Решение № 13531 от 6.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10382/2018 г.

Решение № 13531 от 6.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10382/2018 г., VII о., докладчик съдията Весела Андонова Производство по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Насиб, [дата на раждане], ЛНЧ [номер], [гражданство], подадена чрез процесуалния му представител адв. Радославова срещу решение № 4282 от 25.06.2018 г. на Административен съд София- град (АССГ) постановено по адм. дело № 5542/2018 г., с което жалбата на А. Насиб против заповед № 5364 з-671/08.05.2018 г. на директора на дирекция "Миграция" е отхвърлена като неоснователна и са присъдени разноски с оглед изхода на спора. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е обсъдил основните аргументи и факти от защитата му, а от друга страна счита, че административният орган не е доказал по безспорен начин наличието на законовите изисквания за продължаване на настаняването му в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ). Оспорва решението и в частта относно присъденото юрисконсултско възнаграждение. Моли съдебното решение да бъде отменено и принудителното настаняване да бъде прекратено. Ответникът по касационната жалба – директорът на дирекция "Миграция", чрез процесуалният си представител юрк. Чорбаджийски оспорва жалбата, като неоснователна. Счита, че постановеното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна - участник в първоинстанционното производство. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. За да постанови обжалваното решение, съдът е приел за установено от фактическа страна, че оспорващия А. Насиб е чужденец, който е влязъл незаконно на територията на Република България през 2016 г., като му е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) – "принудително отвеждане до границата". Впоследствие е подал молба за закрила регистрирана в ДАБ към МС на РБ, като А. Насиб, [дата на раждане], [гражданство]. По молбата е издадено решение № 13618/20.12.2017 г. на председателя на ДАБ, с което му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут, което не е обжалвано и е влязло в сила. С писмо от 1.11.2017 г. на началник отдел "Качество на производството", дирекция "КПМЗ" при ДАБ към МС на РБ е уведомил дирекция "Миграция", че на 7.11.2017 г. с полет от Брюксел, Кралство Белгия, ще бъде извършен трансфер от Кралство Белгия към РБ на А. AFRIDI. С решение № 12379/1.11.2017 г. на решаващ орган при ДАБ е приет на територията на РБ чуждия гражданин А. Насиб, представил се в Кралство Белгия като А. AFRIDI и е прекратено производството по определяне на държавата компетентна за разглеждане на молбата за предоставяне на статут на чуждия гражданин. Чужденецът е принудително настанен в СДВНЧ на 13.11.2017 г. въз основа на заповед № УРИ-5364 з-2227/13.11.2017 г. на директор на дирекция "Миграция" до отпадане на пречките и създаване на необходимата организация по изпълнение на наложената спрямо него ПАМ – "принудително отвеждане до границата, но за не повече от 6 месеца". На 24.04.2018 г. до директора на дирекция "Миграция" е депозирана докладна записка в която е посочено, че следва да бъде продължен срокът на принудителното настаняване на чужденеца в СДВНЧ, тъй като същия все още не може да бъде изведен и отказва да се върне в страната си по произход. Със заповед № 5364 з-671/8.05.2018 г. на директора на дирекция "Миграция" на основание чл. 44, ал. 8 от Закон за чужденците в Република България (ЗЧРБ) е продължено принудителното настаняване в СДВНЧ на А. Насиб до отпадане на обстоятелствата по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ за срок от 6 месеца, считано от 13.05.2018 г. Въз основа на така установените факта съдът e приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в предвидената форма, не са допуснати нарушения на административно производствените правила и при правилното приложение на материално правните разпоредби. След анализ на относимите материалноправни норми и представените по делото доказателства съдът е направил извод, че наложената ПАМ – "принудително отвеждане до границата" не е изпълнена тъй като чужденецът отказва да се завърне в страната си по произход и категорично отказва да съдейства за да бъде изведен от Република България. Изложил е доводи, че чужденецът с поведението си осуетява изпълнението на ПАМ, за което свидетелства и обстоятелството, че той е напуснал Република България и се е установил в Кралство Белгия от където е върнат в Република България. От друга страна съдът е приел, че все още съществува разумна възможност да се предприемат действия по извеждането на чужденеца от Република България, а продължаването на настаняването е обусловено от факта, че чужденецът не съдейства за установяване на неговата самоличност и за издаване на документ за пътуване. При така установеното от фактическа и правна страна, съдът е направил извод за законосъобразност на оспорената заповед. Решението е неправилно в частта относно присъдените в първоинстанционното производство разноски и правилно в останалата му част. Съгласно чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, в случаите, когато чужденец, на когото е наложена ПАМ по чл. 39а, т. 2 и т. 3 ЗЧРБ, е с неустановена самоличност, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудително настаняване на чужденеца в СДВНЧ с цел организиране на принудително отвеждане до границата на Република България. В съответствие с чл. 44, ал. 8, изр. второ ЗЧРБ, по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал. 6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл. 15, § 6 от Директива 2008/115/ЕО, съгласно която държавите-членки не могат да удължават посочения в § 5 шестмесечен срок на задържането, освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство, в случаите, когато, независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго поради: липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни. От представените по делото доказателства, първоинстанционният съд правилно е установил, че А. Насиб няма валиден документ за завръщане в страната си по произход, не оказва съдействие на компетентните органи за организиране на извеждането му и отказва да се върне доброволно в страната си по произход. От друга страна чужденецът с поведението си осуетява изпълнението на ПАМ, за което свидетелства и обстоятелството, че той е напуснал Република България и се е установил в Кралство Белгия от където е върнат в Република България. Предвид липсата на съдействие е налице и забавяне в процедурата по получаване на необходимите документи за извеждането му. От представените по делото доказателства се установява, че при проведено интервю с чужденеца от органите на Дирекция "Миграция", последният е записан като гражданин на Афганистан, а пред органите на ДАБ, същият е посочил, че е от Пакистан, т. е. лицето не оказва съдействие за изясняване на неговата самоличност. От друга страна, липсват доказателства, че вече не съществува разумна възможност за извеждане на чужденеца и следователно чл. 15, пар. 4 от Директива 2008/115/ЕО не може да намери приложение. Наред с това по отношение на А. Насиб не могат да бъдат приложени други достатъчно ефективни, но по-леки мерки, тъй като не са налице предпоставките за това. С оглед посоченото, настоящият състав намира, че първоинстанционният съд обосновано е приел, че са налице елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ и чл. 15, пар. 6 от Директива 2008/115/ЕО. По изложените по горе съображения правилен е изводът на съда, че правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от продължаване срока на принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ са упражнени законосъобразно. Не са налице пороците сочени като касационни основания за отмяна на решението в тази му част и то следва да бъде оставено в сила, като валидно допустимо и правилно. В частта относно присъденото по делото юрисконсултско възнаграждение, съдът намира касационната жалба за основателна. С решението в тази му част, от една страна разноските са присъдени неправилно на административния орган, а от друга е и неправилно определен техният размер. В съответствие с чл. 143, ал. 4 АПК, когато съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата, подателят на жалбата заплаща всички направени по делото разноски, включително минималното възнаграждение за един адвокат, определено съгласно наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ако другата страна е ползвала такъв. По аргумент от чл. 143, ал. 1 АПК същите се дължат в полза на бюджета на органа - издател на акта. В случая това е юридическото лице - Дирекция "Миграция" към Министерство на вътрешните работи - чл. 37, ал. 2 от Закона за Министерство на вътрешните работи. Поначало разноските не се вменяват в задължение на подписалото акта длъжностно лице, а се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт (чл. 143, ал. 1 АПК). Т. е. независимо от правния статут на органа - издател на акта, разноските на адресата по повод на делото се дължат от бюджета на юридическото лице, към което той е ситуиран. Правилото се прилага и при присъждане на разноски в полза на административния орган при отхвърляне на жалба срещу постановен от него административен акт. Следователно, отхвърляйки жалбата, АССГ незаконосъобразно е присъдил дължимите разноски в полза на издателя на акта, вместо на бюджета на самата дирекция. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Съгласно чл. 37. ал. 1 от с. з. заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в Наредбата за заплащане на правната помощ (Наредбата). В чл. 24 от Наредбата е предвидено, че възнаграждението по административни дела за една инстанция е от 100 до 200 лв. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че в първоинстанционното производство е следвало да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, като не са налице основания за определяне на същото в размер на 500 лева. По изложените съображения обжалваното съдебно решение в тази му част следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено ново, с което А. Насиб бъде осъден да заплати на Дирекция "Миграция" към Министерство на вътрешните работи, сумата от 100 (сто) лева, представляваща направените в първоинстанционното производство разноски. При този изхода на спора, претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена, като на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да му бъде определено възнаграждение, в размер на 100 (сто) лева за настоящата инстанция. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,