Решение № 1922 от 21.2.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директорът на дирекция "Местни данъци" при Община Варна срещу Решение 312 от 15.03.2022 г. по адм. дело 1784/2021 г. на Административен съд Варна, с което е отменен Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК МД-АУ-2940-1/19.07.2021 г., издаден от орган по приходите в Дирекция "Местни данъци" при Община Варна, с който на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, на В. Николова са установени задължения по ЗМДТ данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода от 2018 г. до 2020 г. включително, за 3/4 ид. части от недвижим имот с административен адрес в гр. Варна, Район "Одесос", [улица], представляващ земя и сграда - тавански етаж със застроена площ 100, 17 кв. м и мазе от 21,17 кв. м. С решението е осъдена Община Варна да заплати на В. Николова и нейните адвокати разноски в размер на 311,83 лв. Решението се обжалва като неправилно, поради нарушение на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. В касационната жалба се излагат доводи, че неправилно първоинстанционния съд приел, че в случая е следвало преди издаване на АУЗ да бъде изчерпан редът по чл. 103 от ДОПК, според изискването на чл. 107, ал. 3 от ДОПК в хипотеза на установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации. Твърди се, че в случая е спазен реда по чл.14 от ЗМДТ, поради което не е необходимо да се провежда процедура по чл. 103 от ДОПК, още повече, че основанието за издаване на АУЗ е по чл. 107, ал. 3 от ДОПК в хипотезата задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. Иска отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на издадения АУЗ МД-АУ-2940-1/19.07.2021 г. на орган по приходите в Дирекция "Местни данъци" при Община Варна. Претендират се и разноски за касационната инстанция. Ответникът В. Николова, чрез адв. Кючукова представя писмен отговор за неоснователност на касационната жалба. Моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, която е участвала в първоинстанционното производство и за която съдебният акт е неблагоприятен, при спазване на срока по чл. 211 от АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения: С обжалваното решение, Административен съд Варна е отменил Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК МД-АУ-2940-1/19.07.2021 г., издаден от орган по приходите в Дирекция "Местни данъци" при Община Варна, с който на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, на В. Николова са установени задължения по ЗМДТ данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода от 2018 г. до 2020 г. включително, за 3/4 ид. части от недвижим имот с административен адрес в гр. Варна, Район "Одесос", [улица], представляващ земя и сграда - тавански етаж със застроена площ 100, 17 кв. м и мазе от 21,17 кв. м. За да постанови този резултат, съдът е приел от фактическа страна следното: В административната преписка е приложена декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти вх. 0306002347/26.07.2007 г., подадена от К. Николов съпруг на В. Николова, видно от която и посоченият в нея нотариален акт 192, том І, рег. 6450, дело 192 от 13.08.2002 г., е деклариран недвижим имот с административен адрес в гр. Варна, Район "Одесос", [улица], представляващ земя и сграда - тавански етаж със застроена площ 100,17 кв.м и мазе от 21,17 кв.м. Според данните, посочени в нотариалния акт, придобитите от съпруга права на собственост върху описания имот са в режим на СИО. От приложения препис-извлечение от Акт за смърт се установило, че К. Николов е починал на 04.07.2018 г. При тези факти, съдът е приел за неправилна констатацията в АУЗ, че публичното задължение на В. Николова е установено въз основа на подадена от нея декларация и изчислено върху 3/4 идеални части декларирани от лицето в качеството на собственик, доколкото декларацията е подадена от нейния съпруг, а не от Николова и касае режим на СИО по 1/2 за всеки от съпрузите. Съдът е приел, че в случая АУЗ е издаден в хипотеза на установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, поради което АУЗ може да се издаде служебно, само след като е изчерпан редът по чл. 103 от ДОПК, според изискването на чл. 107, ал. 3 от ДОПК, която процедура в случая не е спазена. Съдът е посочил, че не се установяват и другите хипотези на чл.107, ал.3 ДОПК, поради което непаривлно органа се позовал на чл.107, ал.3 от ДОПК, за да издаде оспореният акт. Решението е неправилно. По делото не е спорно, че с декларация по чл.14 от ЗМДТ на 26.07.2007г., подадена от К. Николов съпруг на В. Николова, е деклариран недвижим имот с административен адрес в гр. Варна, Район "Одесос", [улица], представляващ земя и сграда - тавански етаж със застроена площ 100,17 кв.м и мазе от 21,17 кв.м., както и че декларирания имот е в режим на СИО, а на 04.07.2018г. К. Николов е починал, съгласно акт за смърт от същата дата. Съгласно чл.14, ал.7 от ЗМДТ, подадената декларация от един съсобственик, съответно ползвател, ползва останалите съсобственици или ползватели. Съгласно чл.14, ал.6 от ЗДМТ, при придобиване на имот по наследство декларацията по ал. 1 се подава в срока по чл. 32. В случай, че не е подадена данъчна декларация по ал. 1 от наследниците или заветниците, след изтичането на срока по чл. 32 служителят по чл. 4, ал. 1 образува партида за наследения недвижим имот въз основа на данните, налични в общината и в регистъра на населението. По делото няма спор, че в срока по чл.32 ЗМДТ /6 месеца от откриване на наследството/, декларация от В. Николова не е подадена за собствения недвижим имот, а същата е въведена в информационния масив на Община Варна, като собственик на 3 / 4 идеални части от горепосочения имот въз основа на декларацията от съпруга и. Трайно е застъпено становището в практиката на ВАС, че относно съществуването на процесните задължения за ДНИ и ТБО правнозначим е фактът на придобиването на недвижимия имот, а не декларирането му. Предвид това, че през процесния период В. Николова е собственик на 3 / 4 идеална част от имота, то правилно административния орган е приел, че тя е и задължено лице за установените публични общински вземания. Освен това, АУЗ МД-АУ-2940-1/19.07.2021 г. на орган по приходите в Дирекция "Местни данъци" при Община Варна, е издаден на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, в резултат от извършена проверка, при която е установено, че задълженията за ДНИ и ТБО за процесния период не са заплатени. Съгласно разпоредбата на чл. 107, ал. 3, изр. 3 от ДОПК, акт може да се издаде и служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. По делото не е спорно, че задълженията не са платени в срок и не е извършена ревизия, с което се потвърждава соченото в акта фактическо основание за служебното му издаване. Като е достигнал до други изводи, АС Варна е постановил непаривлно съдебно решение, което следва да се отмени, като вместо него се постанови отхвърляне на жалбата на В. Николова срещу Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК МД-АУ-2940-1/19.07.2021 г., издаден от орган по приходите в Дирекция "Местни данъци" при Община Варна. Предвид изложеното и при този изход на процеса, решението на АС Варна е неправилно и в частта му за разноските, поради което следва да се отмени и в тази част. Основателна е претенцията за разноски от касационния жалбоподател. На основание чл.161, ал.1, изр.3 от ДОПК на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. В случая се претендират разноски само за касационната инстанция, поради което следва да се присъдят разноски за държавна такса в размер на 70 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 402,61 лв., определено с оглед материалния интерес по делото от 1 026,15 лв. и на основание чл. 8, ал. 2, във вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ, вр. чл. 222, ал.1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение