Решение № 3994 от 12.4.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР). Образувано е по касационна жалба на К. Николов от гр. Варна, чрез процесуалния му представител адв. Димитров, срещу решение 1391 от 02.11.2022г. по адм.д. 1424/2022г. г. по описа на Административен съд гр. Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу мълчалив отказ на на Началника на Служба по геодезия, картография и кадастър (СГКК) гр. Варна о заявление вх. 01 274602 от 17.05.2022г. за нанасяне на промени в кадастралния регистър /КР/ по отношение на поземлен имот /ПИ/ идентификатор 10135.5401.3643 и за издаване на скица за ПИ идентификатор 10135.5401.3643 по кадастралната карта /КК/ на гр. Варна. В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие с материалния закон и процесуалния закон отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Твърди неправилност на извода на съда за законосъобразност на оспореният мълчалив отказ, като посочва, че в случая административният орган дължи произнасяне и непроизнасянето представлява нарушение на закона. Навежда съображения и че административният орган не разполага правомощия да тълкува документите за собственост, признава или не собственически права. Твърди, че представената съдебна спогодба, с която се легитимира с права за собственост върху имота по предявен иск по чл. 124 ГПК, вписана в службата по вписванията, е акт признаващ за него права на собственост върху имота. В тази връзка навежда съображения, че и съдът е следвало да се съобрази с него. Излага съображения и за неправилно приложение на чл. 77 от закона за собствеността от първоинстанционния съд. Иска оспореното съдебно решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя мълчаливият отказ. Претендира разноски и прави евентуално възражение за прекомерност на възнаграждение на представител на ответника по касация. Ответникът Началник на СГКК гр. Варна и Община Варна не изразяват становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение АС гр. Варна е приел, че оспореният мълчалив отказ е съответен на закона. Посочил е, че в случаите на оспорване на мълчалив отказ съдът дължи произнасяне за наличието на предпоставките или не за издаване на положителен акт. Приел е, че от доказателствата не може да се направи извод за наличие на основанията по чл. 53 ал. 1 т. 2 ЗКИР при отпадане на основанието за извършено записване, в случаите на ал. 2 и чл. 41, ал. 6. Приел е, че не е налице първата хипотеза, тъй като имот идентификатор 10135.5401.3643 е записан като собственост на Община Варна, която се легитимира с акт за частна общинска собственост 87 от 26.07.2021г., вписан в службата по вписвания. Приел е и че представената съдебна спогодба по протокол от 30.03.2022г. не е акт, удостоверяващ собственически права, за приложението на хипотезата на чл. 53 ал. 2 ЗКИР, а именно наличието на дублиране на носители на право на собственост по отношение на имота. Достигнал е до този извод, като се е позовал на чл. 77 ЗС, предвиждащ, че правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по друг начин определен със закона. Приел е, че съгласно чл. 234 ал. 3 ГПК съдебната спогодба има силата на влезнало в сила съдебно решение и не подлежи на оспорване, но съгласно чл. 298 ал. 1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни на същото основание и за същото искане, поради което посочената спогодба има действие само между К. Костадинов и Р. Тунчева, която е била страна по делото. Посочил е, че тъй като със спогодбата от 30.03.2022г. Р. Тунчева е признала право на собственост върху имота на К. Николов, то тя има действие само по отношение на тях двамата и не представлява документ, удостоверяващ право на собственост или други вещни права върху имота. Посочил е и че в административното производство с писмо на заявителя е предоставена възможност да представи документ за собственост, но той не е представил такъв. Посочил е и че вписването на спогодбата в службата по вписванията има значение за противопоставимостта й по отношение на трети лица, но не е документ, годен да удостовери собственически права. По тези съображения е приел, че предвид липсата на предпоставките по чл. 53 ал. 1 и 2 ЗКИР за СГКК Варна не е възникнало задължение за вписване на поисканото изменение в КР, съответно не е налице нарушение на закона. Приел е, че и искането за издаване на скица преди изменение на КРНИ за имот идентификатор 10135.5401.3643 и вписване на жалбоподателя като собственик е неоснователно, като е посочил, че в административното производство е указано на същият да уточни дали иска скицата за провеждане на процедурата по издаване на констативен нотариален акт и удостоверяването на придобити собственически права по давност, но жалбоподателят в производството не е посочил, че иска скицата в тази връзка. По тези съображения е приел оспорването за неоснователно и е отхвърлил жалбата. Решението е правилно. Правилен е извода на АС гр. Варна, че в случая не са били налице основанията за вписване на промени в КР относно ПИ идентификатор 10135.5401.3643 и вписване на жалбоподателя като собственик било в хипотезите на чл. 53 ал. 1 или на чл. 53 ал. 2 ЗКИР, съответно предпоставките за издаването на скица на имота. Правилен е извода на съда, че вписване на изменение в КР се допуска при отпадане на основанието за извършено записване, което в случая не е налице, тъй като от доказателствата се установява, че вписаният собственик към момента в КР Община Варна се легитимира с представен АЧОС, както и че не е налице наличие на документи, удостоверяващи дублиране на носителите на право на собственост, съответно на друго вещно право, за един и същ имот в кадастралния регистър, обосноваващо записването съгласно чл. 53 ал. 2 ЗКИР на данните за всички лица и документи за собственост по отношение на имота. В тази връзка е правилен извода на съда, че представеният протокол от 30.03.2022г. за сключената съдебна спогодба, с която Р. Тунчева признава правото на собственост върху имота на К. Николов не е акт, от категорията на визираните в чл. 53 ал. 2 ЗКИР, удостоверяващи дублиране на собственически права върху имота. В тази връзка е правилен извода на съда, че посочената съдебна спогодба не удостоверява наличието на права, тъй като не е акт от категорията на тези по чл. 77 ЗС, т.е. не удостоверява придобиването на права чрез правна сделка, по давност или по някои от другите способи, предвидени в закона, а именно по наследство или друг вид правоприемство, при който се удостоверяват и правата на праводателя, което в случая правилно съдът е приел за неустановено, тъй като няма данни Р. Тунчева въз основа на какъв документ удостоверява свои права върху имота, за да ги признава на К. Николов. Правилен е извода на съда, че в случая съдебната спогодба има сила по отношение на страните по нея, а вписването в службата по вписванията има оповестително действие по отношение на трети лица, но също не е основание да се приеме само на това основание, удостоверяването на такива права. В случай, че спогодбата е била сключена с цел установяване на придобиване на права за собственост върху имота по давност, каквото твърдение е наведено в касационната жалба, то фактическият състав по удостоверяването на правата по този способ не е довършен, като правомощието на установяването на собственически права придобити по давност е на нотариус, като липсват доказателства за завършен такъв фактически състав. По изложените съображения е правилен извода на съда, че в случая не са били налице предпоставките за изменение на КР, съответно липсват предпоставките за издаване на положителен акт. Най накрая е правилен извода на съда, че и искането за издаване на скица е неоснователно, тъй като не са били налице предпоставките за това, а именно валидно заявление от лице, легитимиращо се като собственик на имота или предпоставките по някоя от другите хипотези, подробно коментирани в първоинстанционното решение, като мотивите в тази връзка се споделят и от настоящата инстанция. Оспореното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,