Решение № 12201 от 3.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3104/2012 г.

Решение № 12201 от 3.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3104/2012 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" ("МПДТР") към Община Бургас, действащ чрез процесуалния представител старши юрисконсулт Ефтим Марев, срещу решение № 127/27.01.2012 г., постановено по административно дело № 1567/2011 г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е отменен Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 70-Л-55.22/20.05.2011 г., издаден от орган по приходите при Община Бургас. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и необосновано, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По съображения, изложени в жалбата, касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се отхвърли жалбата против оспорения административен акт, като се присъди и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - "Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт" АД - гр. Варна, представлявано от главен изпълнителен директор Дирк Шусдзиара и главен финансов директор Росен Филипов, оспорва жалбата, като в писмени бележки от пълномощника юрисконсулт Станка Ангелова излага съображения за правилност на решението и моли същото да бъде оставено в сила. Също претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като излага подробни съображения за правилност на съдебното решение. Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд - Бургас е отменен Акт за установяване на задължение по декларация № 70-Л-55.12/20.05.2011 г., издаден от орган по приходите при Община Бургас, с който на "Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт" АД, като концесионер на летище Бургас, е определено задължение в размер на 137,11 лв. главница, представляващо такса за битови отпадъци и в частност - за услугата по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване за периода 1.01.2011 г. - 31.12.2011 г. относно недвижим имот, за който е подадена декларация по чл. 17, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) с вх. № М0002306/9.01.2007 г. Актът е издаден на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК и при обжалването по административен ред е потвърден с решение № 70-Л-55.12/14.06.2011 г. на директора на Дирекция "МПДТР" при Община Бургас. За да отмени оспорения АУЗД първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената форма и при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалноправните разпоредби. Като е извършил съвкупна преценка на събраните по делото доказателства - приетите и неоспорени експертизи, свидетелските показания и представените писмени доказателства, съдът е направил извода, че дейността по поддържане чистотата на територията на летище Бургас, в това число сгради, съоръжения, писти, паркинг и градинки около сградите, са извършвани от лица, наети от дружеството за негова сметка, а не от Община Бургас. Посочил е, че наетият от общината консорциум "Титан Бургас" е извършвал единствено услугата сметоизвозване. Обстоятелството, че в заповед № 3015/28.10.2010 г. на кмета на Община Бургас са определени границите на районите на територията на общината, включени в системата на организирано поддържане на чистотата през 2011 г., не е достатъчно да се направи извода, че услугата е извършена реално. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, според което, макар територията на летище Бургас да е урбанизирана територия, същата не е част от населеното място квартал Сарафово; на територията на летище Бургас няма поземлени имоти, които да са с предназначение за обществено ползване; границата между летище Бургас и кв. Сарафово е поземлен имот, който е път от републиканската пътна мрежа Бургас-Варна. Обосновал е извода, че територията на летище Бургас не е част от населено място и в този смисъл не е част от квартал Сарафово, поради което не е и от категорията населени места, включени в заповед № 3015/28.10.2010 г. на кмета на Община Бургас и по-конкретно в т. В от тази заповед. Освен това съдът е изложил аргумента, че в съдържанието на посочената точка от заповедта е твърде общо и неконкретизирано ("други застроени терени, извън границите на районите по т. А и т. Б"), поради което не може да се прецени дали същите в действителност биха могли да бъдат обект на организирано поддържане на чистотата от страна на общината. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдът е приел за установено, че в план - сметката на Община Бургас, приета за 2011 г., няма предвидени мероприятия и дейности за поддържане на чистотата на територията конкретно на летище Бургас, като сметката предвижда само обобщени прогнозни дейности. От представените на вещото лице протоколи за извършена работа от консорциума се установява, че услугата по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване е предоставена в Община Бургас, но не са реализирани мероприятия и фактически дейности в района, конкретно на територията на летище Бургас, както и около обекта на концесия. Настоящият касационен състав приема, че така постановеното решение е правилно. Първоинстанционният съд е изяснил спора от фактическа страна и въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото е направил материално законосъобразни изводи. Съдът правилно е посочил, че за да бъде дължима таксата за услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване следва да се установи, че имотът е включен в територията на съответното населено място, в която услугата се предоставя от общината и освен това следва да се докаже, че общината реално предоставя тази услуга по отношение на процесния имот. Правилно в мотивите на решението съдът е посочил, че съгласно чл. 62 от ЗМДТ таксата за битови отпадъци се дължи за три отделни услуги - по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Съгласно чл. 66, ал. 1 от ЗМДТ размерът на таксата се определя в годишен размер с решение на общинския съвет въз основа на одобрена план-сметка за всяка от дейност. В процесният случай с оспорения пред административния съд акт е определена такса само за една от трите услуги - за поддържане чистота на териториите за обществено ползване. Съгласно чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ границите на районите и видът на предлаганите услуги по чл. 62 в съответния район, както и честотата на сметоизвозване се определят със заповед на кмета на общината и се обявяват публично до 30 октомври на предходната година. Таксата като вид финансово вземане се заплаща за реално предоставени услуги и само заповедта на кмета на общината за определяне на районите, в които се извършва организирано поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, не е достатъчно основание да се приеме, че такава услуга е била действително предоставяна. В чл. 71 ЗМДТ са регламентирани хипотезите, при които не се дължат таксите за трите услуги, като по т. 2 е предвидено, че не се събира такса за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, когато услугата не се предоставя от общината. Предвид съществуващата правна регламентация и с оглед на разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК административният съд правилно е приел, че в тежест на административния орган е да докаже както принадлежността на имота към територията на населеното място, в която се предоставя услугата по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, така и реалното извършване на тази услуга. Правилен е изводът на съда, че от представените доказателства не може да се направи изводът, че територията на летището е включена в районите, посочени в заповед № 3015/28.10.2010 г. на кмета на Община Бургас, издадена на основание чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ. Твърдението, че територията на летище Бургас е част от квартал Сарафово и поради тази причина, следвало да се приеме, че заповедта на кмета на гр. Бургас включвала и тази територия, не може да бъде възприето. Не са налице и доказателства, че територията на летище Бургас, макар и урбанизирана територия по смисъла на Закона за устройство на територията, е част от населеното място. В този смисъл е и заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, изслушана по делото, в която е посочено, че територията на летище Бургас, макар да е урбанизирана територия по смисъла на ЗУТ, не е част от населеното място и не е част от кв. Сарафово, тъй като границата между летище Бургас и кв. Сарафово е ПИ с идентификатор 07079.1.933 и е път от републиканската пътна мрежа Бургас - Варна. Предвид използваната в заповед № 3015/28.10.2010 г. на кмета на общината формулировка по т. В от заповедта - "други застроени терени извън границите на районите по т. А (строителните граници на гр. Бургас, кварталите и населените места) и т. Б (вилните зони и селищните образувания), включени в системата на организираното поддържане на чистотата", не може да се направи обоснован извод, че територията, на която се намира летище Бургас е включена в районите, в които общината предоставя тази услуга, т. е. не може да се прецени дали тази територия изобщо може да бъде обект на организирано поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че не са представени доказателства, че територията на летището е включена в район, по отношение на който е налице система на организирано поддържане на чистотата, за да се приеме, че попада под обхвата на т. В от заповедта на кмета. Наред с това, правилни са изводите на съда за липсата на доказателства, от които да се установява реалното предоставяне на услугата. Фактът, че община Бургас е извършвала услугата на територията на кв. Сарафово, не означава, че е била почиствана и територията на летище Бургас, след като тази територия не представлява част от кв. Сарафово. Неоснователно е оплакването в касационната жалба за необоснованост на решението във връзка с преценката на всички събрани по делото доказателства. Първоинстанционният съд е обсъдил събраните доказателства и в частност представените 10 броя пътни листи и 5 броя протоколи за извършена работа в кв. Сарафово от консорциум "Титан - Бургас", който по договор с община Бургас извършва дейностите по чл. 62 от ЗМДТ на територията на общината, съдебно-счетоводната експертиза, както и показанията на свидетелите Весела Димова и Милчо Милев - служители на дружеството - концесионер, които са дали показания за това, че дейностите по събиране, измитане и почистване от боклука от цялата територия на летища Бургас, включително зелените площи и градинки, се осъществява от няколко дружества, с които концесионерът има сключени договори за процесния период; съдът е посочил и предмета на тези договори, които са представени по делото и е констатирал, че показанията на свидетелите съответстват на съдържанието на договорите. Въз основа на анализа на посочените доказателства съдът правилно е приел, че не може да се направи обоснован извод за извършване на услугата по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, която по аргумент от чл. 66, ал. 1, т. 4 от ЗМДТ включва почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковите и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване. Правилно съдът е направил извода, че таксата за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване не се дължи след като липсват доказателства, че територията на летище Бургас е включена в районите, посочени в заповед № 3015/28.10.2010 г. на кмета на община Бургас, както и доказателства, че услугата по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е реално предоставена от общината. По изложените съображения първоинстанционният съд обосновано е достигнал до извода, че таксата за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване не се дължи и в съответствие с това е отменил оспорения АУЗД. Не са налице твърдените касационни основания за отмяна, обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно. Страната е представлявана от юрисконсулт, искането е направено своевременно и на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК разноските са дължими. Размерът на възнаграждението следва да бъде определен съобразно обжалвания материален размер, който е 137,11 лв. и на основание чл. 8 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение, е в размер на 100 лева. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,