Решение № 578 от 12.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2008 г.

Решение № 578 от 12.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева Производството е по чл. 218е ал. 1 във вр. с чл. 218а ал. 1 б. "а" от ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П като процесуален представител на Н. И. Д. от гр. С. срещу въззивното решение на Сливенския окръжен съд, постановено на 31.I.2008 г. по гр.д. № 432/2007 г. Ответницата по касационната жалба Д. И. Д. от гр. С. не е заявила становище пред настоящата инстанция. Касационната жалба е допустима, а разгледана по същество - и основателна, съображенията за което са следните: С атакуваното решение Сливенският окръжен съд е оставил в сила решението на Сливенския районен съд от 18.IV.2007 г. по гр.д. № 458/2007 г., с което е отхвърлен предявеният от Н. Д. срещу Д. Д. иск за признаване за установено, че ищецът е собственик по давностно владение на 1/2 ид.част от поземлен имот, находящ се в гр. С., ул. "Д" № 9, и от построените в него жилищна еднофамилна сграда с площ 9 кв.м на един етаж, жилищна еднофамилна сграда с площ 55 кв.м на един етаж, жилищна еднофамилна сграда с площ 43 кв.м на един етаж и гараж с площ 31 кв. м. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните са брат и сестра, на които родителите преди смъртта им през 1993 г. (през 1988 г.) дарили по 1/3 ид.част от двор с къща с площ 95 кв.м и пристройка върху 45 кв.м, като останалата 1/3 ид.част от имота останала в патримониума на прехвърлителите. През 1998 г. страните са декларирали пред данъчните органи по 1/2 ид.част от процесния имот. Отношенията между тях са влошени още отпреди смъртта на родителите им, които заедно с ответницата напуснали процесният имот и се установили да живеят във вилен имот в м. "Х". От този момент имотът бил ползван само от ищеца със съгласие на ответницата, като вилният имот й е прехвърлен от родителите с договор за продажба. Научавайки за това малко след смъртта на баща си ищецът се афектирал и заявил през 1994 г., през 1997 г. и през 2000 г. пред ответницата, че къщата остава само за него и не я допускал до имота, а и тя нямала ключ за него. През 1994 г. ищецът построил гараж в имота, извършил основен ремонт на жилищната сграда - без съгласието и въпреки противопоставянето на ответницата - и го отдавал под наем за неопределен период. Според показанията на св. Н през 2001 г. ищецът посетил сестра си, споделил с нея за проблем с правораздавателните органи и за нуждата от пари за гаранция и по този повод поискал тя да му отстъпи своята 1/2 ид.част от къщата, което му било отказано. Той й заявил поради това, че ще се видят в съда. При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че от 1994 г. ищецът изменил основанието, на което осъществявал фактическа власт върху имота, като заявил пред ответницата своето намерение да го владее изцяло за себе си, каквото демонстрирал и чрез действията си по строеж на гараж, основен ремонт на къщата, събиране на граждански плодове (от отдаване под наем), и препятствал достъпа й до него. Така осъществяваното давностно владение обаче е било прекъснато от ищеца през 2001 г. с признанието му пред ответницата на нейните права, установено от показанията на св. Н, последицата от което е заличаването на изтеклия до този момент давностен срок. А след прекъсването на давността до предявяването на иска през 2007 г. са изминали не повече от 6 години, поради което владението от 1994 г. не е довело до придобиването от ищеца на правото на собственост върху претендираната 1/2 ид.част от процесния имот. Касационната жалба на Н. Ив. Д. срещу така постановеното решение съдържа оплаквания за допуснати необоснованост и незаконосъобразност - касационни основания по чл. 218б ал. 1 б. "в" от ГПК (отм.). Твърди се неправилност на извода на въззивния съд, че е налице признание на ищеца по смисъла на чл. 116 от ЗЗД, каквото не следва да е изолирано, непълно, неясно, а несъмнено, недвусмислено, ясно и с конкретен предмет. Освен това признанието за съществуването на юридически факт или на правоотношение не означава признание на самото право. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск или връщане на делото за ново разглеждане. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, преценявайки атакуваното решение във връзка със заявените в касационната жалба основания, намира, че то е неправилно. Незаконосъобразен и в противоречие с представените по делото доказателства е изводът на въззивния съд, че е налице признание на ищеца по смисъла на чл. 116 от ЗЗД установено е от показанията на св. Н, които не се опровергават от други доказателства, че през 2001 г. ищецът е поискал от ответницата да му "отстъпи" собствената си 1/2 ид.част от къщата в процесния имот, което тя отказала да стори. Това негово изявление, обаче, не изключва нито осъществяваното от него фактическо владение върху имота, нито намерението му да го свои и занапред, тъй като давностното владение по същество винаги е свързано със съзнание у владелеца, че владяната вещ е чужда. Изявлението на ищеца през 2001 г., че ответницата е собственик на 1/2 ид.част от имота, е само признание, че той осъществява фактическа власт върху чужд имот. Признание по смисъла на чл. 116 от ЗЗД и с последица прекъсване на давностното владение би представлявало единствено изявление на владелеца, че е владял, че владее или че ще владее имота за в бъдеще за другиго, а не за себе си. Но такова в разглеждания случай не е установено. Като е приел противното, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон. Това налага отмяна на въззивното решение и произнасяне по спора по същество на основание чл. 218ж ал. 1 изр.2 от ГПК (отм.), тъй като са събрани всички заявени от страните доказателства и не са допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения. Предявеният иск е основателен. Несъмнено установено е от събраните по делото доказателства (чрез непротиворечивите показания на свидетелите К, П., Д., П., Г., както и на св. Н, живеещ с ответницата на семейни начала, и П. - син на последната), че ищецът от 1994 г. до предявяването на иска през 2007 г. е осъществявал явно, непрекъснато и спокойно владение върху процесния имот като свой, отблъсквайки ответницата, препятствайки по категоричен начин достъпа й до него. Изтекли са следователно повече от изискуемите се с разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС десет години давностно владение, поради което са налице предвидените в тази разпоредба предпоставки за придобиването от него на имота на това оригинерно основание. По изложените по-горе съображения без значение за този извод е обстоятелството, че Д. е плащала данъци и такси за своята част от имота и че го е декларирала през 1998 г. на свое име пред данъчните власти. Ето защо предявеният иск следва да бъде уважен, като бъде признато за установено, че ищецът е собственик по давностно владение на 1/2 ид.част от процесния имот. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,