Решение № 7616 от 9.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4011/2025 г.

Производството е по реда на чл. 160, ал. 7 от ДОПК във връзка с чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. от гр.Варна, чрез адв. Ковачева, срещу решение 2277/26.02.2025 г., постановено по адм. дело 1868/2024 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт /РА/ Р 03000323007811-091-001/14.05.2024 г., издаден от органи на ТД на НАП - Варна, потвърден с решение 122/01.08.2024 г. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика гр. Варна при ЦУ на НАП, в частта с която са установени задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ за 2018 г. в размер на 3955 лв./главница/ и лихви за забава в размер на 2170,15 лв. и за 2021 г. в размер на 4045,60 лв./главница/ и лихви за забава в размер на 984,74 лв. В жалбата се сочат доводи за неправилност на съдебното решение като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, обосноваващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излага се твърдение, че извършените разходи от ревизираното лице под формата на лизингови вноски надвишават декларираните и получени средства, с оглед на което липсва положително имуществено изменение, което да се възприеме като облагаем доход. В подкрепа на изложените аргументи се сочи съдебна практика по а.д. 8736/2023 г. по описа на ВАС. По съображения подробно изложени в жалбата касаторът моли за отмяна на обжалваното решение и отмяна на РА. Претендирa разноски за двете инстанции съгласно представен списък. Ответникът Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна при ЦУ на НАП, в депозирано възражение излага съображения за неоснователност на касационната жалба, както и претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, неблагоприятно засегната от постановеното съдебно решение, в срока по чл.211, ал.1 от АПК и срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред административния съд е бил ревизионен акт /РА/ Р 03000323007811-091-001/14.05.2024 г., издаден от органи на ТД на НАП - Варна, потвърден с решение 122/01.08.2024 г. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика гр. Варна при ЦУ на НАП, в частта с която са установени задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ за 2018 г. в размер на 3955 лв./главница/ и лихви за забава в размер на 2170,15 лв. и за 2021 г. в размер на 4045,60 лв./главница/ и лихви за забава в размер на 984,74 лв. Вменените задължения за данък по реда на чл. 48 ЗДДФЛ произтичат от получени от П. суми през 2018г. в размер на 43 954лв. и през 2021г. в размер на 44 951лв., преведени по банковата му сметка във връзка със сключени договори за продажба на право за придобиване на лизингови МПС. Цитираните договори са със следния предмет: продавачът /лизингополучател/ се задължава да прехвърли на купувача правото за придобиване на лизингово МПС, като купувачът заплаща на лизингодателя /Уникредит Лизинг ЕАД/ целия остатък от задължението по лизинговия договор, а на продавача заплаща конкретно посочени в договорите суми срещу правото на придобиване върху съответното МПС. Получените от ревизираното лице суми през 2018 г. в размер на 43 954 лв. и през 2021 г. в размер на 44 951 лв. са приети от ревизиращия орган за доходи, подлежащи на облагане на основание чл. 31, ал. 3 от ЗДДФЛ, с оглед на което с РА е установен дължим данък, определен като придобитият доход е намален с 10% признати разходи и върху така получената данъчна основа е начислен 10% данък. В хода на обжалването на РА по административен ред решаващият орган не е възприел този подход на ревизиращите, като в решението си е посочил, че процесните доходи попадат в обхвата на чл.35, т.6 от ЗДДФЛ, т.е. облагаемия доход е равен на брутната сума, придобита през 2018 г. и 2021 г., но с оглед забраната за влошаване на положението на ревизираното лице съгласно чл. 155, ал. 8 от ДОПК, РА е потвърден по отношение на установените данъци върху получените от П. доходи. Съдът е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган в предвидената от закона форма и е подписан с квалифицирани електронни подписи. За да отхвърли жалбата първоинстанционният съд е изложил мотиви, че получените суми представляват облагаем доход, тъй като имуществото на ревизираното лице се е увеличило. Съдът е споделил изводите на решаващия орган, че тези доходи следва да се третират като такива по смисъла на чл.35, т.6 от ЗДДФЛ, тъй като продажбата на право за придобиване на лизингово МПС попада в категорията доходи от други източници по чл. 35 от ЗДДФЛ. В заключение с решението е прието, че законосъобразно с РА са установени данъчни задължения за 2018 г. и 2021 г., предвид което жалбата срещу РА е отхвърлена. Решението е валидно, допустимо и правилно, като не са налице основания за неговата отмяна. На основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК /в сила от 01.01.2019 г./ ВАС в настоящия си акт препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които възприема като свои. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че получените суми от П. представляват облагаем доход по смисъла на чл.35, т.6 от ЗДДФЛ. Цитираната норма регламентира облагаемия доход от други източници и това е брутната сума на облагаемите доходи, придобити през данъчната година от всички други източници, които не са изрично посочени в този закон и не са обложени с окончателни данъци по реда на този закон или с окончателни данъци по реда на ЗКПО. В чл. 10 от ЗДДФЛ са уредени видовете доходи, включително и тези по чл. 35 от ЗДДФЛ. Общата годишна данъчната основа съгласно чл. 17 от ЗДДФЛ следва да включва годишните данъчни основи за доходите от всички източници. В конкретния случай не е спорно между страните, че касаторът е получил суми във връзка с договори за продажба на право за придобиване на лизингови МПС. Спорно по делото е, следва ли получените суми да се третират като облагаем доход, както и следва ли да се приспаднат извършените от лицето разходи за лизингови вноски и данъка да бъде начислен върху разликата между получените суми и извършените разходи. Настоящият касационен състав споделя изводите на съда, че правото на придобиване на лизингово МПС попада в категорията доходи от други източници по смисъла на чл. 35 от ЗДДФЛ. Получените от П. суми представляват възнаграждение за отстъпеното право на придобиване на МПС от трето лице, предвид което безспорно същите представляват облагаем доход, който е равен на брутната сума, придобита през 2018 г. и 2021 г. Разходите за лизингови вноски няма как да участват при формиране на данъчната основа за облагане, тъй като в случая полученият доход е равен на облагаемия доход съгласно разпоредбата на чл. 35 от ЗДДФЛ. Неподкрепено от доказателствата по делото е наведеното в жалбата твърдение, че има абсолютна идентичност на настоящия казус с този по а.д. 8736/2023 г. по описа на ВАС. В цитираното дело преведените суми са били изплатени от трето лице на лизингополучателя, за да извърши плащане на всички лизингови вноски, въз основа на което трето лице придобива собствеността върху лизингово МПС. В настоящия казус получените суми не са за заплащане на лизингови вноски, а са преведени за правото да бъдат придобити конкретни лизингови автомобили и за касатора няма задължение с получените суми да покрива останалите лизингови вноски. Следователно получените в процесния случай суми остават изцяло в патримониума на касатора и чрез тях той увеличава имуществото си. Именно поради това тези суми се явяват доходи от други източници и подлежат на облагане по реда на ЗДДФЛ. Неоснователни са изложените доводи, че не е налице годно правно основание за определяне на данъчните задължения поради грешна квалификация на дохода от ревизиращия екип. Решаващият орган дължи произнасяне по същество, в т.ч. има право да потвърди РА на различно правно основание, стига да не влошава положението на ревизираното лице. В случая допусната грешка в правната квалификация на облагаемия доход е била в полза на касатора, тъй като с РА са установени по-малко данъци отколкото е следвало да му бъдат начислени. Предвид изложеното, съдебното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да бъде присъдена сумата от 1403,99 лева - юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, определено на основание чл. 8, ал. 1 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,