Решение № 7646 от 07.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4659/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 85, ал. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационна жалба на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ при МС), чрез пълномощници А. Георгиева – лице с юридическа правоспособност, и юрисконсулт Е. Хичовски. Жалбата е против решение № 8433/04.03.2026 г., постановено по адм. дело № 11094/2025 г., по описа на Административен съд – София-град, с което е отменено решение № 4925/30.09.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4 от ЗУБ се отказва да се предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на Е. Е. А. - гражданин на Руска федерация. С касационната жалба са изложени съображения за необоснованост и неправилност на обжалваното първоинстанционно решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Направено е искане за отмяна на съдебното решение и оставяне в сила на административния акт, който е бил отменен с него. В рамките на петитума на жалбата е посочено и касационно основание по чл. 209, т. 2 от АПК. Ответникът – Е. Е. А., чрез адв. К. Добрев, с писмен отговор на касационната жалба и явявайки се лично в съдебно заседание, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна поради следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е било решение № 4925/30.09.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4 ЗУБ се отказва да се предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на Е. Е. А.. С решение по делото административният съд е отменил оспорения отказ и е изпратил делото на административния орган за ново произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона. За да постанови този резултат, съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, спазени са изискванията на закона относно формата му и не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Но съдът, подробно анализирайки фактическата обстановка по делото, е достигнал до извод за несъответствие на решение № 4925/30.09.2025 г. на председателя на ДАБ при МС с материалния закон поради следващите съображения: Установено е, че Е. А. и неговият партньор – И. (също посочен и като И.) Б., се намират в отношения на партньорство от 2012 г., като проблемите в страната им по произход – Русия, спрямо тях са започнали през 2020 г. Вследствие на свободно изразено мнение по време на приятелско събиране спрямо А. са започнали репресии от физическо и психическо естество. Затова лицата са взели решение да напуснат държавата си по произход и да се установят в Република Турция, където са останали до 2023 г. При преместването си в България, и двете лица инициират процедури за предоставяне на международна закрила пред ДАБ. Спрямо Е. А. през 2024 г. е започнало производство пред ДАБ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. По молбата за закрила ДАБ се е произнесла с решение № 12532/03.12.2024 г., с което се отказва да се да предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на Е. А., което решение е отменено с решение № 12800/11.04.2025 г., постановено по адм. д. № 1/2025 г. по описа на Административен съд - София град. При новото произнасяне, ДАБ е постановила повторен отказ, който е бил предмет на контрол пред съда в рамките на процесното производство по а.д. 11094/2025 г. по описа на Административен съд – София-град. Съдът е съобразил следното: При разглеждането на молбата административният орган е приел, че от фактите по административната преписка и бежанската история на Е. А. не може да се направи аргументиран извод за наличието на основателни опасения от преследване по причини, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Обосновал е извод, че липсват аргументирани доводи, че в държавата му по произход той е бил лично преследван по някои от посочените критерии в чл. 8, ал. 1 ЗУБ. По отношение на наказателното дело е посочено в решението, че то е за предполагаемо неизплащане на данъци от дейността на компании, ръководени от него и неговия партньор И. Б.. Изложени са в решението доводи, че Е. е напуснал доброволно и легално страната си със собствения си национален паспорт, като се е установил в Турция, където е съсобственик на имот и където е пребивавал цели две години, както и че не се установява наличието на препятствие за завръщането му, доколкото самият той не е бил обект на репресии, не е бил задържан, и срещу него не е водено разследване заради сексуалната му ориентация във връзка или поради политическите му убеждения. В решението е направен извод, че чужденецът не е напуснал Турция заради проблеми с турските власти, а заради неравностойното положение между турските граждани и чужденците, пребиваващи в страната. Обосновал е извод, че принадлежността към [заличен текст] не означава, че кандидатът е бил преследван на основание своята сексуална ориентация, тъй като самата принадлежност към определена социална група не е достатъчно основание да се приеме, че дадено лице е обект на преследване. По отношение на приетия в Русия закон срещу [заличен текст] пропагандата сред хората от всички възрасти от [заличен текст] обществото се изтъква в решението, че чужденецът никога не е бил задържан, не е привличан като обвиняем и не е съден в Руската федерация с оглед на принадлежността му към посоченото общество. С оглед на гореизложеното, административният съд е извел, че административният орган неправилно е извършил преценка на приетото от Руската федерация законодателство и неговото прилагане. Съдът е счел, че несъответен на събраните по делото доказателства е бил изводът на административния орган, че липсват данни Е. А. да е бил преследван в държавата си на произход, доколкото видно от представената по делото декларация от А. Л. заедно с Е. А. и И. Б., са били задържани през септември 2021 г. след проверка в [заличен текст] в гр. Москва. Справката, представена от ДАБ, за актуалната политическа обстановка в Русия, както и принадлежността на жалбоподателя към социалната група на [заличен текст] несъмнено поставят Е. А. в реална опасност от преследване. Вследствие на това, административният съд е констатирал, че по отношение на Е. А. е налице основателно опасение от преследване поради принадлежността му към определена социална група - [заличен текст] общността, което от своя страна изпълва фактическия състав на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставянето му на статут на бежанец в Република България. Обжалваното решение е правилно. На първо място, следва да бъде отбелязано, че с оглед на партньорските отношения между Е. А. и И. Б., и двете лица са инициирали през 2024 г. производства за предоставяне на международна закрила пред ДАБ при МС. Настоящият състав на Върховния административен съд, с оглед на уеднаквяването на практиката си, постановена при сходна фактическа обстановка, отбелязва следното: Спрямо И. Б. е налице решение № 3844 от 06.04.2026 г. по а.д. 219/2026 г. по описа на Върховния административен съд, шесто отделение, с което е постановена отмяна на постановения спрямо Б. отказ на председателя на ДАБ за предоставяне на хуманитарен статут и статут на бежанец по смисъла на ЗУБ. За да достигне до този резултат, съдът отменил решение № 36752 от 7.11.2025 г. по описа на Административен съд – София град. Фактическата обстановка е била сходна на тази, която е налична по казуса на Е. А.. Настоящият състав споделя мотивите, изложени от Административен съд – София-град по а.д. 11094/2025 г., като на основание чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК, препраща към тях. При постановяване на съдебния акт не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които да налагат отмяната му. Съдът задълбочено е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на подадената от Е. А. жалба срещу решение № 4925/30.09.2025 г. на председателя на ДАБ при МС и е достигнал до обосновани изводи за наличие на предпоставки за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. В допълнение, съдът е съобразил както практиката на Съда на ЕС, така и националната практика по казуси от сходно естество. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗУБ под понятието „преследване“ следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. Правилно първоинстанционният съд е акцентирал, че несъответен на събраните по делото доказателства е бил изводът на административния орган, че липсват данни Е. А. да е бил преследван в държавата си на произход, доколкото видно от представената по делото декларация от А. Л. заедно с Е. А. и И. Б. са били задържани през септември 2021 г. след проверка в [заличен текст] в гр. Москва. В случая като се вземат предвид приложените в кориците на делото справки за актуалната политическа обстановка в Русия и принадлежността на лицето към социалната група на [заличен текст], несъмнено е налице реална опасност от преследване. В контекста на гореизложеното следва да бъде взета предвид и представената в съдебното заседание пред настоящата инстанция справка от ДАБ при МС с вх. № МД-02-183/11.05.2026 г. В нея е представено подробно отношението на руските власти спрямо лицата с различна сексуална ориентация. Посочено е, че е постановено от съд на 27.04.2026 г., че „Руската [заличен текст] мрежа е екстремистка организация“. След 2023 г. пък, в резултат на приети изменения в наказателното законодателство, се забелязва значителен ръст на наказателно преследване спрямо лица от [заличен текст] общността. Подобни действия, както правилно е заключил административният съд, биха могли да се считат за акт, който засяга жалбоподателят толкова съществено, че да достига степента на тежест, която е необходима, за да се приеме, че тази наказуемост представлява „преследване“ по смисъла на закона. Съдът цени тези източници на информация – справките на Дирекция „Международна дейност“ на ДАБ при МС, като неопровергани доказателства и официални документи по смисъла на чл. 176, ал. 1 от ГПК относно изнесените в същите факти за ситуацията в Руската федерация. Същите са издадени от специализирани органи по засегнатите пред тях въпроси. Представените справки относно актуалната обществено-политическа обстановка в Русия в хода на делото пред първоинстанционния съд и пред настоящата инстанция датират от няколко дни преди проведените заседания и се представят периодично. Това води до извод, че обстановката се обновява и отразява редовно, като може да бъде направен извод за актуалното положение на [заличен текст] общността в Русия и отношенията на властите спрямо тази група лица. В допълнение, съобразен е за сведение и доклад на специалния докладчик за ситуацията с човешките права в Руската Федерация и представител на България в ООН – М. К.. На стр. 17 от доклада е налице информация, припокриваща се с тази, фигурираща в справките на ДАБ. Изводът е, че понастоящем в Руската федерация не е налице безопасна среда за лица от [заличен текст] общността. Въпросните лица са преследвани, подлагани на психически и физически тормоз, спрямо тях се инициират и наказателни производства, а правото им на свободно събиране и сдружаване е опорочавано, особено след неколкократното постановяване от страна на съда и властите, че [заличен текст] движението е еквивалентно на екстремистка организация. Вследствие на гореизложеното, като неоснователно следва да се приеме твърдението на касатора, че спрямо Е. А., макар и да принадлежи към определена социална група по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, не съществува „основателно опасение от преследване“ по смисъла на чл. 8, ал. 1 вр. ал. 4 от ЗУБ. Неоснователно се явява и твърдението на председателя на ДАБ при МС, че административният съд е извършил неправилна преценка по отношение на отказаното предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9 от ЗУБ. По този повод следва да бъде обърнато внимание, че съгласно разпоредбата на чл. 73 ЗУБ молбите за предоставяне на международна закрила се разглеждат от ДАБ индивидуално, обективно и безпристрастно, като първо се извършва преценка за предоставяне на статут на бежанец, като в случай че статут на бежанец не бъде предоставен, се разглежда необходимостта от предоставяне на хуманитарен статут. Действително, административният съд е обърнал по-съществено внимание на обстоятелствата, касаещи предоставянето на статут на бежанец, но е достигнал до извод, че отказът на председателя на ДАБ при МС следва да бъде отменен в цялост – и по отношение на отказания хуманитарен статут. Настоящата инстанция счита, че макар и да не са налице подробни мотиви за това, при евентуалното разглеждане на молбата за предоставяне на хуманитарен статут, следва да бъде разгледано обстоятелството, че Е. А. страда от [заличен текст], за което се лекува в България. Следователно, преценката за наличието на предпоставки за предоставяне на международна закрила следва бъде извършена и в светлината на чл. 9, ал. 6 от ЗУБ като се вземат под внимание в цялост аспектите на конкретната ситуация. В рамките на петитума на касационната жалба е посочено и наличието на касационно основание за недопустимост на първоинстанционното решение по смисъла на чл. 209, т. 2 от АПК. Но същото е бланкетно, немотивирано и недоказано. Касационната инстанция, при изпълнение на служебното си задължение по чл. 218, ал. 2 от АПК, не открива основания за обезсилване на първоинстанционното решение. А с оглед на всичко изложено дотук, не са открити и основания за отмяна на решението като неправилно на основанията, сочени от касатора по чл. 209, т. 3 от АПК. По повод претендираните от ответника по касационната жалба разноски касаторът е направил възражение, че същите не се дължат на основание чл. 92 от ЗУБ. Действително, съгласно чл. 92 от ЗУБ ДАБ при МС е освободена от разноски за такси и експертизи при водене на делото, но същата при отмяна на оспорения акт дължи разноски съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК. От анализа на нормата на чл. 92 от ЗУБ е видно, че тя е създадена с цел защита правото на лицата, търсещи закрила на достъп до правосъдие. За да се обезпечи това им право, жалбоподателите са освободени от заплащането на държавна такса за образуване на съдебно производство, за разноски за предоставена от съда правна помощ, за преводач и т.н. Независимо от това, оспорващите могат да направят разноски при заплащане на суми за експертните заключения, тогава, когато не е налице изключението на специалния закон. Заплащат суми за адвокатско възнаграждение в случаите, когато не са поискали или не им е била предоставена безплатна правна помощ. Разпоредбата не създава благоприятен режим за административния орган и по никакъв начин не го освобождава от заплащане на съдебни разноски, направени от оспорващата страна. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят сторените от него разноски. Същите са своевременно поискани, но частично доказани. От приложения договор за правна защита и съдействие (л. 43 в кориците на а.д. 4659/2026 г. по описа на ВАС) е видно, че договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 422 евро, от които 200 са платени в брой. За останалата сума – 222 евро, не е представен начин, нито доказателство за заплащане. Затова и следва да бъдат присъдени само действително извършените разноски в размер на 200 (двеста) евро. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение