Решение № 7040 от 19.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8633/2010 г.

Решение № 7040 от 19.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8633/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Пловдив срещу решение № 613 от 23.04.2010 г. на Административен съд, гр. Пловдив, постановено по административно дело № 162/2010 г. С обжалваното решение съдът отменил негова заповед № з-11761 от 27.11.2009 г., с която на основание чл. 75, т. 6 от Закона за българските лични документи на Коста Йорданов Чотов, с. Марково, община Родопи, ул. "Здравец" № 6 е наложена принудителна административна мярка - "забрана за напущане на страната". Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приложил закона като не отчел, че принудителната мярка е наложена на Чотов не в качеството му на изпълнителен директор на "Санита Пи Ейч Груп" ЕООД, а в качеството му на солидарен длъжник по изпълнителното дело. С оглед на това по делото няма доказателства, които да установяват, че длъжникът е представил надлежно обезпечение на вземането на кредитора. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - Коста Йорданов Чотов, счита същата за неоснователна. Счита за неоснователен доводът на касатора, че представеното от страна на "Санита Пи Ейч Груп" ЕООД обезпечение е ирелевантно. Съдът обосновано приел, че не са налице материалноправните предпоставки за налагане на принудителната мярка поради надлежно представено обезпечение. Сочи, че наложената мярка противоречи на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и на Директива 2004/38/ЕО. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно преценил фактите по делото и приложил правилно материалния закон. Изводът му, че заповедта за налагане на принудителната административна мярка е незаконосъобразна, е правилен. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че ответникът по касационната жалба е задължено лице за частни задължения в големи размери по смисъла на § 1, т. 5 от допълните разпоредби на Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Приел, че заради това задължение частният съдебен изпълнител отправил до компетентния орган искане за налагане на принудителна административна мярка. Приел също, че задължението е надлежно обезпечено с ипотека в полза на кредитора, която изцяло покрива вземането. Въз основа на това направил извода, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, но при нарушение на материалноправните предпоставки за издаването й, поради което я отменил като незаконосъобразна. Този извод на съда е правилен. По делото няма спор за факти. Съдът правилно установил фактическата обстановка, касаторът не я оспорва и настоящата инстанция я възприема изцяло. Спорът е досежно правната квалификация на един от установените релевантни факти и неговите правни последици. Както правилно посочва в мотивите си съдът, за да е законосъобразно, съгласно българския закон, налагането на принудителната административна мярка е необходимо да са налице кумулативно - парично задължение в големи размери към юридическо лице и за това задължение да не е представено надлежно обезпечение. От доказателствата по делото е безспорно, че вземането на кредитора е надлежно обезпечено чрез учредяването на ипотека в негова полза. Неоснователно е твърдението на касатора, че лично ответникът по касационната жалба не представил обезпечение на задължението. За кредитора, а и за закона - чл. 75, т. 6 ЗБЛД, е ирелевантно кой е предоставил обезпечението. Съгласно чл. 149, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите ипотека може да бъде учредена както за свое, така и за чуждо задължение. Важното е вземането на кредитора да е надлежно обезпечено. Като преценил правилно релевантния по делото факт съдът направил обоснован извод за неговите правни последици и въз основа на това за незаконосъобразността на оспорената заповед. Наред с изложеното следва да се посочи, че оспорваната заповед противоречи на релевантните актове на правото на Европейския съюз и на международните актове, по които България е страна. Релевантният общностен акт е Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО)№ 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38). Директивата е неделима част от правния ред, приложим в страната, и съдът, с оглед на разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК, следва да прецени законосъобразността на наложената мярка с оглед на правния статус на ответника по касационната жалба като гражданин на Европейския съюз. Единственото ограничение, което директивата допуща на свободата на движение е визирано в чл. 27, § 1 и е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Видно от текста на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, редакция към процесния период, въведената от българския законодател мярка не отговаря на допустимите от общностния акт ограничения. Тя осигурява защита на финансов интерес на частно лице - кредитор по парично вземане, поради което би могла, по принцип, да попадне в изчерпателно изброените в директивата основания за ограничаване на свободата на движение, но само ако надлежно е обосновано, че нарушеният в конкретния случай финансов интерес представлява императивен интерес на обществото и ограничението е наложено при зачитане всички правила на общностното право. В случая това не е направено, поради което не може да се приеме, че принудителната административна мярка е продиктувана от съображения за защита на обществения ред. Нормата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, редакция към процесния период, като не задължава органа да извърши исканата от общностния акт преценка, противоречи на норма на общностното право. С оглед на това и в съответствие с принципа на примата на правото на Европейския съюз съдът е длъжен да остави неприложена националната правна норма. Прилагайки общностното право съдът констатира, че оспорената заповед № з-11761 от 27.11.2009 г. на директора на областната дирекция на МВР, гр. Пловдив, в частта, в която забранява на Чотов да напуска страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз е незаконосъобразна. Тя налага ограничение на свободата на движение на основание, непредвидено в Договора за функциониране на Европейския съюз и в актовете по прилагането му. Оспорваната заповед противоречи и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, която е в сила за България от 7.09.1992 г., поради което и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията има предимство пред норми на вътрешното право, които й противоречат. Съгласно чл. 2, т. 3 от Протокол 4 на Конвенцията упражняването на правото на свободно напускане на пределите на собствената държава не подлежи на никакви ограничения, освен тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита здравето и морала или на правата и свободите на другите. В оспорваната заповед не са изложени никакви мотиви, които да обосновават изискуемите от Конвенцията предпоставки, което е достатъчно основание да се приеме, че тя е необоснована. Наред с изложеното следва да се посочи, че с тълкувателно решение № 2 от 22.03.2011 г. на общото събрание на колегиите на Върховния административен съд, бе постановено, че заповедта, с която се прилага принудителна административна мярка на основание чл. 75, т. 6 ЗБЛД подлежи на отмяна от съда, когато противоречи на Директива 2004/38/ЕО. А с решение № 2 от 31.03.2011 г. Конституционният съд на Република България обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД. Макар постановено след приключване на устните състезания по настоящото дело и имащо действие занапред, чл. 151, ал. 2 от Конституцията, това решение установява противоконституционността на нормата, което е в подкрепа на изложеното по-горе досежно незаконосъобразността на оспорената заповед. Видно от изложеното релевираните от касатора твърдения за неправилност и необоснованост на съдебното решение са неоснователни. Съдът правилно установил фактите и приложил материалния закон. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд