Решение № 8817 от 23.7.2021 г. на ВАС по адм. д. № 989/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК. "Вилле Батиментс" ЕООД, град София чрез адвокат П. Чолаков обжалва решение 4967/25.09.2020 г. на Административен съд, София град, постановено по адм. дело 11536/2017 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт Р-22220216006442-091-001/16.06.2017 г. на органи по приходите при ТД на НАП - София. В касационната жалба са изложени доводи за нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост на решението съгласно чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора всички изводи на първоинстанционния съд не отговарят на фактическото положение, както и на събраните писмени и гласни доказателства. Оспорва отхвърлянето на твърдението му за ползван неплатен отпуск от командированите работници. Поддържа, че от съдебно - счетоводната експертиза по делото е установено, че такива отпуски са осчетоводявани и отразени в платежните ведомости. Счита, че приложимото право на приемащата държава се прилага само отношение размера на възнаграждението. За останалите елементи на трудовото правоотношение, включително намалено работно време и отпуски, се прилага българският закон. Съгласно чл. 9, ал. 2 от КСО неплатеният отпуск до 30 работни дни се зачита за осигурителен стаж, но за това време не се дължат осигурителни вноски. Тезата на органите по приходите, че отпускът е разрешен от работодателя с цел неплащане на заплати и осигуровки, не е доказана. Касаторът счита, че съдът не е обсъдил възраженията му, свързани с полагането на труд в условията на непълно работно време и за определяне на осигурителни вноски за периоди на ползван от работниците отпуск за временна неработоспособност. В тази връзка излага съображения, че уговореното и заплащано трудово възнаграждение е съответно на времето, през което е полаган труд и съответства пропорционално на минималните почасови ставки за заплащане на труда в приемащата държава. Искането е за отмяна на решението и отмяна на ревизионния акт. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - директор на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика", град София, чрез гл. юрк. В. Зарева оспорва касационната жалба и моли да се потвърди първоинстанционното съдебно решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред Административен съд, София град е бил ревизионен акт, в частта, в която е потвърден при обжалването му по административен ред и на "Вилле Батиментс" ЕООД, гр. София са установени задължения за данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения по чл. 42/49 ЗДДФЛ в размер на 23 545.28 лева за данъчни периоди от м.11.2015 г. до м.08.2016 г. и за задължителни осигурителни вноски като осигурител за ДОО в размер на 41 397.32 лева, за ДЗПО - УПФ - в размер на 10 066.36 лева и здравно осигуряване 17 281.89 лева за периодите от м.07.2015 г. до м.02.2016 г. и от м.04.2016 г. до м. 08.2016 г. и съответните лихви в общ размер на 22 033.09 лева. С обжалваното съдебно решение съдът е отхвърлил жалбата на дружеството като неоснователна. За да постанови този резултат съдът е приел, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма и съдържание, без допуснати съществени нарушения на процесуалните разпоредби при провеждане на ревизията. По приложението на материалния закон е приел за безспорно между страните, че ревизираното дружество има качеството осигурител по смисъла на чл. 5 от КСО и като такъв е следвало да начислява и внася дължимите вноски за ДОО, ДЗПО - УПФ и здравно осигуряване (ЗО) за лицата, заети по трудови правоотношения в предприятието му. Според съда страните не спорят и по отношение на обстоятелството, че през ревизираните периоди лица, заети по трудови правоотношения с Вилле Батиментс ЕООД са били командировани на работа в държава членка на ЕС - Кралство Белгия. От представени удостоверения (А1) относно приложимото законодателство по смисъла на Регламент (ЕО) 883/2004 г. съдът е установил, че за всеки от командированите работници на дружеството - жалбоподател е приложимо законодателството на Република България, включително за дейностите и доходите от другата държава - членка (Белгия). Според съда спорът по делото е как следва да се тълкува режимът на командироване на работниците и приложима ли е хипотезата на чл. 6а КСО, която определя осигурителните вноски и осигурителния доход на лица, командировани в друга държава членка на ЕС при условията на чл. 121, ал. 3 и 4 КТ. От доказателствата по делото съдът е обосновал извод, че работниците и служителите на Вилле Батиментс ЕООД са били командировани в Белгия при условията на чл. 121, ал. 3 КТ, поради което разпоредбата на чл. 6а КСО е приложима. Според съда по делото е установено, че жалбоподателят е командировал работници на обекти на Quik Batiments в Кралство Белгия. Не се спори, че дружеството е наело работници за извършване на СМР в Белгия, като е сключило трудови договори, издало е заповеди за командироване на работниците, като за същите са издадени удостоверения А1 на основание чл. 15 от Регламент 987/2009 по прилагане на Регламент (ЕО) 883/2004. На основание чл. 6а, ал. 1 КСО съдът е приел, че минималните ставки за заплащане се определят от законодателството на държавата - членка, късето е командирован работникът. Легалната дефиниция на "минимални ставки за заплащане" е дадена в § 1, ал. 1, т.10 от ДР на КСО - определените такива от националното законодателство и/или от практиката на приемащата държава и съответства на дефиницията, дадена в Директива 96/71/ЕО. От данните предоставени от Изпълнителна агенция Главна инспекция по труда е установена минималната ставка за заплащане на услуги в Белгия - минимална работна заплата за 2015 г. за работник до 21 години - 1501.82 евро, за работник над 21 и половина година и трудов стаж над 6 месеца - 1 541.67 евро и за работник над 22 година с 12 месеца трудов стаж - 1559.38 евро. От 01.06.2016 г. минималната работна заплата в Белгия е: за работник от 18 годишна възраст - 1 501.82 евро, за работник над 19 години и 6 месеца трудов стаж - 1 572.58 евро и за работник над 20 години и най-малко 12 месеца трудов стаж - 1590.64 евро. При това положение, според съда, ревизираното дружество е следвало да внася осигуровки за командированите лица за 2015 г. и 2016 г. на база максималния осигурителен доход за България от 2 600 лева (който е по-нисък от минималната ставка за заплащане на труда в Белгия). Съдът е посочил, че от дружеството не са представени каквито и да било доказателства за формирането на брутното трудово възнаграждение. Не са ангажирани и доказателства, осигурителните вноски да са начислени върху минималните ставки на заплащане на труда в приемащата държава. С тези мотиви съдът е обосновал извод, че дружеството не е спазило изискванията на чл. 6а, ал.1 КСО и е начислило и внесло осигурителни вноски в по-нисък размер от дължимото за лицата, командировани в Белгия. Възражението, че при определяне на задълженията не е съобразен период на ползван неплатен отпуск съдът е отхвърлил като неоснователно. На основание чл. 96, ал. 2 КМЧП съдът е приел, че за отпуските е приложим българският Кодекс на труда, но посоченото от осигурителя правно основание по чл. 160, ал. 2 КТ е напълно неприложимо в конкретния случай, тъй като касае неплатен отпуск на работник или служител, който е в правоотношение с институция на ЕС, извън случаите по чл.120а, с ООН, с Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, с Организацията на Северноатлантическия договор или с други международни организации. По делото не са налице доказателства за уведомяване по надлежния ред на органите на изпращащата държава за настъпили през периода на командироване промени, изразяващи се в прекъсване на дейността. Като необоснована е определена и тезата на жалбоподателя за полагане на труд от командированите работници при условията на непълно работно време. Във всички трудови договори е уговорен 8 - часов работен ден. Това обстоятелство е потвърдено и в показанията на разпитания по делото свидетел. С тези мотиви съдът е обосновал краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт. Решението е правилно постановено. Основният спор по делото е относно законосъобразността на установените задължения за осигурителни вноски на ревизираното лице, в качеството на работодател и осигурител за осигурени лица, наети по трудов договор и командировани на работа в Кралство Белгия. Съдът е установил релевантните за спора факти и е приложил правилно материалния закон. По силата на чл. 6а от КСО (в приложимата за процесните периоди на 2015 г. и 2016 г. редакция доп. от ДВ бр.100/2011, в сила от 01.01.2012 г., доп с ДВ, бр. 7/2012 г.) осигурителните вноски за работниците и служителите, командировани по реда на чл. 121, ал. 3 от КТ, се дължат върху получените, включително начислените и неизплатените, брутни месечни възнаграждения или неначислените месечни възнаграждения, както и други доходи от трудова дейност в приемащата държава и в България, върху не по-малко от минималните ставки на заплащане на труда в приемащата държава и върху не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход по чл. 6, ал. 2, т. 1 КСО. Нормата на чл. 6а, ал. 2 КСО предвижда, че осигурителните вноски за лицата по ал. 2 се дължат в размерите по чл. 6, ал. 1 и се разпределят между осигурителите и осигурените по реда на чл. 6, ал. 3 от КСО. По делото няма спор, че през процесните периоди Вилле Батиментс ЕООД е наемало работници в строителството въз основа на сключени трудови договори, които на основание чл. 121, ал. 3 от КТ е командировало за работа в Кралство Белгия. За командированите лица от Националната агенция за приходите е издаван формуляр А1 съгласно Регламент (ЕО) 883/2004 г., според който за осигурителните правоотношения се прилага българското законодателство. При така установените факти, законосъобразно съдът е приел за приложима нормата на чл. 6а от КСО. Възражението в касационната жалба, че командированите работници са полагали труд при намалено работно време, е в противоречие с уговореното в трудовите им договори работно време при 8 часов работен ден. В ревизионната преписка е приложена и справка за актуалното състояние на трудовите договори от регистъра по чл. 62, ал. 5 КТ към 12.08.2016 г. според която за лицата, посочени във възражението по чл. 117, ал. 5 ДОПК не са вписани допълнителни споразумения към трудовия договор, с изключение на С. Драганов, което не се отнася за работното време. Доводите на касатора, че работниците са ползвали неплатен отпуск до 30 дни през част от процесните периоди, за които не се дължат осигурителни вноски, не се подкрепят от доказателствата по делото. Правилно съдът е приел, че посоченото в заповедите основание за разрешаване на неплатения отпуск по чл.160, ал. 2 КТ е неприложимо към трудовите договори, сключени от ревизираното лице, тъй като се отнася за работа в институции на ЕС и международни институции. В хода на съдебното производство жалбоподателят е оттеглил представените молби за ползване на отпуск от страна на работниците, за които е открито производство по оспорване на истинността им на основание чл. 193 ГПК. Заключението на съдебно счетоводната експертиза е изготвено въз основа на документите, които са оттеглени и не са събрани като доказателства по делото и на основание чл. 202 ГПК не следва да се кредитира. Платежните ведомости, също са съставени от дружеството въз основа на молбите за отпуск. Твърденията на дружеството, че осигурителни вноски са начислени за периоди, в които работниците са ползвали отпуск за временна неработоспособност са недоказани. В тази връзка следва да се посочи, че при издаването на ревизионния акт са уважени част от възраженията за неправилно определен размер на задълженията за осигурителни вноски като са съобразили периодите на започване и прекратяване на трудовата дейност за конкретни лица и останалите обстоятелства от значение за осигуряването, посочени във възражението на дружеството срещу ревизионния доклад по чл.117, ал. 5 ДОПК. По приложението на ЗДДФЛ в касационната жалба не са изложени конкретни съображения. В този случай и предвид искането за отмяна на обжалваното решение изцяло, проверката на касационната инстанция е за спазване на материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК. Задълженията по ЗДДФЛ за процесните периоди от м.11.2015 г. до м.08.2016 г. са за деклариран, но невнесен данък върху доходите от трудови правоотношения и съответните лихви. Не се твърди и не се установява от доказателствата по делото, че данъкът е внесен в предвидения от закона срок, поради което законосъобразно е установен като дължим. Обжалваното съдебно решението е правилно постановено и следва да се остави в сила. При този изход на спора, разноски следва да се присъдят на ответника по касация в размер на 3 673.23 лева на основание чл. 161, ал.1 ДОПК и съобразно обжалвания материален интерес по делото. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,