Решение № 7909 от 22.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14025/2019 г.

Решение № 7909 от 22.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14025/2019 г., II о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Общински строителен контрол" и на главния архитект на Столична община против решение № 6193 от 23.10.2019 г., постановено по адм. д. № 1546/2019 г. по описа на Административен съд София - град. Касаторите навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон. Молят за отмяната му и претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - С. Р., чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба по отношение на главния архитект на Столична община за процесуално недопустима. В производството пред Административен съд София-град страна е директорът на Дирекция "Общински строителен контрол" при Столична община, който е издател на оспорената заповед, а касационната жалба е подадена и от името на главен архитект на Столична община, който не е участвал като страна в производството пред АССГ. Касационната жалба по отношение на главния архитект на Столична община е подадена от неучастваща страна в производството пред Административен съд София-град. Процесуално право на жалба и протест принадлежи на страна, която има правен интерес. Съгласно чл. 215, ал. 1 АПК жалбата и протеста се оставят без разглеждане, а образуваното касационно производството се прекратява, когато се подава от лице, което не е участвало в първоинстанционното производство. В случая е налице основанието по чл. 215, т. 1 АПК за оставяне на жалбата без разглеждане и прекратяване на производството по нея. Следва също така да се добави, че не е налице и хипотезата на чл. 210, ал. 2 от АПК, тъй като постановеното решение от Административен съд София-град не е неблагоприятно за главния архитект на Столична община и няма сила спрямо него. По изложените съображения касационната жалба по отношение на главния архитект на Столична община следва да се устави без разглеждане, а производството по делото в тази му част да се прекрати. Касационната жалба на директора на Дирекция "Общински строителен контрол" е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд София-град отменя заповед № РА-30-353/29.11.2017 г. на директора на Дирекция "Общински строителен контрол" при Столична община, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ и чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ, на С. А. е разпоредено да премахне незаконен строеж – едноетажна постройка, находяща се в УПИ V-220, кв. 42, м. Орландовци-Малашевци по плана на гр. София, район "Сердика", с административен адрес: [адрес]. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но същата е в противоречие с материалния закон. Приема за безспорно установено по делото, че се касае за строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ, пета категория, за който липсват строителни книжа. Посочва с оглед ангажираните по делото доказателства, че времето на извършване на строежа в първоначалния му вид е 1946 г. и приложимата правна норма за търпимост на строежа е § 16, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ, а не разпоредбата на § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД ЗУТ. Констатира, че към 1946 г. не е имало застроителен план, а в регулационния план от 1956 г., който е първи, постройката е отразена като масивна жилищна, а в регулационния план от 1977 г. постройката е отразена като масивна обслужваща, а в сега действащия регулационен план постройката е нанесена с размери около 58 кв. м. Излага съображения, във връзка с годината на изграждане (1946 г.), че по първата предпоставка на § 16, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ постройката е недопустима по правилата и нормативите, действали по време на извършването й, а именно по Закона за благоустройство на населените места от 1941 г., тъй като е установено, че сградата се намира на регулационната линия към дъното на имота, на регулационната граница с УПИ VI-221, УПИ IX-211 и УПИ Х-212, на калкан със сграда в съседния имот. Установява, че по втората предпоставка на § 16, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ – строежът да е допустим по правилата на ЗУТ, същият е допустим като сграда на допълващо застрояване и приема, че процесният строеж е търпим, поради което не подлежи на премахване. Законосъобразен е изводът на съда, че обжалвания административен акт е издаден от компетентен орган съгласно изискването на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, а именно директорът на Дирекция "Общински строителен контрол" – Столична община, съгласно делегираните му от кметът на общината правомощия със заповед № СОА17-РД09-622/19.06.2017 г. (т. 2. 14), предвид факта, че процесния строеж е пета категория по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 5, б. "в" ЗУТ. Правилно съдът приема, че заповедта е издадена в предписаната от закона форма, като същата съдържа фактически и правни основания за издаването й, както и че при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. От компетентните органи е съставен констативен акт, с които е установено извършено незаконно строителство – "Едноетажна постройка" с идентификатор 68134.507.220. 2 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-53/23.11.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК без разрешение за строеж, с което е нарушен чл. 148, ал. 1 ЗУТ. Проверката е извършена в присъствието на жалбоподателя, който е собственик на имота, върху който е извършено строителството. Законосъобразен е изводът на съда, че строежът е търпим съобразно правилото на § 16, ал. ПР ЗУТ, но не по изложените в решението съображения. Видно от събраните по делото доказателства е, че към момента на изграждане на процесния строеж - 1946 г. не е налице застроителен план, но същият е нанесен в първия регулационен план от 1956 г. и е отразен като масивна жилищна сграда. В следващия план от 1977 г. процесната постройка е нанесена като масивна обслужваща, отразена е и в плана от 1996 г. и следователно същата е с постоянен устройствен статут и отговаря на първото изискване на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ, налице е и втората предпоставка на цитираната норма, тъй като спрямо същият е приложим § 289, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за плановото изграждане на населените места, съгласно който строежи (сгради, постройки, преустройства, инсталации, уредби, съоръжения и други работи), направени незаконно до 14 ноември 1958 г. в урегулирани или неурегулирани терени, не се събарят и премахват - освен при условията и по реда на § 276-279, съответно § 294, като посочените в нормата изключение в случая не са налице. Освен това процесния строеж не само е допустим по действащия подробен градоустройствен план, но същият е нанесен в него и в последващите действащия планове и е с постоянен градоустройствен статут, поради което по отношение на него е приложима и цитираната норма от Правилника за прилагане на Закона за плановото изграждане на населените места и същият е търпим строеж по смисъла на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ и като такъв не подлежи на премахване. Ето защо изводът на първоинстанционният съд в този смисъл е законосъобразен. С оглед на изложеното обжалваното решение е правилно и не е налице соченото касационно основание за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата вр. чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се осъди Столична община да заплати на адв. Г. Иванов, САК с личен № 1100562210 сумата 500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение в касационното производство. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,