Решение № 64 от 29.03.2018 г. на ВКС по н. д. № 127/2018 г.

Решение № 64 от 29.03.2018 г. на ВКС по н. д. № 127/2018 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова С присъда № 11/29.06.17 г., постановена от ОС-Добрич /ДОС/ по Н. Д. 515/16 г., подсъдимият Т. -Ф. П. Й. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 343, ал. 1, б. В вр. чл. 342, ал. 1 НК с допускане на вменените с обвинителния акт нарушения на чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 25, ал. 1 ЗДП. Във връзка с чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години- на основание чл. 66, ал. 1 НК. На подсъдимия е определено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. По жалба на Й. делото е пренесено за разглеждане пред въззивния съд. С присъда № 15/10.11.17 г., постановена от АС-Варна /ВнАС/ по В. Н. Д. 411/17 г., е отменен атакуваният съдебен акт и подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му с обвинителния инструмент обвинение. Срещу тази присъда е постъпил протест от представител на съответната апелативна прокуратура, в който е отбелязано присъствие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК-нарушение на закона. Иска се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВнАС. След изготвяне на мотивите към присъдата, на 10.01.18 г. е постъпило допълнение към протеста, в което е развито касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и в тази връзка е изразено недоволство по оправдаването на дееца по вмененото му като извършено нарушение на чл. 25, ал. 1 ЗДП. В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП поддържа протеста, развивайки и съображения по т. 1 на ал. 1 на чл. 348 НПК във връзка с допуснато от подсъдимия нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДП, в контекста на оплакването за касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Подсъдимият лично чрез назначения му преводач, както и неговият защитник, молят присъдата да бъде оставена в сила. Частните обвинители М., Б. и С. Х., редовно призовани, не се явяват и не заявяват становище по протеста. Същото важи и за техните повереници. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и допълнението към него с отразените в тях доводи, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл. 347 и сл. НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по доводите, които е легитимирана на обсъжда, върховната съдебна инстанция по наказателни дела се счита задължена да посочи определени обстоятелства, относими към обхвата на нейното произнасяне. Първо, както този съд нееднократно е заявявал в своите съдебни актове, процесуалният закон е ясен относно това какво следва да бъде съдържанието на сезиращите ВКС процесуални документи. Разпоредбата на чл. 351, ал. 1 НПК предписва съдържанието на касационните протест и/или жалба. Видно от същата, трябва да е изписано в какво се състои касационното основание /те са три и са визирани в нормата на чл. 348, ал. 1 НПК/ и данните, които го подкрепят, а в този аспект и какво искане се отправя-според правомощията на ВКС, прогласени в разпоредбата на чл. 354 НПК. И първостепенният, и второстепенният съд са съдилища по фактите и правото. Затова възраженията, които е допустимо да се отправят до тях, съществено се различават от отправимите пред ВКС, доколкото е възможно да касаят въпроси по съществото на доказателствения материал и неговата интерпретация, рефлектиращи върху установяване на дължимата фактология, а оттам и върху приложението на материалното право. В подкрепа на казаното може да бъде цитиран текстът на чл. 320, ал. 1 НПК, отнасящ се до съдържанието на протеста и жалбата до втората инстанция- посочват се неизяснените обстоятелства и доказателствата, които следва да се съберат и проверят от въззивния съд. За разлика от пределите на въззивната проверка, отнасящи се по силата на чл. 314 НПК изцяло за правилността на атакуваната присъда, независимо от посочените от страните основания и независимо от подадените жалби, касационната инстанция ревизира присъдата или решението само в обжалваната част- чл. 347, ал. 1 НПК /по отношение на необжалвалите лица има уредба, но тя не интересува настоящото дело/. При това го прави по съображения, подкрепящи оплаквания по релевираните касационни основания. Второ, все предвид обсъжданото в принципен план и генералната постановка, че върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела е инстанция по правото, необосноваността на атакувания пред нея съдебен акт не е касационно основание, което е видно от разпоредбата на чл. 348 НПК /нормата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 е изключение, неотносимо към настоящия спор/. Поради тази причина тя не е задължена да обмисля никакви наведени пред нея възражения, обуславящи оплаквания за необоснованост, макар и формално да са подведени под касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Трето, както вече бе отразено, разпоредбата на чл. 351, ал. 1 НПК указва в протеста и/или жалбата да бъде отразено касационното основание, чието присъствие се претендира. Именно тези процесуални документи, за да бъдат допуснати до разглеждане с оглед визираното в тях касационно основание /не е задължително да са трите такива/, следва да бъдат подадени в предвидените в разпоредбата на чл. 350, ал. 1 и 2 НПК процесуални срокове- при постановена въззивна присъда- в петнадесетдневен срок от обявяването й /чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 НПК/ и при постановено решение-в петнадесетдневен срок от обявяването му по реда на чл. 340, ал. 2 НПК. Същевременно, по силата на нормата на чл. 351, ал. 4 НПК, пред касационната инстанция могат да бъдат депозирани допълнение към протеста и/или жалбата и възражение срещу подадени такива. Поне що се касае до допълнението, смисълът на използвания от законодателя термин навежда на извод, че е допустимо изготвяне и представяне на такова и извън срока по чл. 350, ал. 1 и 2 НПК, като съображенията по него ДОПЪЛВАТ ангажиран вече касационен повод, а не повдигат доводи по нововъведен такъв, неспоменат в протеста и/или жалбата. Ако пък то /допълнението/ тъй или инак е подадено в срока по чл. 350, ал. 1 и 2 НПК, само по себе си се приравнява на протест и/или жалба и допуска развиване на нови, неспоменати първоначално касационни основания. Тъй като процесуалният закон не прави никаква разлика, казаното се отнася както за постановена въззивна присъда, така и за въззивно решение. Тези принципни размисли, подчинени на анализ на процесуалния закон, дават повод ВКС да заключи, че е задължен да дава отговор на възражения по допълнение към протест и/или жалба, подадени извън обсъжданите срокове, ако те се отнасят до отразено в депозираните в срок протест и/или жалба касационно основание. Последното е допустимо да бъде изведено с оглед съдържателния план на съответния процесуален документ. Но следва да се заключи, че с изтичане на срока е преклудирана възможността атакуващата страна да ангажира доводи, на които да очаква отговор, по незаявени с касационните протест и/или жалба касационни основания. С оглед пълнота на разсъжденията трябва да се посочи, че изключение представлява констатирано наличие на съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните, за които върховната съдебна инстанция по наказателни дела следи и служебно, доколкото нейното произнасяне има за предмет валиден съдебен акт. В светлината на изложеното, процесуалната действителност по конкретното дело установява следното: Оправдателната присъда на ВнАС е постановена на 10.11.17 г. В диспозитива на същата изрично е уточнено, че тя подлежи на атакуване пред ВКС в петнадесетдневен срок от посочения ден. На л. 4 от касационното производство е приложен протест на представител на АП-Варна, подаден на 24.11.17 г., ерго, в предвидения от закона срок. В него е изписано словно и цифрово едно-единствено касационно основание-това по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК-нарушение на закона. Изрично е уточнено, че допълнителни съображения по протеста ще бъдат изложени след изготвяне на мотивите към присъдата. С оглед обсъжданото в теоретичната част на настоящото изложение, казаното се възприема като възможност за развиване на доводи по допуснато нарушение на материалния закон в случай, че допълнението бъде изготвено след петнадесетдневния срок. Поначало това се явява ясно, предвид деня на подаване на самия протест. В последния липсват каквито и да са пояснения по изразеното недоволство от постановената присъда, които да бъдат тълкувани в насока на релевиране на различно от посоченото касационно основание. Съвсем отделен е въпросът доколко е редно да бъде анализирана воля като обсъжданата, която би следвало да е изразена по недвусмислен начин от юрист-специалист-пеналист-прокурор. Посочените качества в професионален аспект отличават държавния обвинител от други атакуващи страни в едно наказателно производство, незанимаващи се по занятие с наказателно правораздаване. По-нататък, на 10.01.18 г. /л. 6 от касационната производство/, т. е., два месеца след постановяване на въззивната присъда, е подаден протест от представител на АП-Варна. Макар и озаглавен по този начин, документът трябва да бъде разглеждан като "допълнение" по смисъла на процесуалния закон, за изготвянето на каквото в подкрепа на подадения касационен протест е указал съдията-докладчик при ВнАС с разпореждане № 12/03.01.18 г. /л. 5 от касационното производство/. Простият прочит на допълнението към протеста установява, че почти всички развити съображения в него /допълнението/ са относими към изразеното и словно, и цифрово касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК- допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Най-същественото от тях релевира неправилност на преценката на въззивния съд, че съгласно правилно приетата в доказателствен план фактология, първостепенният съдебен състав е осъдил подсъдимия по непредявено обвинение- било е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, за което не са предприети надлежни действия от страна на прокурора. Друга част от доводите, огледани с оглед претенцията на държавния обвинител как следва да бъдат тълкувани доказателствата, ангажират необоснованост на атакувания съдебен акт. Единственото оплакване по материалното право е свързано с неправилно приложение на нормата на чл. 25, ал. 1 ЗДП /стр. 3 долу и 4 горе от протеста/, и то отчасти в контекста на възражение за несъстоятелна преценка на доказателствената съвкупност. В посочения вид протестът и допълнението към него се поддържат от представителя на ВКП в съдебно заседание пред ВКС, без очевидно да се правят отразените по-горе процесуални отграничения. Освен това, независимо от съдържанието на тези документи и дължимите по тях съображения, подчиними на процесуалното право за касационната инстанция, се разширява претенцията и относно допуснато от дееца нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДП. Такова оплакване прокурорът от решаващата прокуратура не е разгръщал никога. Изложеното в теоретичен план, пренесено към конкретиката по процесния казус, установява възможност ВКС да обмисли само дали с оглед приетото от въззивната инстанция в доказателствен, а поради него и във фактологически план, вярно е изведена липса на престъпно деяние от страна на подсъдимия Й., поради недопускане на вмененото му нарушение по чл. 25, ал. 1 ЗДП- единственото такова, относно което се спори в допълнението към протеста с общо оплакване за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК /без да се обсъжда оплакването за необоснованост в тази връзка/. ВнАС е взел отношение по приложението на материалния закон на стр. 6 от своите мотиви /л. 60 на гърба от второинстанционното дело/. С оглед становището по автотехническите заключения е прието задействане на спирачната уредба на автомобила от страна на Й. и едновременно с това завъртане на волана наляво, поради което- навлизане на МПС-то в лентата за насрещно движение. Вярно е, че на пръв поглед е налице двусмислие в позицията на решаващата втора инстанция, което макар и ненаименовано по този начин, е критикувано от прокурора в допълнението към протеста. То касае възприетото от ВнАС обстоятелство, че в причинна връзка с общественоопасния резултат е именно отклонението в движението на автомобила от пътната лента, която той правомерно е заемал. Казаното обаче се изяснява с направения правен извод относно липса на нарушение на чл. 25, ал. 1 ЗДП, вменено от прокуратурата, предвид отхвърлената доказателствено теза за промяна на посоката на движение преди задействане на спирачната уредба, с цел избягване ПТП с велосипедиста. Като при това последният сам не е спазил правилата за собствено движение. Следователно, с казаното по оспорвания начин контролираният съд е имал предвид обективното настъпване на ПТП след промяна на режима на движение на подсъдимия в лентата за насрещно движение. Тезата на ВнАС има и продължение, относимо към обвинението за неспазване на режима на скоростта по силата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДП. Както вече бе заявено, за това нарушение липсват аргументи в протеста и допълнението към него; а в съдебно заседание пред ВКС то се обосновава с необходимостта от различна доказателствена преценка. Ето защо се налага в сферата на пълнота на процесуалното изследване да се заяви, че вярно на основата на събрания доказателствен материал е изведено заключение, че нито действителната, нито разрешената скорост на движение на автомобила, управляван от Й., както са изследвани по фактологически възведеното обвинение, имат връзка с възможността за избягване на опасността. И в двата случая водачът не е имал обективна възможност да спре, за да не настъпи сблъсък с велосипедиста, тъй като действията по спиране са предприети в момента, в който пострадалият е станал реална опасност за пътното движение. В този смисъл законосъобразно подсъдимият е оправдан и присъдата на ВнАС следва да бъде оставена в сила. Предвид обстоятелството, че Й. е румънски гражданин, невладеещ български език, настоящото решение следва да бъде преведено на румънски език и връчено на дееца чрез неговия защитник, поел ангажимент да му го предаде. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение