Решение № 80 от 25.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1660/2013 г.

Решение № 80 от 25.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1660/2013 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Дария Проданова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу Решение № 1594 от 15.11.2012 г. по гр. д. № 1893/2012 г. на Пловдивския окръжен съд. С него е отменено Решение № 1804 от 13.05.2011 г. по гр. д. № 3365/2009 г. на Пловдивския районен съд с което първоинстанционният съд е приел за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК от [фирма] срещу [фирма], К. Л. М. и М. Р. М. субективно съединени искове, че ответниците дължат на ищцовото дружество сумата 21343.20 лв., ведно с лихви и разноски. Като е счел, че е сезиран с два обективно (установителен и осъдителен) и субективно съединени иска, съставът на Пловдивския окръжен съд е постановил отхвърлително решение по отношение на тях. Касационен контрол е допуснат за проверка на вероятната допустимост на исковете и решенията на пловдивските съдилища по тях, съобразно посоченото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В касационната жалба се подържа основанието по чл. 281, т. 3 ГПК - необоснованост на въззивния акт поради това, че съставът на Пловдивския окръжен съд не е обсъдил писмените доказателства, установяващи доставката на пшеница, както и факта, че ответникът не е оспорил получаването и. Искането е за касиране на въззивния акт и произнасяне по съществото на спора, като бъдат уважени предявените искове. Чрез представен по реда и в срока на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, както и чрез процесуалния си представител в о. с. з., ответниците по касация [фирма], К. М. и М. М. изразяват становище, че въззивното решение е допустимо и законосъобразно и следва да остане в сила. Като взе предвид становищата на страните на основание чл. 290, ал. 2 ГПК и извърши проверка по допустимостта и законосъобразността на въззивния акт, Върховният касационен съд, състав на I т. о. приема следното: Жалбата е основателна. По реда на чл. 410 ГПК [фирма] се е снабдил със заповед за изпълнение срещу солидарните съдлъжници [фирма], К. Л. М. и М. Р. М. за сумата 21343.20 лв., представляваща стойността на 59287 кг. доставена, но незаплатена пшеница. Предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване дължимостта на сумата първоначално е заявен като осъдителен. Уточнението по молба от 02.06.2009 г. също сочи осъдителен иск при внесени изменения и уточнения на обстоятелствената част на исковата молба. Поради това, че с отговора по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил допустимостта на иска, ищецът с молба от 23.12.2009 г. е заявил, че подържа иска като установителен. В случай, че се приеме, че не се касае за продажба, а за заем на пшеница, искането му е за реално изпълнение - да бъдат осъдени ответниците за му възстановят 59287 кг. пшеница. Последователно подържаната теза на ответника е, че писмен договор между страните не е сключван, а са били налице трайни търговски отношения при хипотезата на т. нар "бартер". Ищецът е доставял на събирателното дружество пшеница, срещу което са му били доставяни царевица и трици. Спорът е възникнал от непостигнато съгласие по цената на доставената от [фирма] царевица, която според ответника би следвало да е по-висока от цената на получената пшеница. Поради това не се дължи нито парично, нито натурално изравняване. Пред въззивната инстанция е направил възражение за прихващане, което е било оставено без уважение. Първоинстанционният съд се е произнесъл по установителния иск, приемайки за доказано, че между страните е бил сключен договор за продажба на пшеница. В мотивите е посочил, че предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск, произтичащ от заемно правоотношение ще следва да бъде оставен без разглеждане. Сезиран с жалбата на събирателното дружество, съставът на ПдОС се е произнесъл по същество и по двата иска, приемайки ги за неоснователни, поради това, че не е доказано съществуването на облигационна връзка между страните. Становището на настоящия съдебен състав по допустимостта на главния иск и постановените решения, съдържащи произнасяне по него произтича от следното: Главният иск е предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимостта на вземане за което по реда на чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение. Като основание за вземането, в заявлението се сочи заплащане стойността по доставка на пшеница, материализирана в конкретно посочени кантарни бележки. Т. е. налице са белези на договор за продажба. Такова е и основанието, съобразно уточненията на исковата молба, цитирани по-горе и по него се е произнесъл първоинстанционния съд. Въззивният съд е счел за нередовна исковата молба, поради което с Определение № 1959/20.06.2012 г. я е оставил без движение за уточняване белезите на облигационната връзка. С молба вх. № 19197 от 17.07.2012 г. [фирма] е направил уточнение, че отношенията са по заем за послужване, отричайки наличието на бартер, каквото е последователното твърдение на ответника. Съгласно т. 5 на ТР № 1/2013 по т. д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, оставянето на исковата молба без движение за уточняване на обстоятелствената част с оглед правната квалификация на иска е допустимо. С решението си, обаче, съставът на ПдОС е игнорирал това уточнение и отново се е произнесъл по договор за продажба и договор за заем, приемайки за недоказана каквато и да било облигационна връзка между страните, независимо, че наличието на такава е безспорно. Спорна е правната и характеристика (заем за послужване или бартер), както и наличието на неизпълнени задължения по нея. Съгласно легалната дефиниция на чл. 130, ал. 1 ЗДДС бартерът се определя, като доставка, възнаграждението по която се дължи в стоки или услуги. При бартера има две доставки при която всеки от доставчиците се смята за продавач на това, което дава и купувач на това, което получава. И двете доставки счетоводно се отчитат по реда на продажбите. Сходна е правната конструкция на замяната по общия граждански закон - чл. 222 ЗЗД. Нито едно от тези основания, обаче, не се подържа от ищеца в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК пред въззивния съд, независимо от съдържанието на заявлението и произнасянето на ПдРС по главния иск - договор за продажба, съставляващ макар и частичен елемент от бартерна сделка. Като не е съобразил уточнението по т. 5 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на исковата молба, сочещо различна облигационна връзка на главния иск и не е изложил мотиви защо не го възприема, въззивният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено и делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд. При новото разглеждане, съставът ще следва да прецени и приложението на Закона за съхранение и търговия със зърно, както и да се произнесе по разноските за касационното производство. Поради това, Върховният касационен съд - Търговска колегия, състав на I т. о.