Решение № 7835 от 14.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2682/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. М. Г., подадена чрез пълномощник адвокат Т. Божинов, срещу решение 11276/20.12.2024 г., постановено по адм. дело 1542/2024 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив. Изложени са съображения за неправилно, незаконосъобразно и необосновано решение, постановено при нарушение на материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли да се отмени същото. Претендира за направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба директор на ТП на НОИ гр. Пловдив, в писмен отговор подаден чрез процесуален представител старши юрисконсулт Р. Панов оспорва касационната жалба и моли да се отхвърли същата изцяло. Излага подробни съображения по съществото на спора. Счита, че решението е правилно и законосъобразно, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон. Претендират се разноските по делото за юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК е основателна. С решение 11276/20.12.2024 г., постановено по адм. дело 1542/2024 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив е отхвърлил жалбата на С. М. Г. срещу Решение 2153-15-164/11.06.2024 г. на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт Пловдив, с което е потвърдено разпореждане [номер]/Протокол 2140-15-200/23.02.2024 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване в ТП на НОИ Пловдив досежно отказ за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съгласно чл. 68, ал. 3 КСО лицата, които не са придобили право на пенсия по предходните алинеи придобиват това право при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст. По делото е установено, че жалбоподателката, която е заявител в пенсионното производство към датата на подаване на заявлението 15.08.2023 г. има навършена възраст [възраст] и придобит осигурителен стаж от 19.11.1979 г. до 31.07.2001 г. с прекъсвания, зачетен от пенсионните органи по приложените документи и данните по чл.5 ал.4 т.1 от КСО 14 г. 11 в. 00 д. от трета категория труд. Действителният осигурителен стаж на лицето е определен на 14 г. 11 м. 00 д. Трудовата книжка на С. Г. е заверена с осигурителен стаж от 19.11.1979 г. до 25.03.1996 г., от осигурител Битова електроника Велико Търново, с продължителност 15 г. 07 м.06 д., при календарна продължителност на периода 16 г. 04 м. 06 д.. Не са зачетени като трудов стаж периодите от 01.05.1994 г. до 31.12.1994 г. и от 13.02.1995 г. до 31.12.1995 г., тъй като, съгласно удостоверение обр. УП-13 5526-15-765/20.09.2023 г. лицето е в неплатен отпуск, и същият не се обхваща от разпоредбата на чл.9 ал.2 т.3 от КСО. Изводите на съда и пенсионните органи по тълкуване и прилагане на закона са неправилни. Дефиниция на понятието "действителен стаж" е дадена в § 1, т. 12 от ДР на КСО и съгласно нея действителен стаж е действително изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски. Съгласно § 9, ал. 1 ПЗР на КСО, времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г., съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Приложима за процесния период материалноправна разпоредба е нормата на чл. 80 от отменения Правилник за прилагане на Закона за пенсиите, която през целия период на действието си не е изменяна и е гласяла, че за трудов стаж по смисъла на Закона за пенсиите (отм.) се зачита и времето, прекарано в законно установения платен и неплатен отпуск, който се признава по Кодекса на труда. Съгласно чл.160 ал.2 от КТ (в приложимата редакция) неплатеният отпуск до 30 работни дни в една календарна година се признава за трудов стаж, а над 30 работни дни - само ако това е предвидено в този кодекс, в друг закон или в акт на Министерския съвет. По делото и административната преписка не е изяснено на какво основание е разрешен отпускът на касатора за периода от 01.05.1994 г. до 31.12.1994 г. и от 13.02.1995 г. до 31.12.1995 г. и дали същият се признава за трудов стаж или не. Видно от представеното удостоверение изх. 5526-15-765 от 20.09.2023 г. този неплатен отпуск е ползван след отпуск за отглеждане на малко дете. Съгласно чл. 165 ал.1от КТ (отм.) след използуването на отпуска по ал. 1 на чл.164 КТ работничката или служителката при поискване има право да ползува и неплатен отпуск до навършване на 3 години на детето, ако то не е настанено в детско заведение. Според ал.2 на същия текст от закона времето, през което се ползува отпускът по предходната алинея, се признава за трудов стаж. Посочената възможност е само един от случаите, при които неплатен отпуск се признава за трудов стаж. Други такива са тези по чл.170 и чл.171 от КТ в приложимите редакции. По делото са налице различни документи удостоверяващи осигурителния стаж на Г.. От една страна е представената трудова книжка, в която по надлежен ред е удостоверен трудов стаж с продължителност 15 г. 07 м.06 д., при календарна продължителност на периода 16 г. 04 м. 06 д., а от друга са представените удостоверения обр. УП-13 5526-15-765 от 20.09.2023 г. и УП-15 5527-15-253/20.09.2023 г. , които не удостоверяват различен осигурителен стаж, а само констатация, че през определен период от време заявителя е бил в неплатен отпуск. В обжалваното решение първоинстанциония съд не е анализирал противоречивите доказателства относно тези обстоятелства и не е изложил мотиви по фактите, които е приел за установени. Същото представлява неизпълнение на правилото по чл. 172 а, ал. 2 АПК според което, към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. В обжалваното решение липсват фактически установявания и мотиви, относно становищата на страните. Не са посочени фактите и обстоятелствата, които съдът е приел за установени въз основа на преценката на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и по вътрешно убеждение. От първоинстанционния съд не е даден отговор на относимите към предмета на спора въпроси повдигнати с жалбата. Наред с гореизложеното съгласно чл.9 ал.3 от АПК съдът указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за решаване на делото те не сочат доказателства. По делото не са изяснени съществени за решаването на спора обстоятелства, а именно дали посочения ползван от касатора неплатен отпуск се признава за трудов стаж или не, поради което не може да се прецени дали е приложен правилно закона от административния орган. Съобразно приетите за установени обстоятелства, съдът следва да квалифицира фактите и да направи съответните правни изводи, които също следва да бъдат изложени в мотивите на решението. В настоящия случай това не е сторено. В тази връзка следва да се посочи, че е неоснователно поддържаното и в отговора на касационната жалба становище, че трудовият стаж на жалбоподателката следва да бъде зачетен при приложение на чл. 9, ал.2 т.3 от КСО. Тази разпоредби не е приложима за конкретния случай, тъй като не е била действащо право към момента на полагане на труда, респективно към момента, за който се преценява признаването на трудов стаж. Тази норма е материалноправна и няма обратно действие, тъй като съгласно чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове, обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. В този смисъл неплатен отпуск ползван до 31.12.1999 г., който е зачетен за трудов стаж в КТ, в друг закон или в акт на Министерския съвет, следва да се зачете за осигурителен стаж съгласно § 9 ал.1 от ПЗР на КСО. Допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила е съществено, защото препятства проверката относно приложението на материалния закон и обосноваността на решението. Предвид забраната за нови фактически установявания в касационното производство (чл. 220 от АПК), настоящият състав намира, че обжалваното решение следва да бъде отменено поради допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Административен съд- Пловдив. При новото разглеждане съдът следва да се произнесе по същество, след като подложи на преценка събраните доказателства, евентуално и допуснати нови доказателства, при спазване изискването на чл.226 ал.2 от АПК, и установи фактите и обстоятелствата съгласно приложимите материалноправни разпоредби. При този изход на спора, по исканията за присъждане на разноски следва да се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото на основание чл. 226, ал. 3 от АПК. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ от АПК и чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,