Решение № 1200 от 1.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10276/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на Кмета на Район Източен Община Пловдив, против Решение 1130/16.06.2023 г., постановено по административно дело 2772/2022 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отменена негова Заповед ЗРИ-408/21.06.2022 г., разпореждаща премахване на незаконен строеж. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно на основанията по чл. 209, т. 3 АПК, поради което се иска неговата отмяна, ведно със съответните последици. Ответните страни Ш. Милашинова и Р. Шолева се представляват от адвокат Т. Исов, който в съдебно заседание и в писмен отговор оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срок, а разгледана по същество за неоснователна. Предмет на съдебен контрол е Заповед ЗРИ-408/21.06.2022 г., с която е наредено премахване на незаконен строеж, квалифициран като Двуетажна масивна сграда, с идентификатор 56784.553.228.4, с приблизителна площ 140 кв.м., построена в имот частна общинска собственост с идентификатор 56784.553.228 по КККР на гр. Пловдив. В заповедта е посочено, че извършителя и собственика на строежа е неизвестен. Съдът е отменил оспорената заповед, развивайки мотиви за допуснато от органа съществено нарушение във формата й, поради неточно индивидуализиране на обекта, разпореден за премахване. Изложил е подробни и обосновани мотиви в този смисъл, които напълно се споделят. Действително, посредством издаването на друга Заповед ЗРИ-456/06.07.2022 г., разпореждаща премахване на веранда, която представлява част от процесния строеж, административният орган е допуснал частично припокриване в предмета на две отделни заповеди, което безспорно поражда съмнение относно това в какъв обхват подлежи на изпълнение оспорената заповед. Освен възприетия от решаващия съд извод за незаконосъобразност на заповедта в изложения по-горе смисъл, настоящият съдебен състав счита, че е налице и допълнително основание за отмяна на заповедта, поради допуснато съществено нарушение в хода на административното производство. Същото се е провело без участието на оспорващите, доколкото органът е съставил констативния акт и е издал заповедта без посочването на конкретен извършител или собственик на строежа, като погрешно е приел, че няма установен такъв. Същевременно, събраните по делото доказателства, които са възприети и обсъдени от съда обуславят фактически констатации, които се различават от възприетите от органа спрямо адресата на заповедта и по-конкретно неговата липса. Установено е, че към датите на извършване на проверката за законност на процесния строеж, съставяне на констативния акт и издаване на заповедта, както служителите на общинската администрация, така и органът е разполагал с възможност да установят кои са конкретните лица, спрямо които е следвало да се проведе производството по реда на чл. 225а ЗУТ. Налице са множество документи, установяващи кой е извършил строежа, както и данни за неговите наследници, които именно са оспорили заповедта, в качеството си на собственици на постройката. Тези документи са били на разположение на общинската администрация, но въпреки това не са съобразени, поради което са възприети неправилни фактически констатации. Административният орган не е изяснил относимите факти за това кой е извършителя и/или собственика на установения незаконен строеж, въпреки, че е имал обективната възможност за това, което представлява съществено нарушение на административно производствените правила в производството по издаване заповед за премахване на незаконен строеж. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на ответните страни Ш. Милашинова и Р. Шолева следва бъдат заплатени сторените от тях разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева за всяка една от тях. Възражението на касационния жалбоподател относно този размер, както и относно размера на присъдените от първостепенния съд разноски е неоснователно, тъй като съответства на законоустановения минимум по Наредба 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,