Решение № 9181 от 3.10.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по:

1. Касационна жалба на Директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика (ОДОП) София при ЦУ на НАП, подадена чрез юрк. Минкова, срещу Решение 3383 от 19.05.2022г., постановено по адм. дело 396/2021 г. по описа на Административен съд София-град, с което по жалба на Г. Досев е отменен Ревизионен акт (РА) Р-22221417004664-091-001/14.02.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, потвърден с Решение 699/21.05.2018 г. на Директора на Дирекция ОДОП София при ЦУ на НАП.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В подробно изложение касаторът аргументира законосъобразното ангажиране на отговорността на лицето по реда на чл. 19, ал. 1 от ДОПК, противно на изводите на съда. Моли за отмяна на оспореното решение. Претендира присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

Ответникът Г. Досев, чрез пълномощника адв. Татарова, в писмено становище оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.

2. Частна жалба от Директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика (ОДОП) София при ЦУ на НАП против Определение 241 от 10.01.2023 г., постановено по адм. дело 396/2021 г., с което е оставено без уважение искане за изменение на решението, постановено по делото, в частта за разноските. Определението се обжалва като неправилно поради противоречие с материалния закон. Претендира се отмяната му.

Ответникът по частната жалба Г. Досев, чрез пълномощника адв. Татарова, в писмен отговор оспорва частната жалба и моли за оставяне в сила на определението.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, а частната жалба намира за основателна.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната и частната жалби и правилността на обжалваните актове на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба на Директора на Дирекция "ОДОП"- София е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд София-град е бил Ревизионен акт (РА) Р-22221417004664-091-001/14.02.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП гр. София, потвърден с Решение 699/21.05.2018 г. на Директора на Дирекция ОДОП София при ЦУ на НАП, с който е ангажирана отговорността на Г. Досев по реда на чл. 19, ал. 1 от ДОПК за задължения на БКА ЕООД за данък върху добавената стойност в размер на размер на 281 617,09 лв. и лихви в размер на 94 684,49 лв.

В хода на ревизионното производство е установено, че през ревизирания период от 11.10.2013 г. до 24.10.2014 г. Г. Досев е бил управител на БКА ЕООД. По отношение на дружеството е налице влязъл в сила РА Р-22221015001599-091-001/ 03.05.2016 г., с който са определени допълнителни задължения за ДДС в размер на 281 617,09 лв. и начислени лихви в размер на 94 684,49 лв. в резултат на отказано право на приспадане на данъчен кредит. За да ангажират отговорността на управителя по реда на чл. 19, ал. 1 от ДОПК, приходните органи са приели, че са установени нарушения на данъчното законодателство, изразяващи се в подаване на справка-декларация за ДДС с невярно съдържание, с което задълженията на дружеството са в по-ниски размери, а по-късното установяване и узнаване от страна на приходната администрация за действителния им размер е довело до невъзможност за събирането им.

При повторното разглеждане на делото (след постановяване на Решение 112/06.01.2021 г. по адм. д. 7337/2020 г. на Върховния административен съд, осмо отделение) и след извършена служебна проверка съгласно чл. 168 от АПК във връзка с чл. 146 от АПК и чл. 160 ал. 2 от ДОПК, първоинстанционният съд приел, че ревизионният акт е незаконосъобразен, поради което го е отменил.

За да достигне до този извод административният съд е счел за безспорно установено, че към ревизирания период Досев бил управител на БКА ЕООД, което представлява първия елемент от фактическия състав на чл. 19, ал. 1 от ДОПК. Относно останалите елементи на отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК, съдът е приел, че въз основа на събраните в ревизионното и съдебното производство писмени доказателства, както и съобразно приетата в съдебното производство графологична експертиза, същите не се установяват. За недоказани са счетени изводите на приходната администрация, че управителят е съзнавал и целял укриване на данъчни задължения чрез изграден от него механизъм на избягване на данъчно облагане и чрез укриване на факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред орган по приходите. Счетено е, че не е налице твърдяната поредица от активни и последователни действия, целящи избягване на данъчни задължения от страна на управителя, извършени умишлено. На последно място е прието, че не се установява и причинната връзка между твърдените за укрити от управителя данни и невъзможността за събиране на вземанията.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно.

За да бъде ангажирана законосъобразно отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК, следва да са налице кумулативно предпоставките: 1) лицето да има качеството на член на орган на управление или управител на задължено лице по чл.14, т.1 и 2 ДОПК, към момента за който са установени публичните задължения на последното; 2) да е налице поведение на това лице, изразяващо се в укриване на факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител; 3) причинно-следствена връзка между поведението и невъзможността за събиране на задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски; 4) невъзможност за събиране на публични вземания. Отговорността е ограничена до размера на несъбраното задължение.

Тежестта на установяване на всички елементи от фактическия състав на разпоредбата е на органа по приходите, който следва да докаже същите съгласно изискванията на чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК.

В настоящия случай, правилно административният съд е приел за безспорно установен само първият елемент на фактическият състав на нормата на чл. 19, ал.1 ДОПК, именно, че към ревизираните периоди ревизираното лице Досев е бил управител на БКА ЕООД.

С оглед на фактите и обстоятелствата по делото, не може да бъде приета тезата на касатора, че с подаването на справка-декларация по ЗДДС, в която са включени фактури, за които в последствие с влязъл в сила РА е отказано право на данъчен кредит, е налице укриване на факти и обстоятелства по смисъла на чл. 19, ал. 1 ДОПК. В случая не е доказано управителят да е знаел, че доставките по процесните фактури, за които е отказано право на данъчен кредит не са реални или де е знаел, че неправомерно е упражнено право на данъчен кредит по нереални доставки. Разминаването между декларираното и действителното е укриване, но това е така, само ако поведението на управителя е умишлено, т. е. последният е наясно със смисъла и значението на действията си, предвиждал е неговите последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. В случая, обаче, субективната страна на деянието не е установена с допустимите доказателствени средства. Още повече по делото не е установено управителя Досев да е знаел за сделките сключени и декларирани от дружеството през м. 09.2014 г., а и същия не е подал СД за ДДС. Тези изводи са подкрепени от дадените обяснения от счетоводителя на дружеството, в които изрично е посочено, че въпросните фактури и сделки, по които е отказано право на приспадане на данъчен кредит са предоставени по имейл от съдружника на ревизираното лице - Петракиев, както и от съдебно графологичната експертиза, от чието заключение се установява, че документите свързани с въпросните сделки не са подписани от управителя на дружеството. Административният съд е изпълнил указанията дадените от ВАС с решение 112/06.01.2021 г. по адм. дело 7337/2020, и е допуснал служебно съдебно-компютърна експертиза, която да даде заключение писмото от електронната поща, изпратено от 14.10.2014 от счетоводителя на дружеството към управителя с информация за доставките предмет на отказано право на данъчен кредит, кога е отворено от управителя Досев. Поради обективна невъзможност за установяване на достъп до пощенския сървър на електронната поща не е възможно установяването на момента на отваряне на въпросното съобщение от ревизираното лице, поради което не може да се приеме, че е било налице знание за доставките преди подаване на СД. Съобразно установеното, правилно административният съд е счел, че в тежест на ревизиращите органи е да докажат, че Досев е получил и отворил писмото на счетоводителя Николов преди подаване на СД за ЗДДС, което да води до извод за знание от ревизираното лице, като правилно е счетено, че такова доказване не е осъществено.

Фактическият състав на чл. 19, ал. 1 ДОПК изисква наличието на пряка причинна връзка между укриването на факти и обстоятелства, които по закон управителят е бил длъжен да обяви пред орган по приходите или публичен изпълнител, и невъзможността за събирането на задълженията на дружеството за данъци. Настоящият касационен състав счита, че такава пряка причинна връзка в случая не е доказана от страна на приходната администрация. За отговорността по чл. 19, ал. 1 ДОПК е релевантна връзката между поведението на управителя и несъбирането на вземанията на дружеството, а такава връзка с декларираните данни в СД за ЗДДС не е налице. Това укриване е относимо към дължимостта на данъци от дружеството, но не и към събирането им. Ето защо, както правилно е приел административния съд, не е налице и следващата предпоставка за ангажиране отговорността на управителя причинно - следствена връзка. Не е доказано от органите по приходите, че в следствие на това укриване не могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или осигурителни вноски. Нормата на чл. 19, ал. 1 ДОПК изисква кумулативно наличие на всички елементи от фактическия състав и отсъствието на някои от тях изключва приложението на отговорността, поради което оспореният ревизионен акт се явява издаден в противоречие на материалния закон и като такъв правилно е отменен от административния съд.

По частната жалба:

С Определение 241 от 10.01.2023 г., постановено по адм. дело 396/2021 г. по описа на Административен съд София-град е оставено без уважение искането на Директора на Дирекция ОДОП София за изменение на решението, постановено по делото, в частта за разноските, с което в полза на Г. Досев са присъдени разноски в размер на 18 550 лева, от които 18 000 лева адвокатско възнаграждение, 500 лева възнаграждение за вещо лице и 50 лева държавна такса, с искане същите да бъдат намалени до размера на държавната такса и възнаграждение за вещо лице. С обжалваното определение съдът е приел, че претендираното адвокатско възнаграждение за три инстанции не е прекомерно, а представените доказателства установяват реалното заплащане на адвокатския хонорар.

Определението е неправилно.

Правото на разноски е акцесорно материално право на страните в административния процес, регламентирано в чл. 143 във вр. с чл. 144 АПК във вр. с чл. 78 във вр. с чл. 81 ГПК. Като имуществено субективно право на страна в процеса то следва да бъде удовлетворено с оглед на крайния правен резултат от делото.

Предпоставките, при които това право може да бъде удовлетворено, освен изхода от спора, са кумулативно: 1) своевременно направено искане; 2) реално направен разход и 3) надлежно доказан разход.

В настоящия случай е налице своевременно направено искане и изходът на спора е в полза на Г. Досев .

При анализ на представените доказателства за извършени разходи за адвокатско възнаграждение настоящият касационен състав намира, че от приложените платежни документи по адм.д.7786/2018г. по описа на АССГ не може да се установи по категоричен начин твърдяната привръзка с процесното дело. В платежните документи на л.430, 432 и 434 от цитираното дело е посочено, че е извършено авансово плащане за съдебна защита по ревизионен акт от 28.12.2016г., като е посочен номер на акта, различен от процесния. Такава привръзка не може да се установи и по отношение на внесената сума от 7 800 лева за производството по адм.д.7337/2020г. по описа на ВАС, доколкото основанието за внасяне е проформа фактура, в която е посочено основание за плащане 100 % авансово плащане за касационна защита, а проформа фактурата не може да се обвърже с представената фактура, която единствена съдържа номер на конкретното дело. По отношение на претендираните разноски при повторното разглеждане на делото от административния съд, в представената вносна бележка е посочено, че сумата се внася по проформа фактура, която не е представена по делото. Т. е. липсва яснота по кое конкретно дело са заплатени сумите.

Изложеното обосновава извод за неправилност на обжалваното определение 241 от 10.01.2023 г., постановено по адм. дело 396/2021 г. по описа на Административен съд София град и съответно на Решение 3383 от 19.05.2022 г., постановено по адм. дело 396/2021 г. по описа на Административен съд София-град, в частта, с която в полза на Г. Досев са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 18 000 лв. Доказани са единствено разноските за заплащане на държавна такса в размер на 50 лева и за вещо лице в размер на 500 лева, поради което предвид изхода на делото правилно Националната агенция по приходите е осъдена да заплати същите на Г. Досев.

По разноските пред касационната инстанция:

С оглед изхода от спора и навременната претенция, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за касационната инстанция в размер на 7 800 лева съгласно представените фактура и вносни бележки с означение на делото по което е осъществена защитата и съответно е заплатена сумата.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение