Решение № 2981 от 21.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 404/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. А., гражданка на Република Турция, подадена чрез пълномощника й адвокат С. Паров. Жалбата е срещу решение 1459 от 12.11.2024г., постановено по адм. дело 358/2024г. от Административен съд Кърджали. С него е отхвърлена жалбата на Д. А. против заповед 292з-2520/19.08.2024г., издадена от директора на Областна дирекция (ОД) на МВР - Кърджали, за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България. В касационната жалба се съдържат твърдения за неправилност на обжалваното съдебно решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго решение, с което да бъде отменена заповед 292з-2520/19.08.2024г. на директора на ОД на МВР Кърджали. Алтернативно се иска отмяна на обжалваното решение и връщане далото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд Кърджали. С постъпила на 14.02.2025г. молба се претендира присъждане на разноски по приложен списък по чл.80 от ГПК. Ответникът - директорът на ОД на МВР- Кърджали, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Кърджали е образувано по жалба на Д. А. срещу заповед 292з-2520/19.08.2024г. на директора на ОД на МВР Кърджали. С нея на основание чл.40, ал.1, т.6 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) на жалбоподателката е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България, като на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ е определен и 15-дневен срок за напускане на страната. Административен съд Кърджали след изясняване на фактическата обстановка е обсъдил, че за да постанови административния си акт директорът на ОД на МВР Кърджали е възприел констатациите в направеното предложение, като въз основа на справката от АИС Граничен контрол и проведеното интервю е приел за установено, че лицето не е пребивавало на територията на държава членка на ЕС за период, по-голям от 12 последователни месеца, за времето от 01.01.2022г. до 16.04.2023г. и от 23.04.2023г. до 03.08.2024г. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона форма с изложени фактически и правни основания, и при спазване на административнопроизводствените правила. Съдът е счел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Съдът е приел, че действително жалбоподателката е отсъствала от територията на държавите-членки на Европейския съюз, за период, надвишаващ 12 последователни месеца. По тези съображения съдът е достигнал до извод, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна и е отхвърлил жалбата срещу нея. Обжалваното решение е правилно.. Съгласно чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, въз основа на който е издадена оспорената заповед, отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага и когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл.9, §1, т. в от Директива 2003/109 ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл.9, §2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Такива изключения не са налице по отношение на Д. А.. По делото няма спор, че на Д. А. е разрешено право на постоянно пребиваване в Република България по реда на чл.25, ал.1, т.4 от ЗЧРБ. Цитираната норма предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците родители на български гражданин, когато му осигуряват дължимата по закон издръжка и са пребивавали законно и непрекъснато за срок три години на територията на страната. От доказателствата по делото (справка от АИС Граничен контрол за пътуване на лице чужд гражданин и проведено интервю) се установява, че за времето от 01.01.2022г. до 16.04.2023г. и от 23.04.2023г. до 03.08.2024г. лицето не е пребивавало на територията на държава-членка на ЕС. И двата цитирани периода поотделно надвишават 12 последователни месеца. По делото, освен че не се твърди, няма и данни да е налице някое от предвидените в чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ изключения, при които правото на пребиваване на чужденец в Република България не се отнема. Не се твърди и не се установява и Д. А. да е пребивавала в друга държава-членка на ЕС. Съобразно чл.59 от ППЗЧРБ в тежест на лицето, спрямо което са налице основания за отнемане правото му на пребиване по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, е да представи годни доказателства, че е пребивавал в друга държава-членка на ЕС. В тежест на жалбоподателката е било да докаже, че за периодите, установени от административния орган, е пребивавала на територията на друга държава-членка на ЕС. Такива доказателства не са представени, а напротив - установено е, че семейството й, в т.ч. и малолетното й дете, са трайно установени във Великобритания. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, както и принадлежността му към някоя от категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. В тази връзка обоснован е изводът на съда, че при издаване на процесната заповед са отчетени предпоставките на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Неоснователно е оплакването на касационната жалбоподателка, че като не й е дал възможност да ангажира гласни доказателства, първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Следва да се има предвид, че обстоятелствата има ли в Република България семейни връзки са категорично установени видно от проведеното пред административния орган интервю Д. А. е посочила, че е омъжена и заедно със съпруга си и двете си деца, живее в град Грависенд, Великобритания. Не е налице нарушение от страна на съда и по отношение отказа му да допусне до разпит свидетел, който да установи наличието на роднински връзки, тъй като такива връзки се установяват с писмени доказателства. Правилно съдът е преценил, че към спора е неотносимо дали жалбоподателката притежава недвижими имоти. Не е налице и твърдяното с касационната жалба ограничено право на защита, изразяващо се в отказ на съда да допусне представянето на писмени документи, удостоверяващи неотложна необходимост от пребиваването й в страна, която не е членка на ЕС, в периодите на отсъствие, за който е наложен ПАМ. Действително, както се твърди в касационната жалба, тези обстоятелства биха имали отношение към наложената ПАМ, но същите е могло да бъдат изложени и доказани в хода на административното производство. За жалбоподателката е била налице възможност да ги представи и в съдебното заседание пред Административен съд - Кърджали, за което е била редовно призована, но не е присъствала нито лично, нито чрез процесуален представител. Такива писмени документи не представя и в касационното производство. Неоснователно е оплакването, че обжалваното решение е издадено в нарушение на изискването на чл.172а, ал.2 от АПК. Съгласно цитираната разпоредба съдът излага към решението си мотиви, въз основа на които то е постановено, като тези мотиви следва да съдържат становищата на страните, фактите по делото и правните изводи на съда. В мотивите на съдебното решение следва да бъде даден отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото. В тях се излагат фактите и обстоятелствата, които съдът е приел за установени въз основа на преценката на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и по вътрешно убеждение. Съобразно приетите за установени обстоятелства съдът следва да квалифицира фактите и да направи съответните правни изводи, които също следва да бъдат изложени в мотивите на решението. При мотивиране на фактическите и правни изводи на съда, същият следва да се произнесе по фактическите и правни доводи и възражения на страните, както и да обсъди събраните по делото доказателства, да посочи върху кои от тях основава приетата за установена фактическа обстановка, като обоснове приемането им или изключването от доказателствения материал. След внимателен прочит се установява, че обжалваното решение отговаря като съдържание на посочените законови изисквания. Това, че мотивите на съда са основани на справката за задгранични пътувания на Д. А. не представлява нарушение на чл.172а, ал.2 от АПК, както твърди касационната жалбоподателка, тъй като разпоредбата предвижда в мотивите на решението да се посочат фактите по делото. Изцяло в преценката на съда е да се позове на онези доказателства, които установяват релевантни за предмета на спора обстоятелства, и по този начин установяват фактическата обстановка. Действително, както се твърди с касационната жалба, цитираната справка няма обвързваща доказателствена сила и жалбоподателката е можела да я обори. Но видно от развилото се производство пред съда, това не е сторено. Доказателствените искания, които съдът не е допуснал, са неотносими към изясняване на периодите на отсъствие на жалбоподателката от територията на Република България. За Административен съд Кърджали не са били налице основания да не се позове на справката за задгранични пътувания на Д. А.. По изложените съображения настоящият състав на Върховния административен съд намира, че обжалваното съдебно решение е съобразено с материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл.143, ал.1 от АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,