Решение № 236 от 26.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6447/2007 г.

Решение № 236 от 26.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6447/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218и от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на М. А. П. и Р. Д. М. срещу решение от 21.05.2007 г. по гр. д. № 5* от 2003 г. на Софийския градски съд, IV "Г" въззивен състав, с което е отменено решение от 6.02.2001 г. по гр. д. № 5* от 1998 г. на Софийския районен съд, 36 състав и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от касаторите срещу М. у. - София, Л. А. П. и А. А. П. иск с правно основание чл. 43, ал. 1, б. "а" от Закона за наследството за унищожаване на завещателни разпореждания от 22.10.1996 г. и от 1.11.1996 г., направени от наследодателката на касаторите В. Р. Д. В жалбата се правят оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК /отм/. Твърди се, че неправилно въззивният съд кредитирал неубедителните, противоречащи си и неточни показания на доведените от ответниците свидетели за сметка на ясните, категорични и подробни показания на доведените от касаторите свидетели, без да изложи убедителни съображения затова. Не взел предвид, че тези показания противоречат на приетото по делото и неспорено от страните заключение на тройната съдебно-психиатрична експертиза, чието заключение съдът тълкувал произволно. Съдът не отчел, че по делото било доказано, че подписите под завещанието били положени от завещателката не едновременно с написването им, а по-късно пред свидетели. Не било взето предвид, че подписите на свидетелите под саморъчното завещание не са част от предвидената в Закона за наследството форма на завещанията и хвърляли съмнение върху законосъобразността на изписването им. В срока по чл. 218г от ГПК (отм.) не е постъпил писмен отговор от ответниците по жалбата Л. А. П. и А. А. П.. В съдебно заседание процесуалните им представители оспорват жалбата. Пълномощникът на ответника М. у. -София също оспорва жалбата и моли решението на Софийския градски съд да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след като взе предвид събраните по делото доказателства и обсъди наведените от касаторите основания да обжалване на решението, счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирани страни /ищци по делото/, в срока за касационно обжалване по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и срещу решение на въззивен съд, което съгласно на чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) подлежи на касационно обжалване. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови решението си за отхвърляне на предявения от касаторите иск с правно основание чл. 43, ал. 1, б. "а" от Закона за наследството за унищожаване на завещателни разпореждания от 22.10.1996 г. и 1.11.1996 г., направени в саморъчни завещания на В. Р. Д., въззивният съд е приел, че ищците, чиято е била доказателствената тежест, не са доказали, че към датата на изготвяне на саморъчните завещания завещателката В. Д. не е била способна да действа разумно. Това решение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 43, ал. 1, б. "а" от ЗН, завещателното разпореждане е унищожаемо, когато е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава. А съгласно чл. 13 от ЗН, способно да завещава е всяко лице, което е навършило 18 години, не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действа разумно. По настоящото дело от събраните по делото доказателства е било установено, че към датата на съставяне на завещателните разпореждания от 22.10.1996 г. и 1.11.1996 г. завещателката В. Д. е била на 83 години и не е била поставена под пълно запрещение /видно от решение от 1.11.1996 г. по гр. д. № 361 от 1996 г. на Софийския градски съд, Д. е поставена само под ограничено запрещение/. Не е установено и че Д. не е била способна да действа разумно. Лица, които не са способни да действат разумно, са тези, които макар и да не са поставени под пълно запрещение, поради слабоумие, душевна болест или поради други причини не са в състояние да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да ръководят и разбират постъпките си. В случая, по делото липсват доказателства Д. да е страдала от слабоумие или душевна болест, обуславящи възможността за поставянето й под пълно запрещение или да не е била в състояние да разсъждава нормално. От заключенията на приетите по делото съдебно-психиатрични експертизи е установено, че Д. е страдала от обща и мозъчна атеросклероза с хронична недостатъчност на мозъчното кръвообращение, която е довела до умствено паметов упадък и съдови инциденти с делирен синдром и атеросклеротична психоза. Тъй като обаче делирозните й периоди са били епизодични и с оглед показанията на свидетелите К, присъставили при подписването на завещателните разпореждания, обосновано съдът е приел, че към момента на подписване на завещанията Д. е била способна да действа разумно и е разбирала напълно смисъла на извършеното от нея разпореждане с имуществото й. Този извод на съда се подкрепя и от решението от 1.11.1996 г. по гр. д. № 361 от 1996 г. на Софийския градски съд, с което Д. е поставена само под ограничено запрещение, което означава, че към момента на изготвяне на завещанията тя е била в състояние да действа разумно в ограничени предели. Обстоятелството, че според заключенията на експертизите и някои от свидетелите завещателката е била податлива на внушения, е неотносимо към предмета на настоящото дело, което е за унищожаване на завещанията поради това, че завещателката не е била способна да завещава- чл. 43, ал. 1, б. "а" от ЗН. То би имало значение в случай на предявен иск за унищожаемост на завещанията поради грешка или измама /основания по чл. 43, ал. 1 б. "б" от ЗН/, какъвто иск обаче не е предявен по делото. Неоснователен е касационния довод за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) при преценка на събраните по делото свидетелски показания. По делото са била разпитани две групи свидетели. Доведените от ищците свидетели са твърдяли, че завещателката била мнителна, имала налудничави идеи за ограбване, забравяла лица, събития и дати, не се ориентирала нормално. Доведените от ответниците свидетели са твърдяли, че макар и трудно подвижна и затруднена да се обслужва сама поради напредналата си възраст и заболяването й /артрит/, завещателката е била с логична мисъл, със запазени интелектуални способности и с нормално поведение. Въззивният съд е преценил тези свидетелски показания и като е отдал приоритет на показанията на присъствалите на подписването на завещанията свидетелки Л. К. и Д. Б., правилно е приел, че към релевантния за спора момент /датата на изготвяне на саморъчните завещания/ завещателката е била способна да действа разумно. Правилно е преценено от въззивния съд, че дори доведените от ищците свидетели не са установили Д. да не е била способна да завещава /фактът, че била мнителна, че се страхувала от ограбване, че забравяла лица, събития и дати и че не се ориентирала добре, не говори нито за душевна болест, нито за слабоумие, нито за неспособност да действа разумно/. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че съдът е следвало да вземе предвид, че горепосочените свидетелски показания противоречат на приетото по делото и неспорено от страните заключение на тройната съдебно-психиатрична експертиза. Съдът не е игнорирал заключението на тази експертиза, а напротив- съгласно чл. 157, ал. 3 от ГПК (отм.) я е обсъдил в съвкупност с всички събрани по делото доказателства. Взел е предвид, че в медицинска документация, датираща няколко месеца преди написване на завещанията, няма документирани душевна болест или трайно психотично състояние на завещателката В. Д., а е отразено, че тя страда от сърдечно- съдово заболяване /генерализирана и мозъчна атеросклероза/, в напредналата фаза на което се нарушава кръвоснабдяването на мозъка, поради което завещателката имала делирозни епизоди /начална съдова деменция/. Отчетено е, че изводът на вещите лица от тази втора съдебно-психиатрична експертиза за невъзможност на В. Д. да действа разумно се основава само на показанията на доведените от ищците свидетели, които както бе изложено по-горе сами по себе си не доказват такава невъзможност на завещателката да действа разумно. Поради това правилно въззивният съд е кредитирал особеното мнение на вещото лице д-р А от първата тройна съдебно-психиатрична експертиза, според който завещателката не е имала трайна психотична /параноидна/ симптоматика, а само преходни делирозни епизоди, които са характерни за сърдечно-съдовото й заболяване и не са нарушили възможността й да действа разумно при написване и подписване на завещанията на 22.10.1996 г. и 1.11.1996 г. Обстоятелството, че подписите под завещанията били положени от завещателката не веднага след написването им, а по-късно пред свидетели, също е неотносимо към заявеното основание за унищожаемост на тези завещания /чл. 43, ал. 1, б. "а" от ЗН/ и не поставя под съмнение валидността им. От значение за основателността на иска, предявен на това основание, е дали към момента на изготвяне на завещанията, което приключва с подписването им, завещателката е била способна да действа разумно /дали е разбирала смисъла на извършеното от нея разпоредително действие с имуществото й/. Поради това правилно при решаване на този въпрос въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите, които са присъствали на подписването на тези завещания, а не показанията на останалите свидетели, които свидетелстват за здравословното състояние на завещателката в последните години преди смъртта й, но не и към момента на подписване на завещанията. Неоснователно е и твърдението на касаторите, че въззивният съд е следвало да вземе предвид, че подписите на свидетели под саморъчно завещание не е част от предвидената в Закона за наследството форма на саморъчното завещание, поради което тези подписи хвърляли съмнение върху законосъобразността на изписването на завещанията от 22.10.1996 г. и 1.11.1996 г. По делото не е предявен иск за нищожност на саморъчните завещания поради неспазване на предвидената в закона форма, а иск за унищожаемост на тези завещания поради неспособност на завещателката да завещава. Поради това въззивният съд е бил длъжен и е изложил мотиви само относно предявеното пред него основание на иска- дали завещателката е била способна да завещава. Независимо от това, следва да се отбележи, че подписването на саморъчно завещание от свидетели по никакъв начин не поставя под съмнение валидността на завещанието, тъй като в ЗН не се съдържа забрана за такова приподписване на саморъчно завещание от свидетели. По изложените по-горе съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр.2 от ГПК (отм.) решението на Софийския градски съд като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и на основание чл. 64 от ГПК (отм.) касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника М направените от него разноски за адвокат пред ВКС на РБ в размер на 1000 лв. На останалите ответници разноски по делото пред ВКС не следва да се присъждат, тъй като липсват доказателства такива да са направени. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия