Решение № 217 от 25.7.2025 г. на ВКС по т.д. № 20248002901538/2024 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, гр. София срещу решение № 65 от 23.02.2024 г. по в. гр. д. № 757/2023 г. на Софийски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 179 от 31.07.2023 г. по гр. д. № 209/2023 г. на Елинпелински районен съд е признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК от С. В. Б. срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр. София, че ищецът не дължи на ответника сумата от общо 15 666, 67 лв., от които: 14114, 12 лв. – главница, представляваща задължение по договор за кредит за текущо потребление от 15.02.2005 г., сключен между „Банка ДСК“ АД и ищеца, 1552, 55 лв. – просрочени мораторни лихви, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на молбата в съда – 02.01.2007 г. до окончателното изплащане и сумата 313 лв. – направени разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 30.01.2007 г. по гр. д. № 19/2007 г. на РС- Девин, въз основа на който е образувано изп. дело № 20158810400322 по описа на ЧСИ П. М. рег. № 881 с район на действие ОС-Смолян, поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение на въззивния съд е недопустимо, тъй като „ОТП Факторинг България“ ЕАД се е вляло в „Банка ДСК“ АД и това е отразено в търговския регистър на 25.05.2023 г. Касаторът е посочил, че в отговора на въззивната жалба, подадена от ищеца Б., е изложил обстоятелствата, че „ОТП Факторинг България“ ЕАД се е преобразувало чрез вливане в „Банка ДСК“ АД и не съществува като правен субект. При условията на евентуалност – ако се приеме, че атакуваното въззивно решение е допустимо, се релевират доводи, че актът на окръжния съд е неправилен поради постановяването му в противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита извода на въззивния съд, че вземането на ищеца е погасено по давност към 25.09.2014 г. за неправилен. Излага съображения, че при формирането му, съдът не е взел предвид, че началният момент, от който тече давността, е крайният падеж на вземането по договора за кредит, а именно 15.02.2012 г., тъй като предсрочната изискуемост на кредита не е обявена на длъжника. В касационната жалба се мотивира становището на касатора, че вземането по договор за банков кредит се погасява с петгодишна давност, която започва да тече от уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не от датата на падежа на дължимите месечни вноски по кредита. В този смисъл касаторът оспорва заключението на съда, че към датата на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист по чл. 237 ГПК /отм./ погасителната давност за процесното вземане е започнала да тече. Същевременно, поддържа, че са осъществявани и изпълнителни действия, които са прекъсвали погасителната давност. В жалбата се прави позоваване на изп. д. № 22/2007 г. на ДСИ при РС – Девин и на изп. д. № 322/2015 г. по описа на ЧСИ П. М., образувани за събиране на процесното вземане, както и на извършените по тях изпълнителни действия. Твърди се, че в периода 15.06.2015 г. – 5.02.2020 г. по второто изпълнително дело ежемесечно са постъпвали суми в резултат на наложения запор на трудовото възнаграждение на ищеца в настоящия исков процес, както и че Б. е извършвал ежемесечни доброволни плащания в размер на 280 лв. в периода 5.03.2020 г. – 5.12.2022 г. Касаторът моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено. Ответникът по касационната жалба С. В. Б. е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище за неоснователността й. В хода на устните състезания пред настоящата инстанция процесуалният му пълномощник адвокат В. излага доводи, че касационната жалба е недопустима, тъй като е подадена от юрисконсулт Б., която не е била надлежен пълномощник на банката касатор. Обосновава последното с обстоятелството, че юрисконсулт Б. е представила пълномощно с нотариална заверка на подписите от 24.01.2022 г., с което е упълномощена да представлява „Банка ДСК“ АД от изпълнителните директори Д. М. и С. С.в, като сочи, че към момента на подаване на касационната жалба – 05.04.2024 г. М. е била заличена в ТРРЮЛНЦ като изпълнителен директор на банката. Мотивира се становище, че обжалваното въззивно решение е допустимо, тъй като „Банка ДСК“ АД е участвала във въззивното производство, както и че атакуваното решение е правилно като съобразено със събраните по делото доказателства. С определение № 58 от 09.01.2025 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка на допустимостта му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното: За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски окръжен съд е приел, че предявеният иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства /след издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 242 ГПК /отм./ - погасяването на вземанията поради изтекла погасителна давност, е допустим. Изложил е съображения за съществуващ у ищеца правен интерес за предявяване на иска с оглед наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист. Решаващият състав на въззивния съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е основателен. Посочил е, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, тъй като изпълнителният лист е издаден въз основа на определение от 29.01.2007 г. по гр. д. № 19/2007 г. на РС-Девин, постановено на основание чл. 237, б. „в“ ГПК /отм./ Изтъкнал е, че с оглед уредбата на издаването на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, определението на съда по чл. 242 ГПК /отм./ се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо, като правните последици на акта не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес. С оглед изложеното съставът на окръжния съд е намерил, че погасителната давност за процесното вземане в частта за главница е пет години, а за вземането за лихви – три години. Констатирал е, че въз основа на издадения на 2.04.2007 г. изпълнителен лист е образувано изп. дело № 22/2007 год. на ДСИ при РС- Девин, и е счел, че от този момент давността за вземането се счита прекъсната съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД, като по силата на даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване давността е спряла да тече по време на изпълнителното производство на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и не е текла до прекратяването му по силата на закона, прогласено с постановление от 08.08.2014 г. Посочил е, че в случая изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона още на 25.09.2009 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като последното искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ е направено на 25.09.2007 г. с молбата от взискателя за извършване на нова публична продан на описани движими вещи, т.е. прекратяването на изпълнителното производство е преди 26.06.2015 г., когато с ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 год. Поради това е формирал извод, че новата погасителна давност за вземането е започнала да тече от датата, на която е перимирано изпълнителното производство и е изтекла на 25.09.2014 г. за вземането за главница, респ. с изтичането на 3 години за вземането за лихви. Изложил е, че е без правно значение дали съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога е направил това. Доколкото през периода 25.09.2009 г. – 25.09.2014 г. не са поискани и предприети каквито и да било изпълнителни действия съдът е счел вземането за погасено по давност. В решението е изтъкнато, че едва на 20.05.2015 г., т. е. след изтичането на давността, взискателят е поискал образуване на ново изпълнително дело /изп. д. № 322/2015 год. по описа на ЧСИ П. М./ и е посочил конкретен изпълнителен способ – възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот. По допустимостта на въззивното решение, настоящият съдебен състав приема следното: В хипотезата на чл. 227 ГПК правоприемството настъпва по силата на закона и правоприемникът става страна по делото от момента на загубата на процесуалната правоспособност, респ. правосубектност за юридическото лице на своя праводател, независимо дали е бил конституиран и дали е взел участие в процеса, поради което и има право да поддържа висящността му чрез подаване на жалба. Решението, което е постановено спрямо страна, загубила процесуалната си правоспособност, респ. правосубектността си вместо спрямо правоприемника й, е процесуално недопустимо, тъй като липсва произнасяне спрямо надлежната страна, правоприемник на основание чл. 227 ГПК. При атакуване на порочното решение инстанцията, разглеждаща жалбата, следва да го обезсили и да върне делото за ново разглеждане. В настоящия случай с решение № 179 от 31.07.2023 г. по гр. д. № 209/2023 г. на Елинпелински районен съд е отхвърлен предявеният от С. Б. срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД иск по чл. 439 ГПК, като последното открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд е проведено на 29.06.2023 г. Въззивното производство е образувано по жалба на Б. срещу първоинстанционното решение. Отговор на въззивната жалба е депозиран от „Банка ДСК“ АД, като е обосновано правото на банката да участва във въззивното производство в качеството й на правоприемник на „ОТП Факторинг България“ АД. Изложено е, че търговското дружество ответник по иска „ОТП Факторинг България“ АД се е преобразувало чрез вливане в „Банка ДСК“ АД, като това обстоятелство е вписано в ТРРЮЛНЦ на 25.05.2023 г. Видно от данните по в. гр. д. № 757/2023 г. на Софийски окръжен съд за проведеното на 24.01.2024 г. открито съдебно заседание като въззиваем е призовано „Банка ДСК“ АД, чийто отговор на въззивната жалба и депозирано становище са докладвани в откритото съдебно заседание по делото. При служебна справка в ТРРЮЛНЦ се установява, че ответникът по предявения иск по чл. 439 ГПК „ОТП Факторинг България“ ЕАД се е преобразувал чрез вливане в „Банка ДСК“ АД по реда на чл. 262, ал. 1 ТЗ, което е вписано в ТРРЮЛНЦ на 25.05.2023 г., когато в регистъра е вписано и заличаването на преобразуващото се еднолично търговско дружество в резултат на прекратяването му без ликвидация /чл. 262, ал. 1, изр. 2 ТЗ/. По силата на посочената разпоредба приемащото дружество „Банка ДСК“ АД е правоприемник на преобразуващото се дружество, което е намерило отражение и в обявения в търговския регистър договор за преобразуване. Така установените факти сочат, че преди приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство е настъпило правоприемство по отношение на ответника, като първоначалният ответник е бил заличен в ТРРЮЛНЦ. С оглед посочените факти и обстоятелства и изложените от ответника по касация доводи за недопустимост на касационната жалба, независимо от извършената в определението по чл. 288 ГПК преценка, настоящият състав следва да посочи отново, че подадената касационна жалба от правоприемника на първоначалния ответник „Банка ДСК“ АД е допустима. Касационната жалба е депозирана от „Банка ДСК“ АД чрез юрисконсулт З. Б., която се е легитимирала като пълномощник на банката с представено като приложение към жалбата пълномощно с нотариална заверка на подписите от 24.01.2022 г., съгласно което Д. М. и С. С.в, в качеството на изпълнителни директори на „Банка ДСК“ АД, са упълномощили юрисконсулт Б. да участва от името на банката във всякакви съдебни производства, по които банката е страна, като извършва всички процесуални действия до завършване на производствата пред всички инстанции, в това число да обжалва всички актове на съдилищата. Същото пълномощно е било представено и като приложение към отговора на въззивната жалба на С. Б., депозиран от „Банка ДСК“ АД чрез пълномощника й юрисконсулт Б.. С оглед очертаното съдържание на пълномощното и при съобразяване, че същото изхожда от двама от членовете на УС, овластени да представляват заедно банката /чл. 235, ал. 2 ТЗ и чл. 10 ЗКИ/ съобразно вписванията в ТРРЮЛНЦ, настоящият състав на ВКС приема, че касационната жалба на „Банка ДСК“ АД е подадена от процесуалния пълномощник Б. при наличие на надлежно учредена за това представителна власт. Действително към момента на депозиране на касационната жалба – 08.04.2024 г. Д. М. е била заличена в ТРРЮЛНЦ като овластен с представителни правомощия член на УС на банката, но заличаването няма за последица прекратяването на пълномощието на юрисконсулт Б. да представлява „Банка ДСК“ АД пред съда, като по делото липсват и данни за оттегляне на пълномощието на юрисконсулт Б. от страна на лицата, които са представлявали банката след посоченото заличаване. Въззивното решение, предмет на обжалване, и първоинстанционното решение, са процесуално недопустими като постановени спрямо неправосубектна страна – заличеното в ТРРЮЛНЦ на 25.05.2023 г. търговско дружество ответник „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чийто универсален правоприемник е „Банка ДСК“ АД. На посочения порок на постановените съдебни актове от първоинстанционния и въззивния съд не се отразява обстоятелството, че „Банка ДСК“ АД е депозирала отговор на въззивната жалба, подадена от ищеца, и е била призована за участие в откритото съдебно заседание пред Софийски окръжен съд. Въззивният съд е следвало да осъществи преценката за допустимост на обжалваното първоинстанционно решение, която съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 9.12.2013 г на ОСГТК на ВКС предхожда решаването на материалноправния спор от въззивната инстанция. По изложените съображения обжалваното въззивно решение и потвърденото с него решение на първоинстанционния съд следва да бъдат обезсилени на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270, ал. 3 ГПК, като делото се върне за ново разглеждане на първоинстанционния съд за конституиране на основание чл. 227 ГПК на „Банка ДСК“ АД като правоприемник на ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД и постановяване на съдебен акт спрямо надлежните страни. При новото разглеждане съдът следва да се произнесе и по разноските, направени в настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение