Решение № 4360 от 21.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2745/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от началника на отдел „Миграция“- МВР, чрез процесуалния представител юрисконсулт К. Гяурова, срещу решение № 34010/ 17.10.2025 г., постановено по адм. дело № 8779/2025 г. по описа на Административен съд София-град, 71-ви състав. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Отправя се искане за отмяна на обжалваното решение, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответницата – О. П. Л., гражданка на Нигерия, родена на [дата], не е изразила становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните и след извършена служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в срока по чл. 211 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, е основателна. С обжалваното решение е отменена, по жалба на О. П. Л., гражданка на Нигерия, Заповед УРИ № 5392 ПАМ- 834/ 29.07.2025г. на началник отдел "Миграция"- СДВР, с която на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ й е наложена принудителна административна мярка "Връщане до страната на произход- Нигерия". За да постанови този резултат, административният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, който притежава правомощие да налага ПАМ, съгласно чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, в предписаната от закона форма, но в несъответствие с материалноправните разпоредби е с целта на закона. По- конкретно, административният съд е приел, че решаващият орган не е извършил дължимата преценка за спазване на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Независимо, че административният акт се издава при условията на обвързана компетентност, следва да се преценяват обстоятелствата, визирани в посочената разпоредба, с оглед зачитане на правата на човека и основните свободи, съгласно ЕКЗПЧОС. Формиран е извода, че несъобразяването на чл.44, ал.2 ЗЧРБ от страна на административния орган, не дава възможност да се прецени дали с наложената ограничителна мярка не се засягат в по- голяма степен правата на чужденеца. Решението е неправилно. При изяснена фактическа обстановка, установена от събраните по делото писмени доказателства, съдът е достигнал до необоснован, а оттам и неправилен извод за основателност на депозираната пред него жалба. Неправилно съдът е приел, че обжалваният административен акт е материално незаконосъобразен, тъй като административният орган не е събрал доказателства и не е извършил преценка за спазване на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Обжалваният административен акт е издаден на основание чл.41, т.4 ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, мярката "връщане" се налага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище. Съгласно чл.39а, ал.1 ЗЧРБ една от принудителните административни мерки е тази по т.2 - връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна. По делото не е спорно, а и в заповедта изрично е посочено, че по отношение на О. П. Л. е постановено решение председателя на ДАБ № 10564/08.10.2024 г., с което й е отказан статута на бежанец. Поради това следва да се приеме, че О. П. Л. е незаконно пребиваваща в страната гражданка на трета държава, която може да бъде адресат на ПАМ по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, доколкото липсват данни да пребивава в страната на валидно правно основание. В тази хипотеза и на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ компетентният административен орган действа при условията на обвързана компетентност, след като констатира основанието за прилагане на ПАМ. Нормите, регламентиращи мерките за административна принуда и процедурата по налагането им, са императивни и задължителни за административния орган. За прилагането на чл. 41, т. 4 ЗЧРБ е необходимо само установяване на визирания в хипотезата на нормата юридически факт, а именно, влязлото в законна сила решение за отказ за предоставяне на международна закрила или убежище по реда на ЗУБ. Този факт е безспорно доказан в административното производство. Първоинстанционният съд неправилно е приел, че в оспорената заповед липсват мотиви досежно приложението на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. От Докладна записка № УРИ 5392р- 729 от 29.07.2025 г. на ВПД началник група 01 "КПЧ- СНМ" при отдел "Миграция- СДВР" безспорно се установява, че административният орган е обсъдил относимите към разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ обстоятелства, а именно, че лицето има постановено и влязло в сила решение, с което му е отказан статут на бежанец и не е подавало други молби. При съобразяване с Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на Върховния съд, според което мотивите към административния акт могат да бъдат изложени отделно от него в друг документ, изходящ от същия орган, съдържащ се в административната преписка, следва да се приеме, че решаващият орган е изложил конкретни съображения за налагане на процесната ПАМ. По делото не се установява О. П. Л. да има, социални и културни връзки в България. Същата не е подавала заявление за продължително пребиваване, няма адресна регистрация, на която да бъде намерена, няма регистрирани данни за преминаване през ГКПП и, както беше посочено, няма подадена последваща молба за предоставяне на закрила по ЗУБ. Не е налице и основание за приложение разпоредбата на чл. 44а, ал. 5 ЗЧРБ, тъй като нито в административното, нито в съдебното производство са ангажирани доказателства, сочещи наличие на страх от лично преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение на чужденеца поради раса, религия и други в страната по произход на чужденците, а не само поради общата ситуация на несигурност. Въз основа на гореизложеното, касационната инстанция приема за неправилен и изводът на първоинстанционния съд, че е налице нарушение на изискването на чл. 35 от АПК, свързано с неустановяване от страна на административния орган на всички релевантни факти и обстоятелства. При прилагане на принудителната мярка "връщане", са били отчетени всички относими за индивидуалната преценка факти и обстоятелства, при спазване на принципите за пропорционалност и ефективност. Предвид изложеното касационната жалба е основателна и следва да се уважи. Оспореното пред настоящата съдебна инстанция решение следва да се отмени като необосновано и неправилно, а жалбата срещу оспорената пред Административен съд София – град заповед да се отхвърли като неоснователна. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК в полза на касационния жалбоподател следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за платена държавна такса в размер на 70 лева /или 35.79 евро/, както и да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 евро за двете съдебни инстанции, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, или общо 270 евро. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,