № 1888/2005 г. на ВАС; решение № 3272/21.03.2008 г. по адм. дело № 12391/2007 г. на ВАС). Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 НПОС установява правилото, че при осиновяване осиновените деца нямат право на пенсия от рождените си родители и обратно, освен в случаите, когато родителят на осиновения е съпруг на осиновителя. Фактът на осиновяването е посочен и в разпоредбата на чл. 96, ал. 1, т. 2 КСО като правоизключващ. Необходимо е да се отбележи, че и в двете норми законодателят е използвал общия термин осиновяване. Съгласно чл. 80 и сл. КСО обаче личните пенсии могат да преминават в наследствени, а право на наследствена пенсия имат децата, преживелият съпруг и родителите. Законодателят ясно е изброил лицата, за които от събитието смърт на техен наследодател възниква право на пенсия. Получаването на наследствена пенсия обаче не се счита за приемане на наследство, както и отказът от наследство не лишава наследниците от право на наследствена пенсия. Т. е. наследниците на починалото лице могат да получат пенсия след смъртта му, но не по силата на наследяване, а като тяхно лично право, произтичащо от качеството им на наследници, но на основание специалните разпоредби на закона (КСО). Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 НПОС частично преповтаря разпоредбата на чл. 67, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (ППЗП) (отм.); , действала в периода от 1958 г. до 2000 г. Последната е била приета през 1958 г. когато институтът на осиновяването е бил уреден в чл. 73 – 83 от Закона за лицата и семейството (отм.); , действали до приемането на СК от 1968 г. В историческия момент на нейното възникване на българското позитивно право не е бил познат института на непълното осиновяване. Този факт е отбелязан и в тълкувателно решение № 79/14.11.1969 г. на ОСГК на ВС. Ето как тълкувателният акт преодолява първата проява на нормативна дисхармония, една година след приемане уредбата на института на непълното осиновяване (СК – 1968 г.): "Съгласно § 67, ал. 3 ППЗП "осиновените деца нямат право на пенсия от рождените си родители... ". При тази изричност на разпоредбата не може да се приеме, че тя се отнася само до единия вид осиновявания, а именно осиновяванията с пълно прекъсване на родствените отношения между осиновения и неговите рождени родители. Наистина разпоредбата е създадена по време, когато нашето законодателство познаваше само такъв вид осиновяване. Обстоятелството обаче, че след създаване на втория вид осиновяване – осиновяването с непълно прекъсване на родствените връзки между осиновения и рождените му родители, разпоредбата на § 67, ал. 3 ППЗСП бе запазена в същата й редакция, показва, че настъпилата промяна в семейното право не е била съпроводена с промяна в пенсионното право. Не може да се приеме, че такава промяна е настъпила мълчаливо и че само поради законодателен пропуск не е намерила отражение в редакцията на § 67, ал. 3 ППЗП. За такова мълчаливо отменяване на разпоредбата на § 67, ал. 3 ППЗП би могло да се говори само ако родствените отношения биха били единственото основание за пораждане правото на пенсия (както е при правото на наследство), в какъвто само случай всяка промяна в родствените отношения неминуемо би предизвикала промяна и в правото на пенсия". Този тълкувателен подход, свързан с първото преодоляване на наличната нормативна дисхармония се споделя от участниците в процеса и съдилищата. Получаването на наследствена пенсия не се счита за приемане на наследство. Наследниците на починалото лице могат да получат пенсия след смъртта му, но не по силата на наследяване, а като тяхно лично право, произтичащо от качеството им на наследници и на основание специалните разпоредби на закона. Не може да бъде споделен обаче извода, че на базата на визирания тълкувателен акт, тълкуващ разпоредбите на вече отменени нормативни актове, действали в различни от настоящата обществени и нормативни реалности разпоредбите на чл. 31, ал. 2 НПОС вр. с чл. 96, ал. 1, т. 2 КСО уреждат фактическия състав на непълното осиновяване като правоизключващ, а тези по чл. 80 и сл. КСО във връзка с чл. 102 СК като правопораждащ. Това би означавало в правния институт на непълното осиновяване да бъде вложено различно от съществуващото нормативно съдържание. При непълното осиновяване възникват права и задължения като между роднини по произход само между осиновения и неговите низходящи, от една страна, и осиновителя - от друга, а правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход се запазват. Родителските права и задължения преминават върху осиновителя. По делото е установено, че осиновяването е било извършено след смъртта на майката. Съдът и пенсионните органи обаче не са обърнали внимание на важния за спора факт, че осиновителят Й. Йорданов и починалата майка на осиновеното дете С. Илиева, преди нейната смърт, са били във фактическо съжителство. В контекста на този факт дори и при тълкуването, което е възприел административният съд, зададено от тълкувателно решение № 79/14.11.1969 г. на ОСГК на ВС и свързано с преодоляването на очертаната по-горе в мотивите на настоящото съдебно решение нормативна дисхармония би се достигнало до различен правен резултат. Тълкувателният акт посочва още, че: "Съгласно Закона за пенсиите в основанието за пораждане правото на пенсия влизат не само родствените връзки, но и загубената поради смъртта издръжка. Затова не може да се счете, че със създаване на възможността да се запазват родствените връзки между осиновения и рождените родители, се възстановява възможността за пораждане на право на наследствена пенсия на осиновения от рождения му родител". Настоящият състав на Върховния административен съд не споделя реализирания тълкувателен подход от административния съд. При издаването на тълкувателно решение № 79/14.11.1969 г. на ОСГК на ВС е съществувала различна нормативна реалност от настоящата. Тълкуван е отменен за съвременното позитивно право нормативен акт, създаден и действал при обществени отношения, сериозно различаващи се от днешните. Изведените критерии за разширително тълкуване на термина осиновяване, като включващ и непълното осиновяване във фактическия състав на нормите на чл. 31, ал. 2 НПОС вр. с чл. 96, ал. 1, т. 2 КСО обосновава възникването на правото на наследствена пенсия "от родствените връзки и загубената поради смъртта издръжка". Явно е, че тълкувателният акт не е изследвал случаи като настоящия, свързани с фактическо съжителство без брачна връзка, които в годините на неговото приемане са били обществено укорими. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 НПОС урежда изключение, което визира случаите, когато родителят на осиновения е съпруг на осиновителя. В процесния случай те не са съпрузи, а фактическото съжителство не би могло да обоснове наличието на материалноправните основания от хипотезата на правната норма. Настоящият състав на Върховния административен съд счита, че Административен съд – Варна в нарушение на съдопроизводствените правила е отказал да се произнесе по искането за противоречие на чл. 31, ал. 2 НПОС с разпоредбите на чл. 80 и сл. КСО вр. с чл. 102 СК. Съгласно чл. 15, ал. 3 ЗНА и чл. 5, ал. 1 АПК когато постановление, правилник, наредба, инструкция или друг подзаконов нормативен акт противоречат на нормативен акт от по-висока степен, прилага се по-високия по степен акт. При извършеното разширително тълкуване и в частност приемайки, че в използвания в чл. 31, ал. 2 НПОС термин осиновяване се включва и непълното осиновяване, административният съд е бил длъжен да се произнесе и по наведеното несъответствие. В този случай аргументите на административния съд за родова неподсъдност са правно неиздържани. Те изместват същността на инцидентния контрол. В разпоредбите на чл. 15, ал. 3 ЗНА (касаеща правораздавателните органи) и чл. 5, ал. 1 АПК (касаеща освен правораздавателните органи и административните органи) са уредени хипотези при констатирано противоречие на наредба с нормативен акт от по-висока степен да се прилага по-високия по степен акт. Неприлагането на по-ниския по степен нормативен акт не е обвързано от разрешаване на самостоятелен правен спор, нито се ползва от сила на пресъдено нещо, за да се изисква съблюдаване на родова подсъдност. Нормативният акт и в частност нормативният административен акт има сложна структура – той се състои не от една, а от множество свързани помежду си разпоредби. Установяване съдържанието на нормативния акт е необходимо условие както за неговата реализация, така и за тълкуване на неясния смисъл на неговите разпоредби. Изясняване на въпросите свързани с опознаването на нормативния акт като цяло помага за преодоляването на централния проблем при тълкуването - неяснотата на отделното предписание. Изясняване съдържанието на нормативния акт се детерминира и от неговото място в системата от другите действащи нормативни актове в рамките на конкретния правен отрасъл в частност и в рамките на цялата правна система. Методите на тълкуване са уредени в Закона за нормативните актове и са два основни вида – граматически и функционални (логически в широкия смисъл на думата). При граматическите средства се използват правилата на езика и се свеждат до филологически и граматически разбор на разпоредбата/ите, от които се извлича правната норма. Граматическото тълкуване е първата стъпка в тълкуването. То е необходим етап и не бива да се противопоставя, а напротив следва да се реализира едновременно с функционалното тълкуване, чрез което се разкрива духът и разумът на закона (mens et sentential legis). Дори и в тълкувателно решение № 79/14.11.1969 г. на ОСГК на ВС, на което се е позовал административният съд и което се явява тълкувателен акт във връзка с отменени нормативни актове (ЗП и ППЗСП) тълкуващият орган е извел две кумулативно изискуеми отправни основания за изясняване употребата на термина осиновяване – "родствените връзки и загубената поради смъртта издръжка". Преценени през призмата на фактите по случая същите са налични, но поради различията на обществените отношения, свързани с фактическото съжителство, като установена форма на съвместен живот в днешните обществени реалности не могат да обосноват възможността при непълно осиновяване да възникне правото на пенсия за осиновеното дете. Трите разновидности на функционалното тълкуване (логическо, систематическо и телеологично) обуславят различно съдържание на термина осиновяване от възприетия с тълкувателно решение № 79/14.11.1969 г. на ОСГК на ВС. Целта на правилото за поведение, изяснена от систематичното му място и възможността му за съответствие с норми от по-висок порядък налагат извода, че употребения термин осиновяване в разпоредбите на чл. 31, ал. 2 НПОС има предвид единствено пълното осиновяване. Тълкувана разширително нормата би противоречала на норми от по-високи по степен нормативни актове и в частност чл. 80 КСО и чл. 102 СК, поради което не би следвало да бъде приложена. Това са правни норми, които не са били тълкувани от ОСГК на ВС и досежно тяхната систематична свързаност с тази на чл. 31, ал. 2 НПОС съдът не е обвързан от тълкувателно решение № 79/14.11.1969 г. на ОСГК на ВС. При това положение факта на непълното осиновяване не може да има правоизключващо действие досежно възникване правото на наследствена пенсия за С. Й.. По тези съображения първоинстанционното съдено решение следва да бъде отменено като неправилно. Актовете на пенсионните органи следва да бъдат отменени като незаконосъобразни поради неточно прилагане на материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона. Предвид изхода на спора в тежест на ответника по жалбата следва да бъдат поставени заявените от жалбоподателя разноски и за двете инстанции, които съобразно доказателствата в тази насока (договор за правна защита и съдействие № 0000283121/18.11.2019 г.; преводно нареждане от 28.03.2019 г.; системен бон от 28.03.2019 г. на "Български пощи" ЕАД(за пощенска пратка); договор за правна защита и съдействие № 0000276348/16.10.2018 г.) възлизат на сумата от 1031,95 лева. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение